Вторачвам се в нея, опитвайки се да измисля някакъв отговор, различен от „да“.

— Да — казвам накрая.

Жената поставя ръка на устните си от изумление.

— Ама това е удивително! Как точно сработва?

— Специална технология. С някакъв чип. Съвсем нова. Японска.

— Непременно трябва да си взема такъв! — изписква тя и зяпа ококорено моите невероятно скъпи обеци за 5.99 лири. — Къде ги продават?

— Всъщност това е прототип — побързвам да се измъкна от конфузната ситуация аз. — Ще излязат на пазара чак след около година.

— Добре де, тогава вие как се сдобихте с него? — изрича натъртено тя и ме поглежда нападателно.

— Аз… познавам… едни японци. Съжалявам.

— Може ли да го видя? — протяга ръка тя. — Бихте ли си свалили обецата за момент? Ако обичате, разбира се?

— Не мога. В момента отново ми звънят! — изричам светкавично. — Вече вибрира.

— Не мога да видя нищо! — продължава да се кокори тя, оглеждайки ухото ми.

— Така и трябва. Много трудно се вижда! — изричам отчаяно. — А и вибрациите са миниатюрни. Ъхъм. Здрасти, Мат! Да, вече мога да говоря!

Размахвам ръце в знак на извинение към жената и тя неохотно се връща към своето ядене. Виждам я как започва да ме показва на всичките си приятелки наоколо по масите.

— Ама ти какви ги приказваш?! — скастря ме Сейди. — Как е възможно телефон да бъде в обеца?! Звучи като пълни глупости!

— Не знам какви ги приказвам. Не започвай сега и ти! — промърморвам и набождам първата стрида без никакъв ентусиазъм.

— Наистина ли нямаш представа как се ядат стриди?

— Никога през живота си не съм яла стриди.

Сейди поклаща неодобрително глава и започва да ме наставлява:

— Първо си вземи вилицата. Не тази, другата, за морските дарове. Така. — Поглеждам я подозрително, но изпълнявам указанията й. — Така. Сега бръкни в стридата, набоди, завърти и усети кога се откъсва от черупката. Така! Сега изстискай върху нея малко лимон. Вдигни черупката. — Показва ми със знаци какво да направя и аз изпълнявам. — Сега главата назад и поглъщаш всичко! Наведнъж!

Имам чувството, че поглъщам хапка желирана морска вода. Незнайно как, но успявам да преглътна всичко, а после веднага грабвам чашата си с шампанско и отпивам огромна глътка.

— Виждаш ли? — гледа ме със завист Сейди. — Не е ли възхитително?

— Бива — смотолевям неохотно.

Оставям чашата си на масата и я оглеждам безмълвно. Отпуснала се е на стола си така, сякаш ресторантът е неин — преметнала ръка през облегалката, а чантичката й се поклаща във въздуха.

„Всичко е само в главата ми — казвам си. — Подсъзнанието ми си я измисля!“

Само дето… моето подсъзнание не знае как се ядат стриди. Или знае?

— Какво има? — вирва брадичка тя. — Защо ме гледаш така?

Мозъкът ми пристъпва много бавно към заключение. Към единственото възможно заключение на света.

— Ти си привидение, нали? — изричам накрая. — Не си халюцинация. Ти си истински, жив призрак!

Сейди само повдига нехайно рамене, сякаш въобще не я интересува какво е.

— Нали?! — повтарям аз.

А тя пак не отговаря. Наклонила е глава и съсредоточено си разглежда маникюра. Може пък да не иска да бъде призрак. Което е твърде лошо — защото е.

— Ти си призрак! Сигурна съм в това!

Значи какво? Аз да не би да съм екстрасенс?

При осъзнаването на този факт по тялото ми преминават тръпки. Главата ми започва да бучи. Божичко, аз мога да говоря с мъртвите! Аз, Лара Лингтън! Винаги съм знаела, че в мен има нещо различно, ама чак толкова…

Помисли за последствията! Помисли какво би могло да означава това! Може пък да започна да разговарям с призраци! С купища призраци! И да си имам свое собствено телевизионно шоу! Бих могла да обиколя света! Бих могла да стана прочута! Изведнъж се виждам на сцената, обуздавайки духовете от отвъдното, а публиката е вперила жадно поглед в мен. В прилив на ентусиазъм аз се привеждам напред и питам:

— Да познаваш някои други покойници, с които би могла да ме запознаеш?

— Не! — нацупва се Сейди и кръстосва ръце пред гърди. — Не познавам!

— Срещала ли си Мерилин Монро? А Елвис? Или… принцеса Даяна, може би? Как изглежда сега? А Моцарт? — Завива ми се свят, когато си давам сметка какви възможности ми се отварят с тези мои парапсихични умения. — Това е зашеметяващо! Трябва да ми го опишеш! Трябва да ми разкажеш какво е… това?

