Софи Кинсела - Във вихъра на двайсетте

На следващия ден установявам, че рисунката на огърлицата е единственото доказателство за реалността на предишния. Сейди изчезна и всичко, свързано с нея, ми изглежда като сън. В осем и половина сутринта аз седя на бюрото си, пия кафе и съзерцавам графиката на Марк. Какво, за бога, ми стана вчера? Сигурно всичко е било плод на мозъка ми, който вече не издържа на напрежението. Огърлицата, момичето, воят на банши… Очевидно всички те са плод на моето собствено въображение.

За първи път през живота си започвам да разбирам родителите си. Защото вече и аз започвам да се тревожа за себе си.

— Здрасти! — Чува се трясък, когато нашата асистентка Кейт отваря рязко вратата и събаря купчината документи, които бях оставила на пода, докато вадех прясното мляко от хладилника.

Не може да се каже, че разполагаме с най-големия офис на света.

— Е, как мина погребението? — пита Кейт, докато закача палтото си, привеждайки се с усилие над ксерокса, за да достигне закачалката. За щастие тя си ни е доста гъвкава.

— Не особено добре. Всъщност завърших в полицейското управление. Нещо мозъкът ми изключи.

— Господи! — поглежда ме ужасено Кейт. — Сега добре ли си?

— Аха. Така де, поне мисля, че съм добре. — Крайно време е да се взема в ръце!

Сгъвам листа с рисунката на огърлицата, пъхвам го в чантата си и дръпвам ципа.

— Честно да ти кажа, знаех, че нещо се мъти — отбелязва Кейт, докато вдига русата си коса на опашка. — Вчера следобед се обади баща ти, за да ме пита дали напоследък не си преживяла някакъв особено голям стрес.

Вдигам стреснато поглед и изписквам:

— Нали не си му казала, че Натали ни напусна?

— Разбира се, че не! — отсича възмутено Кейт. И с право — тя отдавна е тренирана какво да казва на родителите ми — с една дума: нищо.

— Както и да е — махвам ръка аз с далеч по-голяма доза ентусиазъм, отколкото изпитвам. — Няма значение. Вече съм добре. Някакви съобщения?

— Да! — отсича Кейт и с типичната си ефективност автоматично посяга към бележника си и го отваря. — Вчера се обади Шърийн. Каза, че днес ще ти се обади.

— Страхотно!

Шърийн е единственият успех в нашето Бюро за набиране на управленски персонал „Л и Н“. Наскоро я уредихме за директор операции в софтуерната компания „Макросант“. Всъщност още следващата седмица трябва да тръгне на работа. Сигурно се обажда, за да ни благодари.

— Нещо друго? — питам и точно в този момент телефонът звъни.

Кейт поглежда дисплея и очите й се разширяват.

— О, да! Още нещо! — побързва да ме уведоми. — Обади се Джанет от „Леонидас спортс“. Искаше да знае какво става по техния случай. Каза, че ще се обади точно в девет сутринта. Това трябва да е тя. — Забелязва паниката в очите ми и допълва: — Искаш ли да вдигна аз?

Не, искам по-скоро да се скрия под бюрото.

— Ами… хммм давай!

Стомахът ми се е свил от нерви. „Леонидас спортс“ са най-големият ни клиент. Те представляват огромна компания за спортна екипировка с магазини из цялото Обединено кралство, а ние обещахме да им намерим директор маркетинг.

Поправка — Натали обеща да им намери директор маркетинг!

— Веднага ще ви свържа — тъкмо изрича Кейт с най-добрия си секретарски глас и миг по-късно телефонът на моето бюро звъни.

Хвърлям един отчаян поглед на асистентката си и после вдигам слушалката.

— Джанет! — възкликвам с най-самоуверения си глас на света. — Радвам се да те чуя! Тъкмо се канех да ти се обадя!

— Здравей, Лара! — достига до мен познатият глас на Джанет Грейди. — Просто исках да разбера има ли нещо ново. Надявах се да говоря с Натали.

Никога не съм се срещала лично с Джанет Грейди. Но в представите ми тя е около метър и деветдесет, с огромен мустак. Първия път, когато говорихме, тя ми каза, че екипът на „Леонидас спортс“ до един са „безкомпромисно действащи“, „твърди играчи“ и имат „железен захват“ на пазара. Прозвучаха ми като глутница демони.

