Другата й ръка почива върху огромния стъклен похлупак на подноса за сирене — с изключение на връхчетата на пръстите й, които са потънали в стъклото. Изведнъж тя ги забелязва и ги отдръпва, а после внимателно ги поставя върху повърхността на стъклото.

— Не е много красив, не мислиш ли? И аз искам шампанско! — изрича властно тя и забива жаден поглед в питието ми.

Игнорирай я! Това е халюцинация! Всичко е само в главата ти!

— Лара? Добре ли сте?

— Извинявайте, Клайв! — побързвам да се обърна аз към госта си. — Просто малко се разсеях. От… количката със сирената. Всички изглеждат толкова вкусно!

О, боже! На Клайв дори не му стана смешно! Трябва веднага да възвърна позициите си!

Привеждам се напред и продължавам:

— Така че въпросът, който би трябвало да си зададете, Клайв, е следният: ще получите ли втори път подобна възможност? Това е уникален шанс да работите за известна компания, да използвате всичките си доказани таланти и управленски умения, заради които ви се възхищават…

— Искам малко шампанско! — За мой огромен ужас Сейди се е материализирала точно пред мен. Протяга ръка към чашата ми и се опитва да я вдигне, обаче ръката й минава право през стъклото. — Хиляди мълнии! Не мога да я вдигна! — Протяга ръка повторно, после още веднъж, но нищо не става. Поглежда ме нацупено и изрича: — Адски досадна работа!

— Престани! — изсъсквам побесняла…

— Моля? — присвива дебелите си вежди Клайв.

— Не вие, Клайв! Просто нещо ми заседна на гърлото… — Грабвам чашата си и отпивам голяма глътка вода.

— Откри ли вече моята огърлица? — пита обвинително Сейди.

— Не! — промърморвам иззад стъклото на чашата си. — Махай се!

— Тогава защо седиш тук? Защо не я търсиш?

— Клайв! — Правя отчаяни опити аз да се концентрирам върху деловата си среща. — Много съжалявам за това! Та какво казвах?

— Говорехте за моите управленски умения, заради които ми се възхищавали — изрича той без намек за усмивка.

— Точно така! Възхитителните ви управленски умения! Та… хммм… въпросът е, че…

— Не си ли потърсила поне някъде? — продължава нахално Сейди, като дори си завира главата в моята. — Нямаш ли желание да я намериш?

— Та… опитвах се да кажа, че… — Струва ми огромно усилие на волята да игнорирам Сейди и да не я прогоня като досадна муха. — По мое мнение тази работа би била за вас важен стратегически ход! Тя е перфектният трамплин за вашето бъдеще и, което е още по-важно…

— Трябва да намериш моята огърлица! Важно е! Много е важно!

— И което е още по-важно, знам, че щедрият пакет бонуси ще…

— Престани да ме игнорираш! — Сега лицето на Сейди буквално докосва моето. — Престани да говориш! Престани…

— Просто млъквай и ме остави на мира!

Мамка му!

Това от моята уста ли излезе?

От потресената физиономия на Клайв и ококорените му жабешки очи ми става ясно, че отговорът вероятно е „да“. На двете съседни маси разговорите замират, а високомерният ни сервитьор спира и се обръща към нас. Жуженето на приборите и чиниите изведнъж секва. Всички в ресторанта затаяват дъх. Даже и омарите като че ли се подреждат покрай стената на аквариума, за да ни гледат.

— Клайв! — изсмивам се измъчено. — Не исках да кажа… очевидно е, че не говорех на теб…

— Лара! — Клайв ме пронизва с враждебно присвити очи. — Моля ви да ми окажете честта да ми кажете истината!

Усещам как цялата се изчервявам.

— Аз просто… — Прочиствам гърлото си.

Какво мога да му кажа?

Говорех на себе си. Не става.

Говорех си с един призрак. Още по-малко.

— Аз не съм глупак! — прекъсва ме презрително той. — И това не ми се случва за първи път!

— Така ли? — поглеждам го леко развеселена.

— Налагало ми се е да търпя подобно отношение и на срещи на борда, и по време на директорски обеди… Непрекъснато ми се случва! Като че ли блекбъритата не са достатъчно лоши, та сега и тези хендсфри устройства! Истинска напаст! Знаете ли колко катастрофи причиняват хората като вас?

Хендсфри устройство… Той да не би да иска да каже, че аз…

Господи! Той си мисли, че разговарям по телефона!

— Не беше… — започвам, но се спирам. Разговорът по телефона е най-здравомислещото обяснение, с което разполагам в момента. Би трябвало да се придържам към него.

— Но това вече е върхът! — повишава глас той и ме оглежда кръвнишки. — Да приемате обаждане по време на делови обяд! Какво? Да не би да се надявахте, че няма да забележа? По-обидна проява на неуважение не бях срещал!

