Дори тя самата не знаеше какво точно правят.

Въпросът отново прекоси съзнанието й.

Каква игра играеше Девлин? Може би трябваше да се опита да е малко по-предпазлива…

Раздразнено разкърши рамене с надеждата да се освободи от напрежението. Не се страхуваше от Девлин. Бяха се любили толкова необуздано, толкова сладко, и нито веднъж не бе усетила нещо различно от удоволствие.

Трябваше да намери онази картина, за да може да му каже истината… И все пак, какво очакваше от него? Да й я даде? Не беше луд. Картината струваше цяло състояние и по закон принадлежеше на него. Когато започна претърсването се ръководеше от убеждението, че по право, макар и не по закон, тя е на баба й, а и баба й бе подчертала, че е нейно наследство. Само че едно беше да я вземе от Брадли Бенджамин. И съвсем друго — от Девлин Фицуилям.

Медоу притисна ръка към главата си. Онова, което беше започнало като разбираемо действие, бе станало объркващо, и независимо колко й беше приятно в обятията на Девлин, независимо с каква нежност си спомняше добротата му към Мия и сина й, също така го беше чула как говори за Уолдемър Хауз и как във всяка негова дума прозира собственическото му чувство. Бе чула гнева му.

Дочуха се стъпки. В банята.

Кой се криеше там?

С поглед, прикован върху вратата, тя заотстъпва.

В този момент отвътре излезе една прислужница с увехнал букет в ръка.

Медоу се свлече по стената. Всички тези игрички започваха да й се отразяват. Въобразяваше си заплахи там, където такива нямаше.

— Г-жо Фицуилям! — Прислужницата се спусна към нея. Сигурно беше към шейсетте, ниска, пълничка, с къдрава посивяла коса и симпатично кръгло лице. Приличаше на нечия любима баба.

Но Медоу не можеше да си спомни името й. Или каквото и да било за нея. По принцип беше доста добра в това, но в съзнанието й покрай тази жена като че ли се бе образувало бяло петно.

Да признае ли пропуска си, или да се престори, че я познава?

Докато разсъждаваше над дилемата, прислужницата произнесе с тих глас:

— Мисля, че намерих картината ви.

Медоу задържа дъха си.

— Наистина ли? Къде?

— В една от стаите. Елате. Ще ви покажа. — Тя се понесе бързо, късите й крачета се движеха с такава скорост, че Медоу едва успяваше да я настигне. За възрастна жена беше в доста добра форма.

Изравниха се точно когато прислужницата рязко зави наляво. Използва картата си да отключи вратата, завъртя дръжката и светна лампата.

— Картината е тук.

Медоу надникна във вътрешността на тесен килер. Можеше да се видят количка за спално бельо, кофа, метла и дълъг рафт, отрупан със снежнобели чаршафи.

— Нали казахте, че е в някаква стая?

— Взех я и я скрих. Облегната е на стената в дъното.

— Така ли? — Медоу влезе вътре и побутна количката. — Не виждам нищо тук, което може да е…

Обърна се и видя как в този момент вратата се затваря.

— Хей! — Когато ключалката изщрака, Медоу се хвърли към вратата.

Тя не помръдна.

Потърси опипом дръжката.

Такава нямаше.

Медоу стоеше и се взираше в таблото с процеп за карта за отключване.

— Хей! — Тя блъсна вратата. — Хей, пусни ме да изляза!

Изолираната метална врата си остана затворена и заглуши виковете й.

Не разбираше. Защо й е на някаква прислужничка да я затваря в килера?

Разрови в джоба си. Естествено, собствената й карта-ключ не беше там. Беше навлякла дрехите си толкова бързо, че дори не си беше измила зъбите.

По дяволите.

Крещя и блъска по вратата още няколко минути, после отстъпи назад и си пое дълбоко въздух.

Не страдаше от клаустрофобия, така че килерът не я притесняваше. Далеч не килерът беше онова, което я притеснява.

А самата злонамереност, че е заключена вътре. Какво беше сторила на онази жена?

Тя се огледа. Помещението всъщност беше доста голямо. Просто изглеждаше малко претъпкано заради количката за пране и рафта на стената; върна се в дъното и се разрови, но, както очакваше, не намери никаква картина.

Еха, голяма изненада.

Седна на пода и заби поглед във вратата.

Защо прислужницата беше направила това? И изобщо беше ли прислужница?

Би трябвало. Все пак знаеше за картината, а Медоу бе споделила за нея само пред прислужничките… може би някоя от тях се е разприказвала. А може би някой друг също знаеше за картината. Или тази жена е подочула, че Медоу я издирва и си е помислила, че сигурно е ценна и е решила да я вземе за себе си.

