— Права си! — кимвам внезапно въодушевена. — А може би той няма да си поръча кой знае колко! Нали все пак е спортен тип?! Надали ще яде много!

— Сто процента! — съгласява се асистентката ми. — Ще хапне най-много… какво примерно — една лека салата, чаша вода и ще бърза да си тръгне. И определено няма да пие! Вече никой не пие на обяд!

Вече започвам да се чувствам по-обнадеждена. Кейт е права. В наши дни никой не пие алкохол на бизнес обяд. При това можем да се ограничим до две блюда. Или дори само едно. Ордьовър и чаша хубаво кафе. Какво му е лошото на подобен обяд?

Пък и каквото и да хапнем, не може да е чак толкова скъпо, нали така?!

* * *

О, господи! Господи боже мой! Май ще припадна!

Само дето не мога, тъй като току-що Клайв Хокстън ме помоли отново да му изброя спецификите на работата, която му предлагам.

Седя на прозрачен стол пред маса, покрита със снежнобяла покривка. Ако погледна вдясно, мога да видя гигантския аквариум за омари, в който освен омарите се разхождат и всякакви други ракообразни същества, които от време на време попадат в мрежата на човек, покачен на стълба. Вляво от мен пък се вижда клетка с екзотични птици, чието чуруликане се смесва с фоновия шум от падащата вода във фонтана в центъра на залата.

— Така. — Едва успявам да си чуя гласа. — Както знаете „Леонидас спортс“ съвсем наскоро купиха една холандска верига…

Говоря на автопилот. Погледът ми не спира да скача върху менюто, отпечатано върху плексиглас. И всяка цена, върху която попадне, ми причинява гадене.

Сьомга в стил оригами, 34 лири.

И това е само ордьовър! Някакъв си ордьовър, моля ви се!

Половин дузина стриди, 46 лири.

Няма никакви специални обедни менюта. Няма и помен дори от финансова криза. Навсякъде около нас хората весело ядат и пият, сякаш нищо не е станало и пръскането на пари е най-нормалното от всички занимания на света. А да не би да блъфират? Да не би и техните стомаси тайничко да се преобръщат? Ако стъпя на някой стол и се разкрещя: „Хей, тук е адски скъпо! Отказвам да позволя да ме скубят така!“, дали ще настане масово напускане на ресторанта?

— Доколкото разбирам, управителният съвет на компанията иска да наеме нов директор маркетинг, който да следи изкъсо това разширение… — Нямам никаква представа какви ги говоря.

Събирам сили да погледна основните менюта.

Патешко филе с тройно портокалово пюре, 59 лири.

Стомахът ми отново се преобръща. Изчислявам всичко на ум и достигам до цифрата триста лири. Тук вече наистина ми прилошава.

— Минерална вода? — чуваме гласа на сервитьора, който се материализира от нищото и връчва на всеки от нас нова плексигласова плочица, този път в сини нюанси. — Това е нашето водно меню. Ако обичате газирана вода, бих ви предложил „Четуин Глен“. Много е приятна! — допълва. — Филтрира се през вулканични скали и се характеризира с лека алкалност.

— Ясно. — Насилвам се да кимна интелигентно, а сервитьорът среща невъзмутимо погледа ми.

Сигурно сега, като се върне в кухнята и разкаже на колегите си за мен, всички ще се запревиват от смях и ще започнат да повтарят един през друг: „Платила е петнайсет кинта за една вода! Ха-ха-ха!“.

— Предпочитам „Пелегрино“ — свива рамене Клайв.

Той е мъж в четирийсетте, с посребрена коса, жабешки очи и мустаци. И откакто сме седнали на масата, не го забелязах нито веднъж да се усмихва.

— Значи по една бутилка на всеки, така ли? — пита сервитьорът.

Неее! Не желая две бутилки вода с възмутителна надценка!

— Е, Клайв, какво ще си поръчате? — обръщам се аз към госта си с усмивка. — Ако бързате, бихме могли да се заемем директно с основното меню…

— Изобщо не бързам — изсумтява Клайв и ме поглежда подозрително. — А вие?

— Разбира се, че не! — бия бързо отбой аз. — За никъде не бързам! — Махвам щедро с ръка. — Поръчайте си каквото желаете!

Не и стридите! Моля те, не и стридите! Моля, моля, моля!

— За ордьовър може би стриди — изрича замислено той. — А за основното меню си харесах омара и ризото с манатарки, обаче не мога да реша кое от двете.

Аз дискретно хвърлям поглед към менюто. Омарът е деветдесет лири, а ризотото — само четирийсет и пет.

— Труден избор — отбелязвам, като се старая да звуча нехайно. — Що се отнася до мен, винаги ще предпочета ризотото.

Настъпва тишина. През това време Клайв отново оглежда менюто.

— Обожавам италианска храна! — подемам през смях. — А и манатарките са много вкусни гъби! Но все пак изборът си е ваш, Клайв!

