— Защото предположих, че то няма да бъде проблем! — извиква тя. — Обаче наистина чух лая на другото куче! Когато в една сграда има куче, то не може да се скрие! Сигурна съм! И трябва да ти кажа, че няма да отида да работя никъде без Флаш! Съжалявам, Лара, ще се наложи да се откажа!

— Неее! — провиквам се ужасено, преди да съм успяла да се овладея. — Искам да кажа… Не прави нищо прибързано, Шърийн! Аз ще оправя всичко, обещавам ти! Скоро ще ти се обадя! — Дишаща тежко, аз трясвам телефонната слушалка и заравям глава в ръцете си. — Мамка му!

— И какво ще правиш сега? — осмелява се да се обади по едно време Кейт.

Очевидно е чула целия разговор.

— Нямам представа — признавам безпомощно. — Какво би сторила Натали на мое място?

Сякаш по команда двете в синхрон обръщаме глави към бюрото на Натали. Блестящото й празно бюро. Внезапно си я представям как седи там — потропва с лакираните си нокти по бюрото, грабнала телефона, и с императивен тон обясняваща нещо на някого. Откакто нея я няма, нивото на шума в нашия офис е спаднало най-малко с осемдесет процента.

— Може би ще каже на Шърийн, че е длъжна да поеме работата, иначе ще я съдим? — обажда се накрая асистентката ми.

— Може би. Със сигурност обаче ще заяви на Шърийн, че е крайно време да се стегне! — кимвам в знак на съгласие аз. — Ще я обвини в липса на професионализъм и решителност.

Веднъж чух Натали как разкъсва парче по парче някакъв нещастен тип, който внезапно се бил усъмнил дали е добре за него да приеме мястото в Дубай, което му е било предложено. Не бих желала да съм на негово място.

Всъщност голата истина, която не ми се ще да споделям с никого в настоящия момент, е, че колкото повече ми се налага да разбирам начина, по който Натали мисли и по който върти бизнеса, толкова повече осъзнавам, че този бизнес изобщо не е за мен. В началото бях привлечена от възможността да работя с хора, да променям съдби към по-добро. Когато се срещахме с Натали и тя ми разказваше разни истории за това как откривала таланти, аз се интересувах по-скоро от човешката драма зад сделката, а не от самата сделка. И си мислех, че ще изпитвам много по-голямо удовлетворение да подпомагам професионалното развитие на хората, отколкото да продавам коли. Но сега, когато навлязох в бизнеса, ми става ясно, че този аспект като че ли изобщо не стои на дневен ред.

Добре де, знам, че още съм новак. Знам също така, че съм все още идеалистка — татко често обича да ми го напомня. Но в крайна сметка работата на един човек е едно от най-важните неща в живота му, нали така?! Затова човек би трябвало да се чувства добре с нея, да се чувства полезен и на мястото си, да работи това, което наистина му идва отвътре. В крайна сметка не всичко се свежда до заплатата!

Именно!

От друга страна, точно затова Натали е преуспяващият партньор с множество сделки в джоба си, а аз не съм. А точно сега една комисиона не би ни се отразила никак зле.

— Та значи казваш, че сега трябва да звънна отново на Шърийн и да я насоля, така ли? — изричам неохотно.

Настъпва тишина.

Кейт изглежда точно толкова покрусена, колкото се чувствам и аз.

— Лара, проблемът е в това — изрича накрая колебливо, — че ти не си Натали. Нея я няма. Значи сега ти си шефът! Затова смятам, че трябва да правиш нещата по твоя начин, а не по нейния!

— Точно така! — възкликвам със значителна доза облекчение. — Вярно, сега аз съм шефът! Значи ще кажа, че… Хммм… Я по-добре първо да го обмисля!

И като че ли ми предстои някаква изключително важна стъпка в живота, а не просто поредният неприятен делови разговор, аз се смръщвам и започвам да прелиствам пощата. Сметка за канцеларска хартия. Предложение да изпратя целия си екип на тийм билдинг в Аспен. А на дъното на купчината — „Бизнес пийпъл“, което е като списание за знаменитости, само че в света на бизнеса. Отварям го и започвам да разлиствам страниците, опитвайки се да открия някого, който ще се превърне в идеалния директор маркетинг на „Леонидас спортс“.

Списание „Бизнес пийпъл“ е настолната библия за всеки в нашия бранш. Представлява практически безкрайна поредица от снимки на пробивни, великолепно изглеждащи типове, които си имат огромни офиси с предостатъчно място за окачане на палтата. Но пък е невероятно депресиращо. Колкото повече напредвам по страниците, толкова повече увесвам нос. Какво не ми е наред на мен ли? Нищо особено. Освен че говоря само един език. Не съм била канена да председателствам нито един международен комитет. Не разполагам с богат делови гардероб, в който костюмите на „Долче и Габана“ се редуват с шикозни ризи от „Пол Смит“.

