— Страхливец.

На вратата се появиха двама охранители.

— Предайте господин Хопкинс на полицията. — Девлин се поколеба, спомни си съмненията на Гейбриъл за някои от служителите му, спомни си също рапортите за голямото влияние на Хопкинс и сенчестото му минало. — Вдигна домашния телефон и набра Гейбриъл. Описа му с няколко думи ситуацията. Когато затвори, обяви на всички: — Гейбриъл ще се обади на полицията и на ФБР.

— Мислиш ли, че това е достатъчно, за да ме спре? — Господин Хопкинс му се подиграваше, но старчето изглеждаше малко бледо и потно.

Добре. Той беше притеснен.

— Осгууд. Какво ти става, по дяволите? — попита с недоумение Брадли. — Държиш се много странно.

Осгууд го погледна.

— Така ли?

— Звучиш особено. — Брадли огледа лицето му. Направи стъпка напред. — Мили боже. Кой си ти?

— По-правилният въпрос би бил: „Какво си ти?“. — Девлин погледна към стълбището. Искаше да изтича след Медоу. Искаше да я настигне, да й обясни, че те няма да са копия на Брадли и Изабел. Те щяха да са самите себе си, Девлин и Медоу, завинаги влюбени.

Но не можеше да остави Осгууд, докато тук не дойдеше някой, на когото напълно може да се довери.

— Господин Осгууд, добре ли сте? — попита Грейс разтревожено.

Осгууд разхлаби папийонката си.

— Май… не. — Цялото му лице лъщеше от пот и когато съблече сакото си, под мишниците му тъмнееха мокри петна.

Грейс се втурна към него.

Девлин я хвана за ръката.

— Не. Не го доближавай. Опасен е.

— Може ли да седна? — попита Осгууд.

Един от охранителите тръгна напред, но преди да е стигнал до него, Осгууд заопипва зад себе си, после се свлече на пода.

— Сърдечна криза. — Брадли разтърка гърдите си.

— Не вярвам — поклати глава Девлин. Старецът се преструваше.

— Не, Девлин. Погледни го! — каза Грейс.

Осгууд посиня, докато се опитваше да си поеме въздух.

Не се преструваше. Но съвпадението беше твърде подозрително.

— Добре ли сте, господин Бенджамин? — попита Девлин. — Майко, помогни на господин Бенджамин да седне.

Грейс хвана Брадли за ръката и го придружи обратно до кожения фотьойл, после потупа ръката му, докато той не я измъкна.

— Ще извикам линейка. — Единият охранител тръгна към телефона.

Другият свали сакото си:

— Имам сертификат за оказване на спешна помощ.

Гейбриъл влезе, огледа сцената и се обърна към Девлин:

— Какво се е случило?

— Мисля, че глътна нещо. — Приближи ръка до устата си, после се прокашля. — Девлин гледаше как Осгууд се гърчи.

Гейбриъл кимна, опрял ръце на хълбоците си.

— Логично предположение. Интересното е, че предпочита да умре, отколкото да го арестуват.

— Линейката идва насам. — Съобщението на охранителя беше кратко. — Всички да останат по местата си, докато не го откарат.

— А ти следи как действа хотелския план за спешни случаи — каза Гейбриъл на Девлин. — В случай, че има схема за спасяването му.

— Точно така. — Девлин чу в далечината воя на сирените.

Парамедиците се изсипаха в хотела, заеха се с господин Хопкинс, стабилизираха го и го сложиха на носилка.

Девлин и Гейбриъл ги последваха извън библиотеката.

Сам стоеше край отворената входна врата.

— Ще отида с тях.

Девлин вдигна вежди. Интересно. Очевидно днес беше ден за разкрития от всякакъв характер.

— Защо секретарят ми трябва да пътува с такъв опасен човек?

— Аз съм федерален агент Сам Малъри. Залавянето на господин Хопкинс е причината да съм тук. — Сам излезе на верандата, без да изпуска носилката от поглед.

На ключови места в градината бяха разположени охранителни постове в готовност. Гейбриъл отиде да говори с шефа на отдела.

Девлин нямаше намерение да пуска Сам, докато не научи нещо повече.

— Федерален агент? Защо му е на един федерален агент да работи при мен като секретар?

Сам извади малък пистолет от скрития в сакото му кобур, и огледа района.

