Двамата започнаха да се борят със закопчалките, разсъбличайки се един друг бързо и нетърпеливо.

Тя изрита настрана сандалите, дънките и бикините си и докосна с ръка пениса му. Беше толкова твърд, толкова горещ.

Девлин й подаде найлонова опаковка.

Тя я отвори и разви презерватива надолу по дължината на пениса му.

Той пусна ръце зад нея, избута фолиото настрани, повдигна я и я сложи на рафта.

Лакираната дъска беше груба под голата й кожа. Той я наклони назад, натисна раменете й, докато не се опряха в стената. После прокара ръка нагоре по бедрата й, разтвори ги и я разкри. Студеният въздух я накара да потръпне; огънят на тялото му й обещаваше наслада. Той пристъпи между краката й и притисна основата на дланта си към клитора й.

Тя отвърна на натиска и започна да трепери в оргазъм.

— Не. — Той се отдръпна. — Още не.

Болезнената нужда я накара да изскимти.

Но той не направи нищо, макар тя да усещаше трусовете на страстта, които го разтърсваха. После я изследва с ръка и когато откри влажното местенце, което го очакваше, промърмори:

— Перфектно. — Намести се. Докато търсеше изтръпналата й плът, тя си помисли, че главичката на пениса му е невъзможно голяма. Проникна в нея.

Тя изстена, докато го приемаше в тялото си, изпълвайки се дотолкова, че не можеше да си представи момент, в който да не е бил с нея. Впи нокти в раменете му и леката болка го тласна напред.

За един кратък миг той натисна до край. Отвън слабините му се допираха до клитора й. Отвътре върхът му вълнуваше и най-дълбоката част от нея. Не можеше да го види, не виждаше нищичко, но се чувстваше обградена, отвътре и отвън, от него — от аромата му, от страстта, от милувките му, от дъха му в косите й.

Когато той се оттегли бавно и мъчително, тя искаше само едно — да го върне вътре в себе си. Придърпа го по-близо с крака зад гърба му.

Вкопчиха се един в друг в безразсъден порив към удовлетворяване на палещата нужда.

Тъмнината подсилваше всяко усещане. Нищо от онова, което той правеше, не можеше да я спре. Дишането й се накъса. Мракът припламваше с цветни светлини. Тя простена тихо, жадна за всичко, което той можеше да й даде, стремяща се към кулминацията, но не достатъчно готова да я постигне. Нуждаеше се от… нещо…

— Свърши сега. — Тонът му недвусмислено показваше, че не я моли — нарежда й. — Свърши веднага. — Тласна се в нея силно.

Тя изкрещя. Притисна се към него в агонията на екстаза.

Той й се нахвърли, грабна я, тялото му се извиваше и атакуваше отново и отново. Тласъците я доведоха до поредната кулминация, и пак, и пак, докато накрая не можеше да каже къде свършва едната и къде започва другата.

Чувстваше го напрегнат между краката си и под дланите си. Изведнъж всичките му мускули се стегнаха и той свърши толкова бурно, че пръстите й се плъзнаха по потната му кожа.

Както внезапно бяха започнали, така внезапно и спряха. Тя дишаше толкова рязко, че дробовете я заболяха. Трепереше от усилието, което бе изразходила, и дори не проумяваше какво се е случило.

В единия момент той отваряше вратата. В следващия се бяха вкопчили един в друг с яростна похот. Никога досега не си бе представяла, че може да се прави такава любов — без нежност, само страст и отчаяна нужда.

После ръката му намери лицето й и отметна косата от челото й.

— Добре ли си?

— Да. — Чувстваше се развратна и покварена, жадна за него, влюбена в него, копнееща за немислимото… но беше добре.

— Сигурна ли си? Нали не те нараних?

— Не. Не ме нарани. — Сигурно щеше да върви като ездач на родео през останалата част от деня, но той не й бе сторил нищо, което тя самата да не беше поискала от него.

Той бавно се отдръпна.

Тя прехапа устна, за да не позволи на възражението да се изплъзне от гърлото й. Взаимоотношенията им бяха толкова лесни тук, в тъмнината. Толкова примитивни. Без лъжи, без измами, само две сплетени едно в друго тела, устремени към една цел, и постигащи я съвместно.

Ех, ако и любовта беше толкова проста.

Той я вдигна от рафта и я задържа, докато схванатите й крака станаха способни да се движат. После нахлузи панталоните си, дръпна нагоре ципа и закопча катарамата на колана си.

— Готова ли си? — Не дочака отговора; включи осветлението.

Тя се сепна и закри очи с ръка. Когато го погледна, изражението й бе засрамено, гузно.

