Кристина Дод - Внимавай в картинката

— Каква таванска стая?

— Допускаш ли, че огромна къща като тази няма да има поне една таванска стая? — Той натисна горното копче за асансьора. Вратите се отвориха изведнъж.

Тя спря на няколко крачки оттам.

— По стъпалата ли предпочиташ да вървиш? — попита той и трябва да му се признае, че не се подиграваше.

Тя си помисли, преди да отговори. Не искаше да влиза в малкото, тясно пространство с него. Не искаше да изпитва притеснението да стоят рамо до рамо, без да говорят, преструвайки се на непознати, докато той изсмуква целия кислород. Или по-лошото, да й говори за нещо незначително, докато тя си спомня случаите, толкова многобройни през последните седмици, когато се възползваше от момента, че са насаме в асансьора, за да я целува неудържимо.

— И с асансьора става. — Тя пристъпи вътре.

Става. Хладна дума показваща безразличие — престорено безразличие, но той схвана посланието. Не му хареса — юмруците му се свиха — но продължи да говори с нисък и овладян глас.

— Когато тази къща била нова, прислугата живеела в малки стаички под стрехите, а едно голямо таванско помещение се използвало като склад. Още е така.

Тя беше видяла капандурите, стърчащи от покрива, но…

— Тук няма никакъв вход.

Той я погледна.

— Проверявала си.

— Разбира се, че проверих. Дори питах слугите. Казаха, че няма; те би трябвало да знаят.

— Не и този път.

Вратите на асансьора се отвориха на третия етаж и той я поведе по коридора към сляпата външна стена, облицована с тъмно дърво. Наведе се надолу, бръкна в нещо, наподобяващо отдушник, и напипа едно лостче.

Натисна го от едната страна и един почти двуметров участък от стената се отвори, разкривайки мъждиво осветен, задушен проход и стръмни, тесни стъпала отляво. Той натисна ключа за осветлението и направи знак с ръка.

— Първо ти.

Стъпалата бяха покрити с износен килим и завършваха в открито пространство — коридор отгоре, или може би таванската стая, за която беше споменал. Проходът миришеше на старо, на застоял въздух. Мястото не й хареса. Излъчваше… нещастие.

— Искаш ли аз да вляза първи?

Не даваше пет пари, че гласът му звучи сардонично, сякаш смята, че нерешителността й няма нищо общо с потискащата атмосфера на това място, а по-скоро със самия него.

— Моля.

— Само че внимавай. Няма парапет. — Той тръгна напред, привеждайки глава, за да не се блъсне в ниския таван.

Тя го последва. Стените от двете страни на стълбището бяха на не повече от шейсет сантиметра една от друга и тя опря ръце в тях, за да пази равновесие.

Едно стъпало изскърца.

— Ще наредя да го сменят — каза Девлин. — Стъпвай внимателно.

Тя се подчини. Изкачването трая сякаш безкрайно, и тя въздъхна с облекчение, когато стигнаха.

Но усещането за тъга се засили, когато погледна надолу по коридора, от двете страни на който се редяха врати.

— Стаите на прислугата. — Девлин тръгна към голямото помещение в дъното.

— Какво има в тези стаи?

— Ръждясали табли за легла. Разбити шкафове. Кашони, пълни с боклуци. Когато се сдобих с къщата, поисках да направят оценка на всичко. Някои от по-запазените неща бяха изчистени и ги използваме в хотела. Но повечето предмети тук са безполезни. — Като влезе навътре в стаята, той тръгна да отваря един след друг прозорците. — Когато хотелът потръгне както трябва, ще се отърва от тях.

Тя го последва. Таванът се спускаше от центъра надолу към високите метър стени, прекъсвани от тавански прозорци. Светлината на слънцето проникваше през тях и в лъчите танцуваха прашинки. Боровият под не беше лакиран, но в добро състояние. В стаята се виждаха разхвърляни опърпани кашони, пукнати вази и килнати на една страна трикраки гардероби.

Той застана с ръце на хълбоците и поклати глава.

— По-лошо е, отколкото си го спомням.

— Каква разруха. — Тя вдигна една глинена купа, която се разпадна на две нащърбени половини.

Пролетта в Южна Каролина беше проникнала с топлината си и тук. Спареният въздух излезе през отворените прозорци, но не стана по-хладно. Прииска й се да се надвеси през прозореца и да диша с отворена уста като куче в кола. Вместо това обаче разкопча горното копче на блузата си.

— И къде е това, от което си разбрал коя съм?

— Гледай къде стъпваш. — Той тръгна на зигзаг между изпочупените мебели, проправяйки си път към отсрещната стена.

— Гледам — каза тя, забила поглед в точката между двете му плешки. След като бе научил, че е бременна, беше започнал да се държи с нея така, сякаш е от стъкло. — Просто чакам бебе, нищо повече.

Той се обърна назад.

Тя блъсна коляното си в ъгъла на стар пътнически сандък. Изруга. Тихо. Щеше да й остане синина.

Стената грееше в червени, сини и жълти маслени бои. Един прашен дървен триножник и голямо рамкирано платно бяха обърнати с гръб и подпрени на стената.

Медоу усети как кожата й изстива, след това пламва.

Петдесет и пет години в стаята се бяха трупали вехтории, но тя бе открила източника на тъгата.

Това беше студиото на баба й. Тук Изабел беше нарисувала последната си картина. Тук беше решила да се махне от Брадли Бенджамин. Тук беше разбито сърцето й.

Дали облегнатото на стената платно не беше изгубената картина? Беше ли я намерила най-после?

Девлин коленичи на пода пред триножника.

— Ела да видиш.

Тя не издържаше повече. Толкова отчаяно искаше това да е онази картина, но дори и да беше тя, дори Девлин да й позволеше да я вземе, за да плати лечението на майка си, това не променяше нещата.

Единственото, което би могло да спаси майка й беше съвместимост с донора на костен мозък. С бащата на Шарън.

А шансовете за съвместимост никога не бяха големи. Никога.

И всичко, направено от Медоу до тук, беше напразно. Не бе постигнала никоя от целите си, но за сметка на това сърцето й беше разбито.

Притисна с ръка корема си. Имаше си поне бебето.

Освен това платното не можеше да е картината, която тя търсеше, иначе Девлин не би я познал по очите.

Тя отпъди надвисналото чувство за поражение.

Може би не таванската стая излъчваше тъга, а тя самата.

И все пак бе взела правилното решение за себе си и за детето си. Не беше посмяла да рискува да роди и отгледа дете със също толкова раздразнителен и взискателен баща като Брадли Бенджамин. Искаше й се само Шарън да е жива, за да й шепне утешително по време на раждането, да вдигне новороденото към небето и да го поднесе към слънцето, а после да направи гипсова отливка на ръчичките му и да я окачи до тази на Медоу в ателието си.

Девлин погледна Медоу, без да се усмихва и произнесе успокоително:

— Костният мозък ще е съвместим. Брадли Бенджамин трябва да направи едно добро нещо през живота си, и това е то.

Интуицията, с която Девлин четеше мислите й, я накара да се разтревожи, сякаш вече го бе допуснала прекалено близко в съзнанието си, за да може да го изтласка лесно оттам.

— Какво е това? — Тя клекна до него.

Той обърна платното — и пред очите й се разкри лице, доминирано от големи сини очи, пълни с тъга. Видя загорялата от слънцето кожа, издадената брадичка, тъмната коса, толкова черна, че проблясваше в сини оттенъци. Техниката не беше усъвършенствана и Медоу никога не я беше виждала толкова млада, но веднага я позна.

— Баба. — Усмихна се. — Това е баба ми.