— Знаехме за господин Хопкинс от години — той контролира престъпността в Атланта и по-голямата част от щата Джорджия. Не можехме да установим обаче кой е той; при разговорите с хората от Атланта получихме повече информация за гласа му, за това как според тях изглежда, но нищо конкретно. Той беше един дух. Много ефикасен, високо корумпиран дух. После влиянието му започна да се изтегля на север, към Южна Каролина, и това ми даде следа. — Сам не поглеждаше към Девлин; продължаваше да наблюдава парамедиците, охранителите и най-вече господин Хопкинс. — Чух, че колекционирал предмети на изкуството. Той беше един от онези вездесъщи „частни колекционери“, за които чуваш веднага, след като музеят загуби някой Пикасо. Това ме отведе до един упорит слух: че в Уолдемър Хауз се крие неизвестен шедьовър; после съвсем естествено започнах кариера като ваш секретар.

— Като за федерален агент ти беше дяволски добър секретар. — Девлин си помисли, че при това положение не е нужно да разследва Сам.

— Трябваше. По този начин си изкарвах прехраната, докато учех.

Очарователно.

— Подозираше ли Осгууд?

— Подозирах всички.

— Освен мен. — Девлин се наслаждаваше на иронията.

Парамедиците вкарваха носилката с Осгууд в линейката.

— И то само защото знаех какво правите през цялото време. — Сам се спусна по стълбите и изчака да пристегнат ремъците на Осгууд и носилката. — А госпожа Фицуилям — или по-скоро Натали Зарвас — беше прекалено млада, за да е господин Хопкинс. Осъзнах обаче, че тя търси картината и това я излага на опасност. Точно затова накарах един от моите агенти да я заключи в килера.

— Какво? — Какво! Що за игри беше играл Сам?

— Исках тя да се махне. И й намекнах да го направи. Помислих си, че ако тръгне да ви разправя откачената история за това как някаква странна прислужница я е заключила в килера, а аз ви кажа, че тя се е заключила сама вътре — за което се бях подсигурил със запис — Сам направи физиономия като човек с възможности — вие ще я изхвърлите. Но вие не ми поискахте записа. Беше прекалено късно да се намесвам между двама ви. Вече бяхте влюбени.

Реакцията му беше импулсивна.

— Не съм влюбен. Поне не тогава.

Сам се качи в линейката и седна на седалката до простряното тяло на Осгууд.

— От първия момент, в който погледнахте в очите й.

Тридесет и пет

Линейката непрекъснато улучваше дупките по пътя. Осгууд се чувстваше като парцал, но точно както се очакваше, ефектът от лекарството беше започнал да отслабва. В този момент колата се раздруса. Той се взря в тавана с широко отворени и разфокусирани очи. Федералният агент седеше до носилката с изваден пистолет, изражението му беше неподвижно и напрегнато.

Хитрец.

Осгууд чакаше… чакаше.

Гумите удариха паважа. Друсането намаля.

Линейката наби спирачка.

Преди Сам да успее да се изправи, задните врати се отвориха рязко. Отвън стояха двама мъже с насочени автомати.

Ех, добре беше да имаш план за непредвидени случаи, както и контакти с местния полицай, който да задейства този план.

Осгууд се освободи от ремъците. Надигна се на лакти.

Сам погледна напред. Помощник-шофьорът беше насочил пистолет към шофьора.

Парамедикът от другата страна на Осгууд се прицели в Сам и подаде бутилка вода на Осгууд, както и противоотрова.

Сам бавно седна на седалката, пусна оръжието си и вдигна ръце.

— Много мъдро, господин Малъри. — Осгууд глътна хапчето. Той позволи на парамедика да му подаде ръка, за да излезе. Изтупа сакото си, кимна на Сам и тръгна към очакващата го черна кола. Точно преди хората му да затворят вратата зад него, той чу звук от стрелба.

Надяваше се, че някой от тях е ликвидирал шофьора или Сам.

Но всъщност му беше все тая.

Когато Девлин се върна в къщата, видя Медоу.

Сълзите й бяха пресъхнали. Тя държеше телефона така, сякаш е ръчна граната. Беше бледа, но напълно спокойна. Хвърли поглед към Девлин, поглед, който отчете присъствието му и го забрави на мига. Тя влезе в библиотеката.

Девлин я последва.

Грейс стоеше до прозореца и гледаше навън.

Брадли Бенджамин продължаваше да седи във фотьойла и да се взира в пространството. Току-що се бе показал като пълен глупак, предаван години наред… от своя стар приятел.

Медоу се поклащаше напред-назад, но погледът й беше закован върху Брадли Бенджамин.

— Говорих с баща ми. Майка ми пак е в Онкологичния институт „Хътчисън“ в Сиатъл.

Девлин я прихвана през кръста, поддържайки я.

Тя не забеляза. Цялото й внимание беше върху Брадли.