Затварям списанието с печално изражение и се отпускам назад в стола си. Вдигам очи към тавана. Как го правят тези хора? Чичо ми Бил например. Както и всички останали в това списание. Просто решават да си основат някакъв бизнес и автоматично преуспяват и всичко изглежда толкова лесно…

— Да… да… — Внезапно се сепвам, забелязала, че Кейт ми прави някакви знаци с ръце, докато говори по телефона. Лицето й е порозовяло от вълнение. — Сигурна съм, че Лара ще успее да си освободи време за вас от натоварения си график! Да! Бихте ли изчакали за момент, моля?

Натиска бутона за изчакване и изквичава:

— Обажда се Клайв Хокстън!… Онзи, който заяви, че не проявява интерес към работата в „Леонидас спортс“! — допълва в отговор на неразбиращия ми поглед. — Ръгбистът, помниш ли? Е, в крайна сметка може и да се навие! Иска да обядвате и да поговорите за предложението им!

— О, господи! Самият той! — Адреналинът ми автоматично скача до небето.

Клайв Хокстън е маркетинг директор на „Арбъри Сторс“, а някога е играл ръгби за „Донкастър“. Надали има по-перфектен човек от него за тази работа в „Леонидас спортс“! Обаче, когато за първи път се свързах с него, той заяви, че не желаел да си сменя попрището. А сега не мога да повярвам, че ни се обажда!

— Направи се на важна! — предупреждавам асистентката си аз. — Излъжи, че графикът ми е до дупка натоварен с интервюта на други кандидати!

Кейт започва да кима енергично, включва телефона и продължава:

— Нека проверя… Да, графикът на Лара за днес действително е много натоварен, но ще видя какво мога да направя за вас!… Мммм… Аха, ето! И това ако не е късмет! Тук й се отваря един свободен час! Кой по-точно ресторант ще си изберете?

Тя ми се ухилва широко, а аз пронизвам въздуха със знака на победата. Клайв Хокстън е буквално номер едно за тази работа! Освен това е безкомпромисно действащ и светът надали познава по-твърд играч от него! И изцяло ще ни компенсира заради онзи смахнатия и клептоманката. Всъщност ако действително го приклещим, автоматично ще изхвърля клептоманката. А смахнатият не е чак толкова лош, стига да стори нещо по въпроса за непоносимия си пърхот.

— Всичко е уговорено! — провиква се асистентката ми, след като затваря телефона. — В един часа днес си на обяд!

— Великолепно! И къде по-точно?

— Ами… това е единственият проблем — изрича колебливо Кейт. — Нали го помолих да избере ресторант… И той предпочете… — Не довършва.

— Само не ми казвай! — провиквам се с прималяло сърце. — Не и „Гордън Рамзи“! Не и онази тузарска дупка в „Клариджис“!

Кейт примигва и промърморва:

— Още по-лошо! „Лайл Плейс“!

Стомахът ми се преобръща.

— Сигурно се шегуваш!

Ресторант „Лайл Плейс“ отвори врати преди около две години и почти автоматично беше обявен за „Най-скъпия ресторант в Европа“. В средата на залата има огромен аквариум, пълен с омари, шадраван и е бъкан с всякакви знаменитости. Излишно е да казвам, разбира се, че аз лично никога не съм ходила там. Само съм чела за него в „Ивнинг стандарт“. И съм го виждала на снимка.

За нищо, ама за нищо на света не трябваше да го оставяме сам да избира ресторанта! Това трябваше да бъде мой приоритет! И тогава щях да избера „Италианското гърне“ на ъгъла, където сервират великолепен обяд само за 12.95 паунда, в това число и чаша вино. А в „Лайл Плейс“ дори и не ми се помисля колко ще ме оберат!

Внезапно ме озарява идея и аз се провиквам:

— Няма да можем да влезем! Там се ходи с предварителна резервация!

— Той каза, че можел да направи резервация. Познавал някои хора. Ще я запише на твое име.

— Мамка му!

Асистентката ми започва да гризе нервно нокътя на палеца си. По едно време пита:

— Колко ни е останало в перо „Почерпка на клиенти“?

— Не повече от петдесет пенса! — извиквам отчаяно. — Разорени сме! Ще се наложи да използвам моята собствена кредитна карта!

— Е, но може би ще си заслужава! — отсича решително Кейт. — Приеми го като инвестиция! Налага се да изглеждаш като една от силните на деня! Ако хората те зърнат да обядваш в „Лайл Плейс“, ще си кажат: „Аууу! Лара Лингтън очевидно се справя добре, щом може да си позволи да води клиентите си тук!“.

— Ама аз не мога да си го позволя! — извивам протяжно. — Не можем ли да му се обадим и да променим обяда на следобедно кафе?

Още в момента, в който изричам тези думи, осъзнавам колко смешно звучат. Щом клиент като него иска обяд, значи съм длъжна да му дам обяд! Щом иска да отиде в „Лайл Плейс“, значи трябва да го заведа в „Лайл Плейс“!

— Е, може пък да не е чак толкова скъпо, колкото говорят! — обажда се предпазливо Кейт, опитвайки се да ми вдъхне надежда. — Така де, нали всички вестници приказват за това колко зле била икономиката ни покрай тази финансова криза! Като нищо може да са намалили цените! Или пък да имат някакви специални обедни менюта!