Девлин си спомни лицето на Джудит. Беше я виждал преди. Но къде?

— Майка ми сама ли е била през цялото време, докато ме нямаше?

Както винаги, Медоу го изненада. Тази жена със студени, немигащи очи на змия държеше оръжие срещу тях, а Медоу я разпитваше за майка си.

Джудит сви рамене раздразнено.

Девлин се учуди на реакцията й. Тя изпитваше вина.

— Баща ти беше с нея. — Дрезгавият й нюйоркски акцент му припомни.

— Работите като охрана тук — каза той. Беше виждал неясното й лице на малкия екран на уоки-токито си. Огледа я. Беше ниска и яка, облечена в униформа, каквато всички жени от охраната носеха — тъмна права пола, обикновена бяла блуза, тъмно сако и обувки с ниски токчета. Щеше да прилича на домакиня от петдесетте, ако домакините от онова време носеха Глок 26, направен от свръхлек пластмасов полимер с метален пълнител, зареден с шестнайсет патрона.

Тя искаше тази картина и щеше да убие него и Медоу, и да избяга, без дори да се обърне назад.

Погледът й се спря върху него.

— Имах най-добрите препоръки — от господин Хопкинс.

— Току-що го взеха в болницата със сърдечна криза. — А Девлин беше обвинил Четири напълно несправедливо.

— Е, в такъв случай за мен остават и признанието, и картината. — Джудит се усмихна като изопачен вариант на Мона Лиза.

Той отново огледа мебелите. Прозорците на капандурите. Нощната масичка със счупен мраморен плот. Високия старинен гардероб, който се беше килнал на единия си счупен крак. Гардеробът имаше потенциал да се използва като оръжие.

— Тихо, Девлин! — каза Медоу. Тя се обърна отново към Джудит. — Баща ми може да обработва глина, да надува стъкло, но не може да пълни чекова книжка, и ти го знаеш много добре! — Тя отметна с гневен жест косата от челото си. — Как можа да ги оставиш сами?

— Когато излезеше с картината, трябваше да съм тук, за да я измъкна от ръцете ти. — Гласът на Джудит беше тих, лишен от емоции. Зениците й се разшириха и погълнаха цвета от очите й, придавайки им змийско изражение.

— Искала си да откраднеш картината от мен? Картината, която би спасила живота на майка ми? Но защо? Защо? — Медоу почти заекваше. — Ти имаш пари. Защо?

— Това е Рембранд, все пак! — изсъска Джудит. — Знаеш ли колко е престижно човек да открие изгубена картина на Рембранд? За бога, може и да нямам дарбата да правя грънци и стъкларии като баща ти, или да рисувам като майка ти и баба ти, но ще остана в историята като жената, която е открила шедьовър на Рембранд. — Тя погледна картината и очите й блеснаха алчно. — Господин Фицуилям, донесете ми картината — оръжието се фокусира върху Медоу — иначе ще я застрелям.

Тя явно го беше наблюдавала или беше чула слуховете, а може би и двете — защото знаеше точно как да го принуди.

И той щеше да й даде Рембранд. Картината не означаваше нищо за него, като се изключи фактът, че беше негова, а той не се разделяше с притежанията си току-така — но знаеше много добре, че дадеше ли й веднъж платното, тя можеше да избяга само ако го убие — него, Медоу и детето му. Това той нямаше да позволи.

— Иди зад гардероба — каза той на Медоу.

Съвсем не се изненада, когато я видя да вирва брадичка към него:

— И да я оставя да те застреля ли?

— Мога да избягам и да й се изплъзна. — Очите му я уверяваха и заповядваха. — Ти… ти носиш детето ни. — Изчака я, докато тя кимна неохотно, макар и разбиращо.

— А сега… тичай веднага зад скрина.

— Не е скринът, който ще ме предпази. — Тя обърна голямата картина по дължина и я сложи пред себе си.

— Какво правиш? — Уверената ръка на Джудит се разтрепери. — Медоу, какво правиш, по дяволите?

Гениална. Малката му сладурана беше гениална. Джудит нямаше да стреля в платното, а Медоу се опитваше да я разсее и да отвлече вниманието й от него.

Той се търкулна по пода и се сви зад един шкаф.

Последва го серия от куршуми. Разхвърчаха се парчета.

Но той не беше ранен.

Опитвайки се да се добере до трикракия гардероб, той изтича до следващия шкаф.

Стрелбата спря. Джудит не беше сигурна в коя посока точно е избягал.

— Джудит, не се прави така. — Медоу се движеше.

По дяволите. Той можеше да я чуе как се тътри странишком. Защо никога не правеше, каквото й се казва? Защо не можеше просто да не мърда?

