А ако Сам все още бе в кабинета, щеше да види, че тя звъни, но не и да подслуша.

Медоу погледна през прозореца към бързо спускащия се пролетен мрак и взе решението, от което се нуждаеше, за да се успокои. Бързо набра номера на родителите си и докато слушаше свободния сигнал, стисна телефонната слушалка с всичка сила.

Когато от другата страна прозвуча познатият любим глас, се поотпусна.

— Мамо, трябва да се връщам на лекции, така че не мога да говоря дълго, но… как са нещата при вас с татко?



Шарън затвори телефона и се отпусна назад в леглото. По горната устна и челото й бяха избили капчици пот, а лицето й бе толкова бледо, че на Ривър му се доплака.

Но пък усмивката й бе истинска.

— Беше Медоу. Прекарва си чудесно.

— Как вървят семинарите?

— Не й се говореше по този въпрос. Искаше да ми разкаже за мъжа, когото е срещнала.

— Запознала се е с някого?

— Спомена, че бил различен от останалите — сериозен, амбициозен. Но я очаровал.

— Не ми звучи като човек от нашата черга.

— Не е и нужно. Важното е да е неин тип.

— Права си. — Ривър нямаше алтруистичната нагласа на Шарън що се отнасяше до мъжете, контактуващи с малкото му момиченце, но двамата бяха възпитали Медоу да се доверява на инстинкта си и сега бе негов ред да направи същото. Той подаде на Шарън чаша вода и шепа хапчета. — Кога мисли да се прибира вкъщи?

— Попита дали ще имаме нещо против, ако поостане още няколко седмици.

— Няколко седмици? — Любопитството на Ривър бе примесено и с известна доза тревога. — Май наистина го харесва, а?

— Радвам се за нея. Едва на двадесет и две е, а последните години не бяха от най-леките. Тази почивка ще й се отрази добре.

— Да, но… — Той гледаше измъчените опити на Шарън да се изправи в леглото и се опита да се пребори с импулса да й помогне. Тя ненавиждаше това; мразеше да се отнасят с нея като с инвалид.

— Не ти ли се иска да прекараш малко време насаме с мен? — С големи усилия Шарън сложи хапчетата едно по едно в устата си и ги глътна. Усмихна се, погали бузата му и после отново се отпусна върху възглавницата.

— Разбира се, че ми се иска. — Безпомощно я гледаше как я затваря очи и отпуска ръка върху корема си, издайнически знак, че очаква да й се доповръща. — Увери я, че си добре. — Не го искаше, но думите му прозвучаха като обвинение.

— Ще й кажа всичко, когато и ние разберем. Когато излязат и последните резултати. Обещавам. Нека й позволим няколко дена щастие.

Той капитулира пред Шарън. Винаги ставаше така. Тя имаше силна воля и ясно чувство за добро и лошо, но този път… не беше сигурен, че е взела правилното решение. Никак не беше сигурен.

Деветнадесет

Седнал в офиса си, Девлин наблюдаваше видеоекраните.

Наближаваше полунощ. Имаше пълнолуние. И Четири се изкачваше, залитайки по стълбите, пиян като свиня. Дори не беше пил чак толкова много; просто не носеше на алкохол.

Кога най-накрая щеше да се отърве от този тип? Докато вниманието на Девлин бе насочено към травмата на Медоу, Четири направо се бе нанесъл в имението и проблемът беше, че по време на ежедневните си посещения в стаята й я бе очаровал. Тя го харесваше — повече, отколкото Девлин.

И, за голяма изненада на Девлин, това го вбесяваше.

Как, по дяволите, тип като Четири, който не можеше да управлява самия себе си, да не говорим за успешна компания, печелеше симпатиите на всяка жена, която срещне? Дали пък под обикновената му фасада не се криеха неподозирани дълбини?

Не. Девлин го познаваше от двайсет и пет години. Ако Четири изобщо притежаваше някакви неподозирани дълбини, те бяха погребани под множество слоеве суета, малодушие и алкохол, за да се проявят под каквато и да е форма.

И сега, докато Девлин го наблюдаваше, Четири залиташе от стена към стена. Естествено, беше напълно неориентиран. Кучият му син бе живял тук от време на време още от детството си — и въпреки това не можеше да открие собствената си спалня. Твърдеше, че това се дължи на промените, които Девлин е направил; самият Девлин смяташе, че се дължи на безпътното идиотство на Четири. Беше слаб, нямаше морални принципи и му липсваше всякакъв нюх за бизнес. Високомерното семе на Брадли Бенджамин беше на изчезване.

Девлин не грешеше в преценката си за Четири. Нито за Медоу. И безспорно не грешеше в преценката за самия себе си.