— Щом ви е трудно да решите — намесва се услужливо сервитьорът, — бих могъл да ви донеса и омара, и половин порция ризото!

Какво ще донесе?! Какво се кани да донесе той?! Че кой го е молил да се намесва, ако смея да попитам?!

— Страхотна идея! — Гласът ми звучи две октави по-пискливо, отколкото възнамерявах. — Две основни менюта! Защо не?!

Усещам саркастичния поглед на сервитьора върху себе си и автоматично разбирам, че той е в състояние да разчете всяка моя мисъл. И му е пределно ясно, че съм скръндза.

— А за мадам? — обръща се с присвити очи той към мен.

— А, да. Наистина. — Прокарвам пръст върху менюто, като се правя на замислена. — Истината е, че… Тази сутрин закусих много стабилно, така че сега ще взема само една салата „Цезар“. Без аперитив.

— Една салата „Цезар“, без аперитив — кимва безстрастно сервитьорът.

— А вие, Клайв? — обръщам се с надежда аз към госта си. — Вероятно ще предпочетете да се придържате към вода? — От куртоазия добавям: — А може би вино?

Дори само при мисълта за менюто с вината настръхвам цялата.

Не щеш ли обаче, очите на Клайв светват и той заявява:

— Разбира се! Може ли да видя менюто?

— А може би една чаша марково шампанско за начало? — предлага сервитьорът с безизразна усмивка.

Как не го е срам?! Не можеше да предложи просто шампанско — трябва да добави марково шампанско! Този сервитьор е истински садист!

— Може и да се поддам на увещанията ви! — изхилва се самодоволно Клайв и аз съм длъжна да се присъединя към всеобщия смях.

Най-накрая сервитьорът ни оставя на мира, след като е налял на всеки от нас по една прескъпа чаша марково шампанско. Чувствам, че започва да ми се вие свят. Цял живот няма да ми стигне да изплатя този обяд! Но сигурно ще си заслужава! Трябва да си го напомням, иначе съм изгубена!

— Така! — изричам ведро и вдигам чашата си. — За новата работа! Много се радвам, че променихте становището си, Клайв!

— Не съм го променил — изрича небрежно той и излива в гърлото си половината чаша.

Аз се втрещявам. Да не би да полудявам? Да не би Кейт нещо да не е разбрала?

— Но аз си мислех…

— Това е просто една възможност — изрича той и започва да чупи едно хрупкаво хлебче. — В момента не съм особено доволен от работата си, затова по принцип смятам да я сменя. Затова оглеждам алтернативите. Но в тази оферта на „Леонидас спортс“ има и някои недостатъци. Затова искам да ме убедите да приема!

За момент губя ума и дума. Твърде съм ужасена, за да отговоря. Аз ще похарча сума за половин кола за този човек, а той може дори да не прояви интерес към работата! Отпивам глътка вода, а после вдигам очи и му предлагам най-професионалната си усмивка. И аз мога да бъда Натали! И аз мога да сключа тази сделка!

— Клайв очевидно е, че не сте доволен от настоящата си работа. За мъж с вашите заложби ситуацията се равнява на престъпление! Погледнете се! Бихте могъл да работите някъде другаде, където ще бъдете оценен…

Правя кратка пауза. Сърцето ми бие като обезумяло. Забелязвам, че той ме слуша много внимателно. Дори още не е намазал с масло хлебчето си. Дотук добре.

— По мое мнение работата в „Леонидас спортс“ би била перфектният професионален ход за вас! Вие сте бивш спортист, а това е компания за продажба на спортна екипировка! Обичате да играете голф, а „Леонидас спортс“ притежават цяла линия за голф оборудване и принадлежности!

Клайв повдига леко вежди и отбелязва:

— Виждам, че сте си написали домашното за мен.

— Просто се интересувам от съдбите на хората — изричам съвсем искрено. — И предвид професионалния ви профил, смея да твърдя, че „Леонидас спортс“ е точно онова, от което се нуждаете на този етап! Това е фантастична, уникална възможност да…

— Този мъж любовник ли ти е? — прекъсва ме един познат глас и аз подскачам. Но това звучи точно като…

Не! Абсурд! Не може да бъде!

Поемам си дълбоко дъх и продължавам:

— Както вече казах, това е фантастична възможност да пренесете вашата кариера на следващото ниво! Сигурна съм, че бихме могли да постигнем невероятно щедър пакет…

— Попитах дали този човек е любовникът ти! — повтаря гласът, вече доста по-настоятелно от преди, и аз не успявам да се сдържа да не извърна глава.

Не! Това не може да е истина! Тя се върна! Това е Сейди, кацнала върху количката със сирената, оставена наблизо.

Вече не е със зелената рокля. Този път е облечена в бледорозова с ниска талия, а на раменете й има болеро в същия цвят. Косата й е прихваната с широка черна лента, която минава през челото, а от китката й, на тънка верижка от мъниста, виси сребриста чантичка.