Кристина Дод - Внимавай в картинката

— Бебе — прошепна Медоу и притисна ръка към стомаха си.

Бяха направили бебе. Бяха направили чудо.

— Обзалагам се, че е станало онази нощ, на лунната светлина. Не мислиш ли, че е онази нощ? — Девлин не отговори, но Медоу разсъждаваше гласно, мислейки за себе си и как това й въздейства. — Знам, че не подозираш, но майка ми има рак.

— Какво стана с амнезията ти? Да не би да беше забравила за майка си? — Сарказмът му я изтръгна от унеса й.

— Какво? — Тя примига срещу него.

Лицето му беше безизразно, очите — студени. Беше в шок, бедният.

Тя взе ръката му и се усмихна.

— Поизлъгах малко за амнезията. Не ми казвай, че не си знаел.

— Знаех. Точно затова поизлъгах малко, когато казах, че сме женени. — В гласа му прозвуча една остра нотка, която тя не можа да определи.

Но като си спомни момента, когато се бяха срещнали и бяха започнали да се надлъгват, тя се засмя.

— Когато заяви, че сме женени, не знаех какво да правя. Помислих си, че ситуацията ще е временна, че мога да намеря картината, да я изнеса от къщата и ти никога да не разбереш. После научих за охраната ти и за всичките хора, работещи в хотела, и нещата постепенно започнаха да стават все по-трудни и по-трудни.

— Възнамерявала си да откраднеш от мен.

— Всъщност не беше наистина кражба. Баба ми е оставила картината в къщата за непредвидени случаи, като болестта на майка ми. Така че тя беше моето наследство, но аз имах лошия късмет да дойда тук година по-късно. Ти вече беше собственик на Уолдемър Хауз. Озовах се на охранявано място, паднах и си ударих главата, видях звезди… и оттогава не съм същата. — Тя сложи ръката си върху неговата. — Защото те опознах. Беше чудесно да съм с теб, никога не съм преживявала такова нещо в живота си. Така че както много други неща, онова, което приличаше на лош късмет, всъщност стана добър късмет.

— Какво въображение трябва да имаш, за да си мислиш, че това е добър късмет?

— Какво искаш да кажеш? Ти не се ли наслаждаваше на времето, в което бяхме заедно? — Наслаждаваше се. И тя го знаеше.

— Да. Но си бременна. — Тя внезапно си спомни паниката му, когато бяха забравили да използват презерватив. Спомни си, че е незаконен и подигравките, които е трябвало да понесе като дете, и то от хора като Брадли Бенджамин.

— Знам, че не сме го планирали, и че не ти харесва, защото са ти втълпили онези архаични схващания за незаконни деца и…

— Архаични схващания? Лейди, изпитал съм го на собствен гръб!

— Знам — побърза да каже тя. Чувствителен е, Медоу. Прояви деликатност. — Отнасяли са се с теб снизходително. Но искам да кажа, че бебетата винаги носят такава радост! А като си помислиш с колко много неща сме благословени в нашия живот — официалното откриване премина с голям успех, майка ми е в ремисия…

Той се размърда до нея, погледна я.

Медоу продължи да говори.

— Това ме кара да осъзная защо бебето ни идва точно сега. Ако мама се разболее отново, появата на едно внуче ще й даде нещо, за което да живее.

— Каква невероятно глупава причина да има човек бебе.

Думите, тонът му сякаш я зашлевиха през лицето. И все пак тя се опита да се държи весело.

— Прав си. Не съм си поставяла това за цел — никой от нас не е — но след като е станало, защо да не се възползваме и да не се радваме?

Той стана и се отдръпна от нея.

— Да се радваме? Че на света ще се роди дете с баща, който се появява от време на време и една вечно недоволна майка?

Явно това не беше тема, към която да се отнесеш със състрадателни думи и нежно докосване.

— Не съм недоволна, а ти нямаш причина да си баща, който се появява от време на време.

— О, нима? И къде ще живеем, така че да мога да бъда баща през цялото време… Натали Медоу Зарвас? — Очите му блестяха с мрачен триумф, когато изрече името й и го остави като горещ въглен между тях.

Беше наистина ядосан. На нея? На себе си? На тяхното бебе? Каквото и да беше, тя не харесваше тази му страна. Той се изпълни с ярост и стари, тъмни спомени.