— Много съжалявам! — изричам смирено. — Аз… аз ще го изключа. — И вдигам трепереща ръка към ухото си, все едно изключвам въображаемото хендсфри устройство.

— Къде е то, между другото? — смръщва се Клайв Хокстън. — Не го виждам.

— То е мъничко — смотолевям. — Много дискретно.

— Да не би да е новата „Нокиа“?

И се вторачва в ухото ми. Ужас!

— То всъщност е… хммм… вградено в обицата ми — изричам, надявайки се, че звуча убедително. — Нова технология. Клайв, наистина много съжалявам, че се разсеях за момент! Аз… недооцених правилно ситуацията. Но съм съвсем искрена в желанието си да ви предложа мястото в „Леонидас спортс“! И така, ако ми позволите да обобщя казаното дотук…

— Сигурно се шегувате!

— Ама…

— След всичко това си въобразявате, че ще се занимавам с вас, така ли? — изсмива се презрително. — По-крещяща липса на професионализъм не съм виждал досега! Е, може би, с изключение на вашата партньорка в бизнеса! А това определено е много! — И за мой най-голям ужас той бутва назад стола си и се изправя на крака. — Смятах да дам поне на вас шанс, но вече забравете!

— Не, почакайте! Моля ви! — изричам паникьосано, но той вече крачи към изхода, лавирайки покрай масите на зяпналите гости на ресторанта.

Вторачвам се в празния стол срещу мен и усещам как ме обливат ту студени, ту горещи вълни. Протягам трепереща ръка към чашата си с шампанско и отпивам три големи глътки. Значи така. Всичко свърши. Издъних се. Изгубих и последния си шанс.

А между другото какво имаше предвид с тази липса на професионализъм? Като на моята партньорка? Да не би да е разбрал, че Натали е изчезнала в Гоа? Да не би всички вече да знаят?

— Ще се върне ли господинът? — вади ме от транса гласът на сервитьора, който приближава към масата.

Държи дървен поднос, върху който се мъдри чиния със сребърен капак.

— Не мисля — отговарям, без да вдигам очи. Иде ми да потъна в земята от срам.

— Да върна ли храната му в кухнята?

— Ще трябва ли въпреки това да плащам за нея?

— За съжаление, мадам, ще се наложи — ухилва ми се надменно той. — Тъй като вече е поръчана, а всичко тук се приготвя направо от…

— Тогава ще я взема аз!

— Всичката ли! — поглежда ме слисано сервитьорът.

— Да! — вирвам храбро брадичка. — Защо не? И без това аз ще плащам, така че най-добре ще бъде да си я изям!

— Много добре. — Сервитьорът накланя леко глава, поставя внимателно подноса пред мен и вдига сребърния капак. Половин дузина пресни стриди върху натрошен лед!

Никога през живота си не съм яла стриди. И винаги съм смятала, че изглеждат отвратително. А сега, като ги виждам отблизо, ми се струват още по-отвратителни. Но за нищо на света не възнамерявам да си го призная!

— Благодаря! — изричам важно.

Сервитьорът се оттегля, а аз се вторачвам ужасено в стридите пред мен. Решена съм да доведа докрай този глупав обяд. Но някъде в гърдите си усещам огромна топка, която почти не ми позволява да дишам, а долната ми устна веднага би се разтреперила, ако й позволя.

— Стриди! О, аз обожавам стриди! — За мое огромно изумление Сейди отново се материализира точно пред мен. Отпуска се бавно и грациозно на освободения от Клайв стол, оглежда се и казва: — Това място е доста приятно! Има ли кабаре?

— Не те чувам — промърморвам грубо. — Не те виждам! Ти не съществуваш! Ще отида на лекар, ще започна да гълтам някакви хапчета и ще се отърва от теб!

— Къде изчезна любовникът ти?

— Той не ми беше любовник! — срязвам я тихичко. — Опитвах се да сключва бизнес сделка с него, обаче нищо не стана. Заради теб! Ти развали всичко! Всичко!

— Така ли? — повдига вежди тя, безсъмнено без капчица угризение в сърцето си. — Не виждам как бих могла да го разваля, щом не съществувам!

— Да, ама успя! И сега съм принудена да ям тези тъпи стриди, които нито искам, нито мога да си позволя, а и дори не знам как се ядат…

— Няма нищо по-лесно от това да ядеш стриди.

— Нищо подобно!

Внезапно забелязвам, че блондинката с щампованата рокля на съседната маса сръгва перфектно изглеждащата дама до нея и ме сочи. Да, говоря си с въздуха. Безсъмнено изглеждам като побъркана. Бързо грабвам едно хлебче и започвам да го мажа с краве масло, като се старая да избягвам погледа на Сейди.

— Извинете! — Блондинката се привежда към мен и ми се усмихва. — Нямаше как да не чуя разговора ви! Не искам да изглеждам като натрапница, но не казахте ли преди малко, че телефонът ви е вграден в обицата ви?