Сигурно за милионен път през последните седмици измъквам нашия оригинален, намачкан, покрит с петна от кафе дълъг списък и плъзвам по него поглед с мрачно изражение на лицето. Имената проблясват върху листа като скъпарски шоколадови бонбони в станиолчета. Работещи специалисти, таланти най-чиста проба. Маркетинг директорът на „Уудхауз Ритейл“. Маркетинг директорът на европейския клон на „Дартмът Пластикс“. Не е възможно всички до един да са щастливи в работата си, нали така? Все трябва да има някой, който с удоволствие би се прехвърлил да работи за „Леонидас спортс“! Обаче аз пробвах всеки един от тях и не стигнах доникъде. Вдигам очи и зървам Кейт, кръстосала крака, вперила тревожен поглед в мен.

— Разполагаме точно с три седмици, за да открием безкомпромисно действащ, твърд играч за маркетинг директор на „Леонидас спортс“ — отбелязвам, полагайки неистови усилия да остана позитивно настроена.

Натали беше тази, която откри въпросната сделка. Ако беше тук, Натали щеше да се заеме с ухажването на всички звездни кандидати. Натали е наясно как се прави това. А аз, не!

Както и да е. В момента няма никакъв смисъл да се терзая с въпроса какво би станало, ако Натали беше тук.

— Окей! — Плясвам с длан по бюрото си. — Ще взема да се обадя тук-там.

— Аз ще ти направя прясно кафе! — втурва се веднага на помощ Кейт. — Ако се налага, ще останем тук цяла нощ!

Обичам нашата Кейт. Тя действа така, сякаш играе във филм за някоя невероятно пробивна, нова, мултимилионна компания, а не работи за двама души в офис десет квадрата със старомоден килим на пода.

— Заплата, заплата, заплата! — нарежда тя.

— Затвориш ли за миг очи, загубен си! — припявам й аз.

Напоследък Кейт също се зачита честичко в мантрите на Натали. Дотолкова, че вече непрекъснато си ги цитираме. Проблемът е, че никоя от тях не ти подсказва как точно се върши тази работа. Онова, на което бих се зарадвала, е някоя мантра, която да ти подскаже как да заобиколиш въпроса „Може ли да попитам каква е връзката с реалността?“.

Затътрузвам се със стола си до бюрото на Натали, за да измъкна оттам всички документи по сделката с „Леонидас спортс“. Откривам картонената папка в едно от чекмеджетата, но установявам, че се е разпаднала. Мърморейки под нос, събирам всички листи и ги измъквам. А после се заковавам на място, когато изневиделица забелязвам някакво старо лепящо листче, което по незнаен начин се е залепило за ръката ми. Никога досега не съм го виждала. На него с избелял лилав флумастер пише: „Джеймс Йейтс, мобилен“. А после следва и номер.

Мобилен номер на Джеймс Йейтс. Направо не мога да повярвам! Та той е маркетинг директор на „Фелтънс Брюърис“! И е едно от водещите имена в нашия дълъг списък! Той би бил перфектният избор за „Леонидас спортс“! Обаче колкото пъти звънях в офиса му, толкова пъти ми казваха, че е „в чужбина“. Все пак, където и да се намира, не може да не си носи мобилния телефон, нали така? С трепереща от вълнение ръка аз избутвам стола си до собственото си бюро и набирам номера от листчето.

— Джеймс Йейтс. — Сигналът не е много добър, но все пак го чувам.

— Здравейте! — изричам, опитвайки се да звуча колкото ми е възможно по-самоуверено. — Обажда се Лара Лингтън. Може ли да поговорим? — Точно така казва Натали винаги в началото на разговорите си — чувала съм я!

— Кой се обажда? — Господин Йейтс звучи недоверчиво. — От компанията „Лингтън“ ли се обаждате?

Въздъхвам вътрешно.

— Не, аз съм от Бюрото за набиране на управленски персонал „Л и Н“. Обаждам се, за да разбера дали не бихте проявили интерес към една нова професионална длъжност да оглавите маркетинга на една динамична, многообещаваща компания за продажба на дребно? Това е една невероятно вълнуваща възможност, така че, ако желаете да го обсъдим, може би на един дискретен обяд в ресторант по ваш избор… — Осъзнавам, че ако не си поема дъх, ще умра, затова млъквам.

— „Л и Н“ ли? — Вече звучи притеснено. — Не съм ви чувал.

— Ами, ние сме сравнително отскоро на пазара, аз и Натали Мейсър…

— Не проявявам интерес! — прекъсва ме рязко той.

— Но това е приказна възможност! — побързвам да кажа. — Ще имате възможност да разширите хоризонтите си, а и компанията притежава потенциал за развитие в цяла Европа…

— Съжалявам! Довиждане!

— И десет процента отстъпка от цената на всички спортни стоки! — провиквам се отчаяно във вече заглъхналата слушалка.

Обаче той отдавна е затворил. Дори не ми даде шанс!

— Какво каза? — пита Кейт, приближаваща с чаша горещо кафе.