Какво, по дяволите, правеше той? Кога бе успял да загуби цялата си цивилизованост и бе започнал да се чука без всякакви задръжки, да се държи като моряк в отпуска?

Но това не беше честно; той не оправяше всяка жена, която свареше в килер. Не разкъсваше дънките и не се нахвърляше на всяка срещната.

Само на Медоу.

— Аз… ъъъ… не мога да си намеря бикините. — Тя стоеше гола от кръста надолу с дънки в ръка и безпомощно оглеждаше цялата бъркотия от чаршафи, които той бе избутал от полицата на пода.

Той клекна да търси бельото й, разсейвайки се от дългите й крака, завършващи в малкото, поддържано триъгълниче медни къдрици. Прииска му се отново да разтвори тези крака, да вкуси себе си по нея, вътре в нея, докато не я накара да изкрещи пак.

Тази жена изпълваше цялото му съзнание. Изпълваше сетивата му. Няма значение колко пъти я бе чукал вече; копнееше да го направи отново и то възможно най-скоро. Този път бе успял да се стърпи достатъчно, за да си сложи кондом, но единствено защото му се бе наложило да разчисти рафта, върху който я бе обладал. Ако тя не му го бе нахлузила толкова чевръсто, със сигурност щеше да се изпразни в нея и да рискува нежелана бременност — отново.

Той не беше като баща си. Изобщо не беше.

Е, поне до скоро.

— Ето. — Той й подаде малките дантелени прашки и се опита да не гледа, докато тя ги обува.

По дяволите. Какво щеше да я прави? Какво щеше да прави с малката лъжкиня, която живееше под покрива му?

Защото точно това бе стимулирало агресията му.

Беше го излъгала. Беше го излъгала отново.

Някъде по пътя той бе изгубил първоначалната си цел — да използва внучката на Изабел като отмъщение към Брадли Бенджамин.

Вместо това правеше всичко по силите си, за да накара Медоу да му се довери. Беше й дал многократно възможност да му каже истината за това коя е и какво прави тук.

А като благодарност тя се опита да му пробута поредната измишльотина, че някаква си прислужница я била затворила в килера, докато всъщност тя бе търсила картината и сама се бе затворила вътре.

Знаеше го, защото Сам бе наблюдавал всяко нейно движение на охранителния монитор. Именно той бе разкрил местоположението й на Девлин. А Сам никога не лъжеше и никога не допускаше грешки.

Двадесет и шест

Девлин съпроводи Медоу до спалнята им, после спря до вратата.

— Сигурна ли си, че си добре?

Звучеше толкова учтиво, че на Медоу й се прищя да го гръмне. Тя бе толкова влюбена, а той толкова… сдържан.

— Добре съм. А ти?

— Как бих могъл да не бъда? — Потърка кокалчетата на пръстите по бузата си. — Но съм много зает.

— Искаш ли да ти опиша как изглеждаше прислужницата, която ме заключи в килера?

Ръката му замря.

— Разбира се. Кажи ми как изглеждаше.

Тя му разказа за симпатичната бабка в униформа.

— Не ми прилича на някоя от персонала тук. — Гласът му беше подчертано невъзмутим.

— И аз не я разпознах.

— Ще видя какво мога да направя. — Не звучеше притеснен.

Но той така или иначе не бе от типа хора, които дават външен израз на тревогите си.

— Защо го е сторила според теб? — Това беше въпросът, който най-силно безпокоеше Медоу.

— Не знам. Ти как мислиш?

— Може би съм я засегнала по някакъв начин? Или пък е някаква психопатка, която прониква в хотелите и заключва хората в килерите за чаршафи? — Дори Медоу смяташе, че това звучи глупаво, но предположението „Може би е някой, който също издирва картината“ беше прекалено рисковано.

Само ако той не се държеше толкова резервирано… ако му вярваше малко повече…

— Ще видя какво мога да направя — повтори той. — А сега ще ме извиниш ли?

— Да, но… — Да не би да те е срам от случилото се в килера? Какво мога да направя, за да те задържа тук?

Обичаш ли ме?

— Какво има? Изплашена ли си?

— Не. Не, не съм изплашена. — Объркана, несигурна, разтревожена, да. Изплашена — не. — Ще си взема душ. Ще се видим по-късно, нали? — Отчаяно го искаш до теб, нали Медоу? Плътно до теб.

— Разбира се. — Едното ъгълче на устата му се изви нагоре в нещо, което можеше да мине за развеселеност. — Когато майка ми е тук, вечеряме царски.

— О, не-е-е. — Медоу се облегна на касата на вратата и го погледна умолително. — Още ли ще ме разпитва?

— Сигурен съм, че тя би го нарекла „разговор“. — Сега звучеше почти нормално.