— О, да. — Започвам да навивам кабела на телефона около пръстите си. — За съжаление Натали не е… в кондиция.

Това е историята, която раздухвам, откакто Натали реши да не се връща от индийския щат Гоа. За щастие само като кажеш: „Ходи до Индия“, всеки се впуска в своя собствена история за някаква болест, пипната по път или там, без да задава повече въпроси.

— Обаче ние имаме огромен пробив! — продължавам аз. — Наистина впечатляващ! Вече сме съставили дългия си списък и тъкмо преглеждах досиетата на най-обещаващите от кандидатите! Мога да те уверя, че ще сведем всичко до краткия списък на най-добрите, тези на световно ниво! До един безкомпромисно действащи!

— Можеш ли да ми дадеш някои имена?

— Точно сега не! — паникьосвам се аз. — Но в най-кратки срокове ще го направя! Сигурна съм, че ще бъдеш много впечатлена!

— Окей, Лара. — Джанет е една от малкото жени, които не си губят времето в празни приказки. — Щом държиш нещата под контрол, всичко е наред. Предай най-добрите ми пожелания на Натали. Довиждане!

Затварям телефона и срещам погледа на Кейт. Сърцето ми бие така, че ще изхвръкне от гърдите ми.

Питам:

— Би ли ми напомнила с кого разполагаме като възможност за „Леонидас спортс“?

— Онзи тип с губещите се три години в служебната биография — отговаря Кейт. — И смахнатият с пърхота. И… клептоманката.

Чакам я да продължи.

Тя присвива извинително рамене.

— Това ли е всичко? — ококорвам се аз.

— Вчера Пол Ричардс се отказа — изрича притеснено тя. — Предложили му работа в някаква американска компания. Ето списъка.

И ми подава лист хартия, а аз се вторачвам отчаяно в самотните три имена. Всички до едно — безнадеждни. Не можем да изпратим този списък на „Леонидас спортс“. За нищо на света!

Господи, търсенето на добри служители не било никак лесна работа! Преди да основем компанията си, Натали правеше всичко да изглежда адски вълнуващо. Говореше за треската от преследването, „стратегическото наемане“ и „шлайфането на уменията“, както и за „потупването по рамото“. Преди се срещахме често на по едно питие и тя винаги разказваше толкова удивителни неща за работата си, че аз не можех да не й завидя. В сравнение с нейната работа моето писане на промоционални уебсайт реклами за производители на коли ми изглеждаше адски досадно. Освен това се носеха слухове, че предстоят големи съкращения. Затова, когато Натали предложи да си създадем собствена компания, аз веднага приех предоставилата ми се възможност.

Истината е, че открай време изпитвам благоговение пред Натали. Тя винаги е бляскава и самоуверена. Когато бяхме ученички, тя винаги бе наясно с най-новите жаргонни изрази и можеше да ни разкарва по кръчмите. А в самото начало на нашата компания всичко вървеше прекрасно. Тя докара в нея някои от своите големи клиенти и непрекъснато беше навън, за да осъществява контакти. Аз пък поддържах нашия уебсайт и се предполагаше, че междувременно уча всички тънкости на занаята от нея. Докато тя внезапно не изчезна и аз не си дадох сметка, че всъщност не съм научила никакви тънкости.

Натали много си пада по бизнес мантри — бюрото й е изпъстрено с лепящи листчета с поощрителни думи, сентенции и напътствия. От време на време заставам пред него и ги разглеждам. За мен те са като руни на някаква древна религия, чиито значение и смисъл се опитвам да разгадая. Например точно над компютъра й е залепено следното послание: „Най-големият талант вече е на пазара!“. Това го знам — означава, че няма никакъв смисъл да преглеждаш сивитата на всички банкери, които са били уволнени от някоя инвестиционна банка миналата седмица, за да ги превърнеш за една нощ в маркетинг директори. Трябва да гониш вече работещите маркетинг директори!

Обаче как? И какво правиш, когато те отказват да разговарят с теб?

След като през последните няколко седмици се занимавах с тази работа съвсем сама, си съставих няколко собствени мантри. Част от тях гласят: „Най-големият талант не вдига сам телефона си“, „Най-големият талант не ти се обажда, ако ще да оставиш три съобщения на секретарката му“, „Най-големият талант няма желание да продава спортни стоки на дребно“, „Когато споменеш за петдесетпроцентната отстъпка на ракети за тенис, най-големият талант просто ти се изсмива“.