Но тя използва думите си като отровни стрели.

— Не мога да повярвам, че си готова да убиваш за един предмет. Притежанията не са изкуство. Важна е душата…

Сега ако вземеше да каже: „Каквото повикало, такова се обадило“, направо щеше да я убие.

— … А знаеш, че каквото повикало, такова се обадило.

— Млъквай! — Джудит сигурно никога не беше казвала нещо толкова искрено през живота си.

Той чу стъпките й да заглъхват към центъра на стаята, далече от скривалището му… търсеше го.

В момента, когато хукна към вратата, тя стреля. Към трикракия гардероб.

Куршумите го последваха и по посока на задника му се разлетяха дървени тресчици.

Агонизираща болка разкъса прасеца му.

Беше ранен. Беше ранен.

По дяволите. Джудит го беше улучила в крака.

Той се спъна. Залитна към бюфета. В този миг огледалото се пръсна на парчета, ударено от куршум, и едно стъкло се заби в него. Беше му все едно. Кракът го болеше адски много… по времето, когато играеше футбол, един огромен, тъп защитник му беше счупил пищяла, но болката не можеше да се сравни с тази. Тази беше агонизираща. Беше адска.

Погледна надолу. Видя кървавочервеното петно, пробития крачол, разкъсаната плът.

Прецени разстоянието до гардероба.

Нямаше да успее да стигне със скоростта, която му бе нужна, за да събори гардероба. Нито пък да избяга.

Е, добре.

Така да бъде. Беше преживял най-страхотната любов, която човек може да познае, в рамките на три седмици. Беше създал дете… с Медоу. В случай, че не оцелееше… Тя трябваше да оцелее. Длъжна беше.

Ако хукнеше да пресича откритото пространство, дори ако Джудит го простреляше, тялото му щеше да бутне гардероба.

По план гардеробът би трябвало да удари Джудит. Надяваше се Медоу да се измъкне жива.

Но трябваше да бяга, преди кракът му да стане безполезен.

Чу някак отдалече, че Медоу говори, говори.

— Една картина не струва нищо, ако е оцапана с кръв…

— Млъкни! — гневно изсъска Джудит. — Просто млъкни и ми дай проклетата картина.

— Ако ти я дам, ще ме убиеш — каза Медоу, — а аз нося бъдещето в себе си. Не виждаш ли, Джудит…

Девлин се подготви да се затича.

В този момент по коридора се чуха стъпки. Той улови движение с крайчеца на окото си.

Четири, този проклет глупак Четири, олюлявайки се, влезе в стаята с бутилка в ръка.

Забеляза Девлин. И посочи с пръст — мътните да го вземат, посочи право към Девлин — и пелтечейки, се провикна:

— Виждаш ли, Девлин? Казах ти, че не бях аз. Не съм блъскал Медоу по стъпалата.

— Махай се — извика Медоу.

— Мамка му — изруга Джудит и стреля по Четири.

Четири извика, завъртя се и се свлече надолу.

Девлин не го изчака да стигне пода. Като се подпря на ръце, той се набра нагоре и се метна върху бюфета.

Джудит реагира със секунда закъснение. Стреля.

Но не улучи.

А той беше още жив.

Блъсна гардероба с всичка сила.

Бавно, със заплашително скърцане гардеробът се наклони към Джудит. За части от секундата той увисна във въздуха. Вратите му зейнаха. Книги, изсъхнали туби боя, изтърканата керамична основа на една лампа се изсипаха отвътре и се търкулнаха на пода към него.

Джудит отстъпи, вдигна ръце да се запази, очите й горяха от ярост, пистолетът сочеше към тавана.

— Негодник! — Епитетът изригна от Джудит със сила и злост.

Не я беше убил.

Не можеше да я спре.

Но когато се опита да направи крачка, болката го прониза. Кракът му се огъна.

През слягащия се прах я видя. Седеше върху един разкривен сандък, от една рана в бузата й се стичаше кръв и попиваше в ръкава й. Държеше пистолета с две ръце и се целеше право в Девлин.

Той нямаше къде да избяга.

А и да имаше, кракът му не можеше да се движи.

Щеше да умре — и нямаше да може да спаси Медоу. Тя също щеше да умре.

Погледът му срещна нейния.

Нямаше време за извинения. Усети, че губи съзнание. Сложи ръка на сърцето си, за да й покаже любовта си.

Медоу наклони глава и с най-безстрастния глас, който някога бе чувал от нея, произнесе:

— Джудит, ако го застреляш, ще пробия картината.

Девлин не можеше да повярва. До края на живота си нямаше да забрави сцената, която се разиграваше пред очите му.