А беше още прекалено млада да умира.

— Добре — проточи тя с тъничък гласец, — ще си почивам след това.

Той кимна с глава — глупакът му с глупак, не му и хрумваше, че тя може да престъпи обещанието си — после се изправи и огледа стаята.

Медоу седна, бузите й горяха.

— Дами — той кимна галантно и излезе от вратата.

Всички глави се обърнаха и го проследиха.

Когато се загуби от погледа им, Кейти прошепна:

— Еха.

— Взе ми думите от устата. — Кафявите очи на Рашида се бяха разширили от благоговение.

Всички погледнаха към Медоу завистливо. Никоя от тях не обърна внимание на финалните надписи на „Пътеводна светлина“.

Да, Медоу трябваше да се изнесе от „Тайната градина“. И то възможно най-скоро.

Налагаше се да се възползва от шанса, от който се бе заклела да не се възползва.

Прочисти гърлото си:

— Питах се… иска ми се да… ъъъ… сменя онази картина. — Тя посочи към репродукцията на „Водни лилии“ на Моне.

И без това картината беше скучновата. Наистина трябваше да бъде подменена.

— Докато обикалях из хотела, видях една картина, но не мога да си спомня точно къде… Приличаше на нарисувана с маслени бои холандска семейна сцена от седемнадесети век — една жена готви, а мъжът й помага на децата в уроците им. Някоя от вас да я е виждала?

Всички поклатиха глава.

— Силни светлинни ефекти, топли цветове, усещане за спокойствие и съзерцание… — Тя опита да опише елементите, които създаваха един шедьовър.

Отново срещна недоумяващи погледи.

Беше се надявала, че ако попита, все някой ще си спомни къде е виждал картината и тя ще я вземе. Но вместо това се бе изложила на риска някоя от жените да спомене пред Девлин. Това щеше да го накара да застане нащрек, а той имаше ресурсите да открие картината и способността да разбере защо тя я търси. Разочарованието остави горчив вкус в устата й и тя се отпусна назад върху възглавниците.

— Ако някоя от вас види въпросната картина, би ли ме уведомила?

— Разбира се, г-жо Фицуилям. — Рашида се изправи. — Хайде, момичета. Време е да се връщаме към работа.

Бъзи също стана.

— Г-жо Фицуилям, да кажем ли на третия екип по почистването, че сте изморена и искате да си почивате? За… нали разбирате… по-късно? — Тя акцентира върху последната дума и хвърли красноречив поглед към вратата, от която Девлин бе излязъл.

Другите се изкискаха.

— Не! Няма нужда! Добре съм. Г-н Фицуилям просто преиграва; това е. — Медоу отново се изчерви.

— Така ли го наричате? — Тереза събра обяда си. — Още колко дни трябва да почивате г-жо Фицуилям?

— Довечера мога да стана от леглото.

— Ако бях на ваше място, хич не бих се и помръднала от леглото — каза Бъзи.

Жените си тръгнаха, смеейки се, и Медоу дочу някоя да възкликва:

— Амин, сестро. Амин!

Осемнадесет

Когато Медоу влезе в кабинета, Сам вече се взираше във вратата с покорно изражение, сякаш я бе очаквал.

— Г-жо Фицуилям. С какво мога да съм ви полезен?

— Дойдох да видя съпруга си. Искам да му покажа, че напълно съм възстановила здравето си. — Всъщност, бе дошла да разгледа картините, които Девлин бе окачил на стените си, защото наистина трябваше да се изнесе от Уолдемър Хауз, за предпочитане преди да прекара още една нощ в леглото на горещия, много активен и много възбуден Девлин.

— Възстановяването ви е истинско облекчение за всички ни. — Равният тон на Сам опровергаваше изказаната загриженост.

Но тя бе сигурна, че при подходящия стимул — а някой ден тя щеше да разбере какъв е той — Сам можеше да бъде предизвикан да се усмихне.

— Г-н Фицуилям е зает в момента. Бихте ли почакали? — попита той.

— Разбира се. — Тя се разходи наоколо, оглеждайки кабинета. — Тук е много приятно. — Така си беше. Стаята бе просторна и обзаведена с вкус, с големи прозорци с изглед към океана, дъбови архивни шкафове, принтер/факс/ копирна машина и нито една представляваща интерес картина по стените.

По дяволите.

С небрежна стъпка се отправи към архивните шкафове.

— С какво сте се занимавали преди да започнете работа при г-н Фицуилям?

Сам вдигна поглед от бюрото и се намръщи.

Тя побърза да добави:

— Не че имам някакви предразсъдъци по отношение на мъже с професия секретар…

— Изпълнителен асистент.