Взе уоки-токито от колана си, и без да погледне към малкия екран, произнесе:

— Г-н Бенджамин се намира на втория етаж, коридор Т-три. Изпратете някой да го придружи до стаята му.

Отговори плътен женски глас.

— Да, г-н Фицуилям.

Девлин погледна надолу стреснато.

Гейбриъл му бе казал, че е наел жена, но той все още не бе имал възможността да я види. Дори сега не я виждаше кой знае колко добре — тя се намираше навън. Моментното му впечатление беше за компетентна жена на средна възраст от източноевропейски произход. Гейбриъл го бе уверил, че е опитна, така че Девлин изключи уоки-токито.

— Сам!

Сам се появи на вратата. Изглеждаше уморен — и двамата бяха работили без почивка от пет сутринта, опитвайки се да установят на какво се дължи внезапното спадане на налягането на водата в хотела.

Разбира се, и двамата бяха наясно кой стои зад този саботаж, но това никак не улесняваше нещата.

— Засега без успех, сър. Управителят на водната станция продължава да твърди, че не може да ангажира никого с проблема до следващата седмица. — Сам нервно прокара ръка през косата си.

— Знаеш къде живее. Изпрати някой до тях.

— Сега ли? — Премерена усмивка опъна устните на Сам.

— Точно сега. После си лягай. — След което произнесе с неприкрита горчивина: — Докато не измислим начин да вържем ръцете на Брадли Бенджамин, ще изскачат все нови и нови проблеми, а докато не се наспим, няма да измислим решение.

Девлин погледна към видеоекраните. Разтърка очи. Определено трябваше да си легне, защото започваше да халюцинира. Друго обяснение нямаше.

Стори му се, че вижда Медоу да тича по неосветения коридор пред спалнята им — и то по халат.

— Какво става, по дяволите? — Придърпа стола си към екрана.

Сам се присъедини към него.

— Радвам се да видя, че г-жа Фицуилям се чувства по-добре — каза той с безизразен тон.

Медоу се носеше безгрижно ту към някое стълбище, ту към парапет, ту завиваше по коридора, и то при положение, че и най-малкият удар по главата й можеше да предизвика онова, което твърдеше, че вече има — загуба на паметта.

Е, поне не търсеше разни картини.

— Между другото, детективът ми изпрати имейл. Проследява всички обаждания от стаята на г-жа Фицуилям, но до този момент е елиминирал само два номера. Повечето хора не вдигат телефона. Три от номерата винаги препращат към гласова поща. Детективът твърди, че идентифицирането на притежателите на телефонните постове е най-неблагодарната работа. Понякога хората не вдигали телефона, ако им звънят от неизвестен номер. А въпросите, които му се налагало да задава, обикновено стряскали хората. — Сам погледна към Девлин, без да крие напиращото любопитство в очите си.

Сам не бе придружавал Девлин по време на пътешествието му до Майорка. Не можеше да твърди със сигурност, че Медоу не му е съпруга. Но той знаеше най-добре от всеки друг как бе реагирал Девлин, когато я бе видял за пръв път и в какви проучвания се бе впуснал, за да разбере какъв е произходът й. Сам не вярваше, че те двамата са женени.

Но личният живот на Девлин не му влизаше в работата, точно както и липсата на такъв при Сам не влизаше в работата на Девлин.

Сам нямаше роднини, които да му досаждат, нямаше дом, в който да бърза да се върне, дори куче, което да опикава килима му. Той имаше усет към бизнеса, но не и желание да стартира свой собствен, и понякога Девлин се питаше дали не трябва да следи по-изкъсо Сам, защото някак не звучеше реално един толкова талантлив човек да няма поне едно провинение.

И въпреки всичко, Девлин бе назначил Сам, воден от безупречните му препоръки и докато не дойдеше денят, в който Сам не решеше да търси щастието си другаде, Девлин възнамеряваше да се възползва от уменията му, да му плаща цяло състояние и да му се доверява — или поне дотолкова, доколкото се доверяваше на всички останали.

— До къде са обажданията? — попита Девлин.

— Повечето са градски, но някои от тях са до Атланта. Калифорния. Уисконсин. Тексас. Вашингтон. Флорида. И Ню Йорк.

Девлин не сваляше поглед от нея.

— Умно момиче е.

— Да, сър — каза Сам, без ни най-малка промяна в интонацията.

Девлин извади богато украсения сребърен ключ от чекмеджето на бюрото и го пъхна в джоба си.

Медоу се запъти към задната врата. Отиваше навън.

— Ще се поразходя на чист въздух. — Той почти изтича от кабинета.

Надяваше се да я хване, преди да е излязла от къщата; вместо това обаче пристигна до задната врата точно когато тя я затваряше след себе си. Последва я на верандата.