А тя… тя се бореше с чувството за предателство.

— Откога знаеш името ми?

— Научих го в деня, когато майка ми дойде с онази стъклена купа. Осъзнах, че си специалист; после не беше нужно дълго проучване, за да разбера името ти и това къде живееш — което е проблемът в случая. — Той се наведе към нея. — Живеем на двете срещуположни крайбрежия. Освен ако нямаш някакво брилянтно решение, единият от нас трябва да си иде. Аз имам бизнес, който е съсредоточен тук. Ти имаш майка, която е смъртно болна и е там. Кой от нас мислиш ще е?

— Знаеш името ми. Знаел си го от седмици. — По някаква причина това я караше да се чувства така, сякаш й се е присмивал. — Излъга ме за… мен.

— На твое място не бих хвърлял обвинения наляво и надясно, Медоу, Натали или както ти харесва да ти викат. — Той се подиграваше със собствените й имена. — Има много причини да бъдеш упрекната.

— Знаеш какво работя. Знаеш за семейството ми. — Дишането й стана задъхано и тя усети, че дробовете й горят. Имаше проблем, голям проблем. Знаеше го, но се страхуваше да го погледне. Само че се налагаше.

— Знам възрастта ти, теглото ти, коефициентът ти на интелигентност.

— Знаел си за майка ми? — И това беше реалният проблем. Знаел е за майка й и въпреки това бе позволил този фарс да продължи.

Той вдигна брадичката си. Изгледа я високомерно.

— Знаел си. Знаеше, но не ми предложи помощ. Знаеше, че търся картината, която би платила сметките й за лекарства… и просто ме остави да обикалям и да гледам?

В очите й Девлин леко промени облика си. Той не беше вече мъжът, който танцуваше с нея на лунна светлина, който я дразнеше на вечеря, който я гледаше как яде сладоледа с глад, който нямаше нищо общо със сладоледа, а със самата нея. Беше станал жесток, безразличен, неотстъпчив в решимостта си да спечели.

Двамата стояха на дъската за шах и тя беше пешка.

Беше се страхувала от това, но си въобразяваше, че може да го промени, да го научи, че животът е нещо повече от печалба или загуба. Беше се влюбила в него; той беше бащата на детето й — но беше и чудовище.

Тя усети внезапно, че се отпуска на леглото. Пред очите й плуваше червена мъгла, а стомахът й се бунтуваше, но когато шумът в ушите й стихна, можа да го чуе да казва:

— Разбрах за майка ти едва вчера. Щях да ти предложа помощ, но не ми се удаде възможност. А после се случи това.

Тя се извърна. Не искаше да слуша оправданията му. Не искаше да го чува да говори за бебето им като за „това“.

Може би е бил наранен от бащината си незаинтересованост и майчината си студенина. Може би раната е била толкова дълбока, че го е превърнала в емоционален инвалид. Може би… може би Медоу бе направила най-лошия си избор за мъж.

— Виж, решението е ясно. — Той се отдалечи, но не много, и тя можеше да го чуе какво говори. — Ще се измъкнем и ще се оженим, без някой да разбере, че сме заченали това дете извънбрачно.

— Извънбрачно? — Прииска й се да се разсмее. После й се доплака. — Не мога да повярвам, че за теб е от значение такова маловажно нещо.

— Нямаше да мислиш, че е маловажно, ако ти беше прекарала детството си в бой с малките сополанковци, които те наричат „копеле“. — Той пусна чешмата. — Като се оженим, ще ти построя студио. Детето ще има дом с двама родители. — Гласът му се приближи. Той сложи една студена мокра кърпа на челото на Медоу и изправен над нея, произнесе: — Ще направим най-доброто от една лоша ситуация.

Тя стисна зъби да преодолее гаденето. Лицето й се зачерви; по челото й изби пот. Бореше се с напиращите сълзи.

— Няма да се омъжа за теб.

— Не ставай смешна.

— Бракът ми няма да е „правене на най-доброто от една лоша ситуация“.

— Може би се изразих неправилно.

— Може би. А може би го мислиш по начина, по който го каза.

— Медоу… — Той се опита да хване ръката й.

Тя се дръпна.

— Няма значение. Никога няма да се омъжа за теб. И не защото си незаконен, а защото слуховете, които се носят за теб, са верни. Ти наистина си негодник.