— Да, изпълнителен асистент. Това исках да кажа. Но като че ли… — с вечно намръщената ви физиономия и неуморна експедитивност, и този бдителен поглед… — като че ли повече ви подхожда да сте генерал. — Или пък сериен убиец. — Човек, който дава заповеди и организира.

— Аз давам заповеди. Организирам времето и голяма част от програмата на г-н Фицуилям. — Сам отново насочи вниманието си към прелистването на страници.

— Сигурна съм, че г-н Фицуилям е много доволен от работата ви. — Сега вече беше сигурна, че не е добра идея да задава лични въпроси на Сам. Може би той наистина беше сериен убиец. — Съществува ли карта на хотела? Постоянно се губя.

— Има купчина карти в ъгъла на шкафа до вратата.

Тя грабна една, сгъна я и я пъхна в джоба си.

— И ако си стояхте в стаята, нямаше да се губите.

Беше съвсем очевидно, че този тип не я харесва, и то напълно разбираемо, като се има предвид, че знаеше как е влязла в къщата с взлом и подозираше, че не е истинска съпруга на Девлин. Но това никак нямаше да й попречи да се пробва.

— Доскучава ми. Вие сигурно ще ме разберете, Сам. В отлична форма сте. Сигурно спортувате. Водите активен живот. Може би играете футбол като Девлин?

— Вдигам тежести и бягам. Това са двата най-ефективни метода да се поддържа човек във форма.

— А как се забавлявате?

— Да се забавлявам? — Веждите му отскочиха нагоре в недоумение.

Ясно. С тези въпроси нямаше да разбере нищо. Тя погледна открехнатата врата към кабинета на Девлин и тръгна небрежно натам.

— Няма ли да поседнете, докато чакате? — Което беше не съвсем тактичния подход, който Сам избра, за да й каже да седне и да си затваря устата.

— Разбира се. — Тя се отпусна на стола срещу него и се усмихна.

Той не й се усмихна в отговор.

— Предполагам, че г-н Фицуилям не ви оставя и минутка свободно време? Винаги ли работите до толкова късно? — Тя хвърли поглед към стенния часовник. — Минава пет.

— Не, не ми оставя. Да, винаги. Така е.

Нашият Сам май не е от разговорливите.

— До колко късно работите по принцип?

— До много късно. Всъщност, сега трябва да приключа с изготвянето на списъка с покупки за идната седмица. — Той се обърна към компютъра си. Пръстите му заиграха по клавиатурата.

— Колко хубав телефон. — Тя го завъртя към себе си и го огледа. — Има четири линии. На всичките ли вие отговаряте?

— Да.

— Това ли са линиите за целия хотел?

— Не. Но в моите задължения влиза да проследявам използването на всички линии от онова табло. — Той посочи електронния панел на стената. — Вашата линия, например, изглежда доста натоварена от единадесет сутринта. — Погледна я многозначително изпод вежди.

— Нима? — изчурулика жизнерадостно тя. — В момента използва ли я някой?

— Да. Предполагам някоя от прислужничките.

— Възможно е. А дали можем да чуем какво говори?

— Противозаконно е да се подслушват личните разговори от хотелските стаи.

— Ясно. — Тя едва се стърпя да не потърка доволно ръце.

— Някакви други въпроси? — Преди да е успяла да му отвърне, той добави: — Тъй като през последните няколко дена не успявам да се наспя… а ако не приключа с тази задача и всички следващи няма да успея да спя и тази нощ…

Пък и раздразнителен.

— Не бих искала да ви преча на работата. — Тя го гледаше как трака по клавиатурата.

Не знаеше дали е прекалено отдаден на работата си, или неподатлив на чара й, но той не й обръщаше никакво внимание.

Тя се изправи, разходи се до факса и го огледа намръщено.

— Обзалагам се, че това нещо е доста използвано тук.

— Да.

Ако можеше само да хвърли един поглед в кабинета на Девлин, без да й се налага да се сблъсква със самия Девлин… Направи няколко стъпки към отворената врата.

Дочу гласове. Дълбокият и отчетлив южняшки акцент на Девлин, и треперливият, изплашен гласец на жена.

— Съжалявам, г-н Фицуилям. Обещавам, че няма да се повтори. Поне… ще се постарая да не се повтори.

— Мия, не разбирам. До преди три дни ти беше примерна служителка. Какво се е случило?

— Свързано е със… със сина ми. — Готвачката звучеше нещастно и засрамено. — Отпадна от училище. Постоянно се забърква в неприятности. Опитвам се да го контролирам, но е на седемнайсет. Г-н Фицуилям, казах му, че ще гладуваме, ако загубя тази работа, а той отвърна, че си имал начини да… да ни изхранва. — Гласът на Мия трепереше. — А аз се страхувам, че…