— Къде? — вирва брадичка Сейди.

— Там де, там! Нали се сещаш?

— Никъде не съм ходила! — отсича тя и ме поглежда ядосано. — Не съм се запознавала с никого! Просто изведнъж се събудих и хоп! Все едно съм в някакъв сън. Ама много лош сън. Защото единственото, което искам, е моята огърлица, обаче единственият човек, който ме вижда и чува, отказва да ми помогне! — и ме поглежда с толкова силно обвинителен поглед, че усещам в себе си прилив на възмущение.

— Е, може би ако не се появяваш изневиделица и не се месиш в работата на този човек, разваляйки всичко, той може и да няма нищо против да ти помогне! Мислила ли си за това?

— Аз не съм развалила нищо!

— Напротив, развали!

— Научих те как се ядат стриди, нали?

— Нямах никакво желание да разбирам как се ядат шибаните стриди! Просто исках клиентът ми да не си тръгва така внезапно!

За момент Сейди изглежда като притисната в ъгъла. Обаче после брадичката й пак се вирва.

— Аз нямах представа, че ти е клиент. Помислих си, че ти е любовник!

— Е, ако искаш да знаеш, сигурно това е краят на моя бизнес. И не мога да си позволя нито хапка от тази глупава храна! Защото всичко се провали и вината е само твоя!

Протягам нацупено ръка към следващата стрида и започвам да откъсвам вътрешността й с вилицата си. А после хвърлям един поглед на Сейди. Надменността й изведнъж се е изпарила — свила е крака на стола, прегърнала е коленете си и е оборила унило глава на тях. Поглежда ме, но после отново свежда глава.

— Много съжалявам! — Гласът й е не по-силен от шепот. — Съжалявам, че ти причиних толкова много неприятности! Ако можех да се свържа с някой друг, веднага бих го направила!

Сега, разбира се, е мой ред да се почувствам ужасно.

— Виж какво — започвам. — Не че не искам да ти помогна, но…

— Това е последното ми желание! — отронва Сейди и вдига глава. Очите й са станала тъмни като кадифе, а устните й са оформили тъжен овал. — Всъщност това е единственото ми желание! Не искам нищо друго! Няма да те моля за нищо друго! Само моята огърлица! Не мога да си отида без нея! Просто не мога да… — Не довършва и извръща глава, като че ли няма сили да продължи изречението си. Или просто не иска. Най-вероятно.

Разбирам, че тук очевидно навлизаме в чувствителна за нея област, обаче аз съм изпълнена с твърде голямо любопитство, за да оставя нещата така.

— Когато каза, че не можеш да си отидеш без твоята огърлица, какво имаше предвид? „Да си отидеш“ като „да отидеш в съседната стая и да си починеш“, или „да си отидеш“ като в „преминавам в отвъдното“? — Усещам ледения й поглед и побързвам да се поправя: — Имам предвид в другия живот… тоест, в по-добрия, така де. Истинският… — Потривам нос, защото не се чувствам особено в свои води в тази сфера.

Божичко, ама това е минно поле! Как трябва да се изразя? Каква е политически коректната фраза в случая?

— Та… как точно стават тези неща, а? — опитвам различен подход.

— Нямам никаква представа как стават тези неща! Да не би да мислиш, че преди това са ми изпратили брошура с указания? — Гласът й звучи ледено, но в очите й забелязвам проблясък на неувереност. — Аз не искам да бъда тук! Току-що осъзнах, че съм тук! И единственото, което знам, е, че имам нужда от огърлицата си! Това е! А за да го постигна, се нуждая от помощта ти!

Настъпва мълчание, което продължава няколко минути. Аз преглъщам още една стрида, докато в мозъка ми циркулират разни смущаващи мисли. Като например: тя е моя пралеля. Това е нейното последно и единствено желание. Човек би трябвало да стори всичко възможно, за да изпълни последното и единствено желание на свой близък. Колкото и невъзможно и абсурдно да звучи то!

— Сейди… — изричам накрая бавно, — ако открия огърлицата ти, ще си отидеш ли? Ще ме оставиш ли на мира?

— Да!

— Завинаги?

— Да! — Очите й вече проблясват.

Кръстосвам строго ръце пред гърди и продължавам:

— Ами ако положа всички усилия да открия огърлицата ти, обаче не мога, защото е била изгубена преди милион години, или, което е още по-вероятно, изобщо не е съществувала, пак ли ще си отидеш?

Настъпва мълчание. Сейди като че ли се нацупва, когато отвръща:

— Напротив, съществувала е!

— Ще си отидеш ли? — настоявам аз. — Защото не възнамерявам да пропилея цялото си лято в някакво абсурдно търсене на съкровища!

През следващите няколко секунди Сейди ме гледа с присвити очи, опитвайки се да измисли нещо, с което да ме затапи. Обаче не успява.

— Много добре — изрича накрая.