А имаше толкова миловидно лице!

Медоу се обгърна с ръце.

Майка й би казала: „Каквото почукало, такова се обадило“; би казала, че открадването на картината, продиктувано дори от най-невинни съображения, е неморално, и че толкова ценно произведение на изкуството като тази картина несъмнено ще доведе до престъпления, дори насилие.

Но Медоу бе стигнала прекалено далеч. Не можеше да се откаже сега. А и баба й Изабел бе казала, че е пазила картината за непредвидени случаи.

Това определено беше непредвиден случай.

Макар майка й да звучеше жизнерадостно, Медоу отлично познаваше превратностите при раковото лечение. Познаваше твърде много пациенти, които бяха напуснали раковото отделение в чували.

Проблемът беше, че се забавляваше тук, в „Тайната градина“. Независимо от истината, от стремежа към създаването на добра карма, към това, което можеше да се случи в малкото градче в близост до Вашингтон, тя започваше да се влюбва в Девлин Фицуилям.

Двадесет и пет

О, не. Натали Медоу Зарвас, художничка и аматьор-крадец, започваше да се влюбва в Девлин Фицуилям.

Как можеше да е толкова глупава? Та той дори не знаеше каква е истинската й самоличност. Докато тя поне знаеше, че той е безочлив лъжец.

Но пък толкова го биваше в това. Всеки път, когато й разказваше някоя история за авантюрата им в Майорка, тя се поддаваше още малко на магията му.

Не мислеше, че я държи тук по някаква основателна причина. Не беше чак толкова хлътнала.

И въпреки всичко, сърцето й изтръпваше, когато го види. Искаше й се да застане до него и да бъде онова, което той твърдеше, че е — негова съпруга. По-глупаво от това накъде?

Нямаше значение.

Нали така?

Тя постъпваше правилно.

Така беше, нали?

Сякаш в отговор, светлините угаснаха.

Отне й минута, изпълнена с шок и страх, за да осъзнае, че не се случва нищо ужасно. Лампите бяха включени към таймер; това беше всичко. Изключването им не беше никакво лошо предзнаменование.

Но беше тъмно. Наистина тъмно.

Тя тръгна пипнешком към изхода, водена от тънката линия светлина под вратата. Блъсна се в количката за пране. Ритна метлата. Стигна до вратата и заопипва стената за ключа на лампата.

В този момент някой рязко отвори вратата.

— Какво правиш тук? — Тъмните очи на Девлин горяха гневно.

— Девлин! Слава богу. Една прислужница ме затвори тук. — Медоу се спусна да го прегърне, засрамена от собствената си паника, гузна заради картината и борейки се с откритието, че го обича.

Той не отвърна на прегръдката й; само повтори:

— Прислужница те е затворила тук. — Не звучеше убеден.

Не я интересуваше. Затвори очи и вдиша уханието му.

Да. Беше влюбена. Ароматът му беше като амброзия. Допирът му я караше да се топи по него. И в дъното на душата си вярваше, че винаги ще е тук, за да я спаси.

— Девлин — прошепна тя. — Знаех си, че ще ме намериш.

— Толкова си… — За момент потръпна, сякаш се бореше с инстинктите си. После ръцете му я обгърнаха почти жестоко. Той я бутна отново към килера. Вратата се затръшна зад гърба му и когато тя вдигна глава да го попита какво прави, той я целуна — целуна я така, сякаш тази целувка бе необходима като въздух.

Тъмнината ги обгърна с интимност. Мирисът на чисти колосани чаршафи се примеси с интензивния аромат на сексуалността му.

Тя го обичаше. Нуждаеше се от него — веднага.

Той също имаше нужда от нея.

Хвана главата й в ръце и я задържа; всяко движение на езика му бе зов към някаква първична част от същността й, до която никой не бе достигал. Тя му позволи да отнеме дъха й, после на свой ред взе неговия. Връхлетя ги животинска страст и ги направи едно в тъмнината. Осъзна, че е влажна от копнеж и го усети до себе си, еректирал, твърд като мраморните колони, ограждащи „Тайната градина“.

Тя го отблъсна, дръпна ризата му и чу звук на разкъсване.

Този звук я накара за кратко да изтрезнее, но само колкото да осъзнае, че бърза прекалено много, за да я интересува дали е напълно гол. Желаеше го — веднага.

Посегна към колана му.

Той разкопча ципа на дънките й.