— Затвори. — Отпускам се мрачно в стола си, а асистентката ми поставя внимателно кафето пред мен. — Никога няма да намерим достатъчно добър човек за тази работа!

— Напротив, ще намерим! — отсича позитивно Кейт и точно в този момент телефонът започва да звъни. — Може пък точно това да е онзи брилянтен мениджър, който копнее да си смени работата! — Втурва се обратно към бюрото си и вдига телефона с отработен секретарски маниер. — Бюро за набиране на управленски персонал „Л и Н“!… О, Шърийн! Радвам се да те чуя! Веднага ще те свържа с Лара! — Поглежда ме със светнали очи, а аз кимвам победоносно. Поне в един случай успяхме.

Е, ако трябва да бъдем искрени, успехът е по-скоро за Натали, тъй като тя уреди това място за Шърийн, но пък аз се занимавах с всички следващи стъпки. Добре де, успехът е за компанията.

— Здравей, Шърийн! — изричам бодро в телефонната слушалка. — Готова ли си вече за новата работа? Убедена съм, че това е перфектното място за теб и…

— Лара! — прекъсва ме безцеремонно тя. — Има проблем!

Стомахът ми се преобръща. Не, не! Моля те, никакви проблеми!

— Проблем ли? — Опитвам се да звуча максимално спокойно. — Какъв по-точно, ако смея да попитам?

— Кучето ми.

— Твоето куче?!

— Възнамерявам да водя Флаш на работа с мен всеки ден. Обаче току-що се обадих в „Човешки ресурси“ да ми осигурят една кошничка за него и те ми заявиха, че това било невъзможно. Казаха, че в политиката на компанията им не влизало допускането на животни в офисите. Можеш ли да повярваш, моля ти се?!

Тя очевидно очаква от мен да бъда точно толкова възмутена от този отказ, колкото е и тя. А аз се ококорвам слисано. Какво е това куче в играта? Кога е влязло?

— Лара? Чуваш ли ме?

— Да! — сещам се да реагирам аз. — Шърийн, чуй ме сега! Сигурна съм, че ти много обичаш твоя Флаш. Но доколкото знам, не е нормално човек да води домашните си любимци на работа, така че…

— Напротив, нормално е! — прекъсва ме тя. — В сградата има и друго куче! Чувах го всеки път, когато влизах там! Точно затова предположих, че и за моето няма да има проблем! И ако искаш да знаеш, точно затова се съгласих да поема тази работа! Смятам, че срещу мен се прилага дискриминация!

— Сигурна съм, че дискриминацията няма нищо общо с това! — побързвам да я успокоя. — Ей сега ще им се обадя!

Затварям телефона и бързо набирам номера на отдел „Човешки ресурси“ в „Макросант“.

— Здравей, Джийн! Обажда се Лара Лингтън от Бюрото за набиране на управленски персонал „Л и Н“. Просто исках да изясним един дребен проблем. Разрешавате ли на Шърийн Мур да води кучето си на работа?

— Лара, воденето на кучета е забранено в цялата сграда — изрича любезно Джийн. — Съжалявам, но такава ни е политиката.

— Разбира се. Няма проблеми. Абсолютно. — Кратка пауза. — Проблемът е в това, че според Шърийн тя е чула лаенето на друго куче в сградата. Няколко пъти.

— Нещо се е объркала — отговаря ми Джийн, но с една идея забавяне. — Тук няма никакви кучета.

— Съвсем никакви? Дори някое дребно паленце? — Не знам защо, обаче тази излишна пауза събуди подозренията ми.

— Дори и дребно паленце. — Джийн вече е възвърнала мазния си глас. — Както вече ти казах, политиката на компанията забранява воденето на кучета.

— И не бихте могли да направите едно малко изключение за Шърийн?

— Опасявам се, че не! — Тя звучи учтиво, но безапелационно.

— Е, в такъв случай ти благодаря за отделеното време!

Затварям телефона и започвам да потропвам лекичко с молива си върху бюрото. Така минават няколко секунди. Да, тук има нещо гнило, в това няма спор! Басирам се, че в онази сграда наистина има куче! Но какво мога да сторя по този въпрос? Не мога просто да звънна отново на Джийн и да й кажа: „Не ти вярвам, лъжкиньо мръсна!“.

С дълбока въздишка набирам отново номера на Шърийн.

— Лара, ти ли си? — вдига веднага тя, като че ли през цялото време е седяла до телефона и е чакала отговора ми.

Което вероятно си е точно така. Тя е много енергична дама, вечно напрегната. Представям си я как в момента рисува някакви заврънкулки по най-близкия лист, без да може да спре. Обсебена е от това. Нищо чудно, че се нуждае от куче — то безсъмнено й помага да съхрани здравия си разум.

— Да, аз съм — отговарям. — Обадих се на Джийн и тя казва, че никой друг в сградата няма куче. Казва, че такава била политиката на компанията.

Настъпва тишина, докато Шърийн обработва информацията.

— Лъжат! — изрича накрая. — Там наистина има куче!

— Шърийн — започвам аз, макар да ми се иска да ударя главата си в масата, — защо не си ми споменавала досега за това куче? Или може би на някое от интервютата?