— Скъпа, след четиридесет и осем часа ще можеш отново да се върнеш към това да очароваш персонала, да се караш с дъртаци и изобщо в ролята си на Медоу. Но засега ще правиш точно каквото ти се казва.

— И как възнамеряваш да ме принудиш? — Изморените й сини очи хвърляха искри.

— Като начало ще изпиеш това хапче или ще се кача в леглото и ще те любя, докато не те изтощя до такава степен, че да заспиш в прегръдките ми.

— Девлин! — Тя погледна ужасено зад рамото му. — Не пред Сам!

— Тогава най-добре изпий хапчето. — Девлин пое хапчето и чашата с вода от невъзмутимия секретар. Помогна й да се изправи, гледаше я как гълта хапчето и отпива вода, след което й помогна да се отпусне бавно върху възглавницата. — А сега заспивай. Ще съм наблизо, ако имаш нужда от мен.

Тя му обърна гръб.

— Няма да имам нужда от теб.

— Въпреки това ще съм тук. — Зави я хубаво и погледна към Сам. — Ще работим във всекидневната.

— Да, сър. — Секретарят се запъти към вратата.

— Ето значи колко ще си тук — промърмори тя.

Девлин отиде в банята, намокри кърпа и се върна при нея.

— Обърни се към мен — нареди той.

Тя се обърна и го напуши смях, като видя войнственото изражение върху покритото й с прах лице.

— Ето така. — Той прокара мократа, студена кърпа по бузите, брадичката и челото й.

Очите й се притвориха в истинско блаженство.

— Приятно ли е? — попита той.

— Да. Благодаря ти. — Тя потърка нос с опакото на ръката си. — Съжалявам, че се държах като глезла.

— Не бих казал глезла. По-скоро като глезено хлапе. — Прокара кърпата по устните й и после ги целуна. Бяха кадифени и отпуснати, но когато той отвори уста леко, тя отвърна със същото. Неохотно и едва-едва, но му се стори, че не би могла да устои напълно. — Сега заспивай.

Тя кимна с глава, клепачите й бяха като от олово.

Погали косата й още веднъж, хвърли кърпата в банята и мина във всекидневната.

Сам седеше пред бюрото с отворен лаптоп.

Девлин бе намерил Сам преди осем месеца, докато си търсеше временен секретар. Сам се бе изявил като човек с отлични умения на административен помощник. Доказваше се непрекъснато като безценен кадър — но така и не бе разкрил никаква лична информация за себе си.

На Девлин това му допадаше.

Сега Сам го гледаше със сериозно изражение.

— Маркучът несъмнено е бил прерязан. Въпреки това, прекъснат маркуч за хидравличната течност не се счита за опит за убийство.

— Винаги съществува вероятност за недостатъчна компетентност. — Девлин седна на стола пред бюрото. — Може би злосторникът се е опитвал да пререже спирачния маркуч именно за да ме убие.

Сам наклони глава.

— Вярно е.

— Кой би имал мотив да ме убие?

— Ще съкратим списъка, ако се запитаме кой няма мотив да ви убие. — Сам не се правеше на интересен. Всъщност, доколкото Девлин го познаваше, Сам беше лишен от чувство за хумор.

— Недей да разтягаш локуми, Сам.

— Как ви звучи г-н Брадли Бенджамин Четвърти? Или още по-вероятно, г-н Брадли Бенджамин Трети. Или пък някой от Амелия шорс, на когото не му харесва идеята за хотела. Или някой от хората, които сте ядосал поради една или друга причина, а те са легион. Или собственик на конкурентен хотел. Или…

— Добре, схванах мисълта. Но не вярвам в съвпадения и фактът, че Четири се появи точно пет минути след катастрофата, не ми харесва. — Нито пък фактът, че някой се е опитал да навреди на Девлин, а бе навредил вместо това на Медоу.

Всъщност, това го докара до ярост.

— Свързах се с Гейбриъл Прескот. Ще изпрати десет от най-добрите си служители да пазят „Тайната градина“ отвътре и отвън.

— Това е добре. — Можеше да остави Сам да се справи и да разчита на подробен доклад. — Какво стана с беседката?

Той изслуша отчета на Сам за щетата и за предполагаемия срок на поправката й, но през цялото време мислеше за това как е въвлякъл Медоу в целия този фарс. Първоначалната му идея бе да я използва и после да се отърве от нея, което не би наранило нищо по-ценно от чувствата й.

Но плановете му се бяха провалили — едва не я бе убил.

Тя не му беше съпруга, но пък беше негова отговорност, а той бе мъж, който приема отговорностите си на сериозно.

Така че, когато спипаше негодника, който я бе наранил… щеше да го убие.

Беше съвсем просто.

Седемнадесет

Пронизителният звън на телефона до леглото му накара Четири да простене и да потърси опипом слушалката.

— Какво си мислиш, че правиш, като ми звъниш толкова рано…? — Той вдигна единия си клепач и погледна часовника. — Девет часът сутринта е!

— Г-н Бенджамин, какво удоволствие е отново да ви чуя.

Равномерният, топъл, дълбок южняшки тембър накара Четири да се изправи и да седне в леглото.

— Г-н Хопкинс! Как…

— … успях да се свържа с вас? Имам си начини. Досега трябваше да сте го разбрали.

— Да, сър. Така е. — Ярката светлина заслепи Четири. Слепоочията му пулсираха. Но не можеше да се излежава, докато разговаря с този кучи син.

Досега не бе виждал лицето на г-н Хопкинс. Точно преди да изпадне в безсъзнание му се бяха мярнали сребриста коса и блестящи бледосини очи. И съвсем смътно, през мъглата на болката, в главата му изникна картината на остра брадичка и приведени рамене.

Но мигновено разпозна гласа. Това бе гласът на истинското зло.

— Как върви ловът? — попита г-н Хопкинс.

— Не… не съм имал много време да се поогледам все още, но…

— Не ме интересуват оправданията. Искам онова, което ми обещахте.

— Знам. Знам, но просто… сигурен ли сте, че е тук? И че изобщо съществува?

— Да не би да се опитвате да анулирате уговорката ни? — Гласът не се промени. Тонът на г-н Хопкинс звучеше все така дружелюбно и куртоазно.

Но Четири вече бе допуснал веднъж грешката да подцени г-н Хопкинс. Нямаше намерение да я повтаря.

— Не! Не. Просто аз… съм живял тук много години. Има много картини, но не мисля, че си спомням подобна на описаната от вас.

— Не сте там, за да мислите. А за да търсите. Моля ви, г-н Бенджамин, не забравяйте, какво се случи последният път, когато опитахте да се изплъзнете от сделката ни.

Четири прокара пръст по белега на ухото си и изтръпна.

— Не съм забравил — каза едва доловимо.

— Бих могъл съвсем скоро да държа останалата част от ухото ви в дланта си. Или пък пръста ви. Или… да нараня някого, за когото ви е грижа.

Четири се озова на крака до леглото, притиснал здраво телефонната слушалка към ухото си.

— Какво искате да кажете?

— Един толкова симпатичен — и безполезен — човек като вас няма как да не се привърже към хората около себе си. Нали така? Човек като вас постоянно си създава нови приятели, а това дава на човек като мен… контрол върху ситуацията.

Четири почти чуваше усмивката в гласа на г-н Хопкинс и съзнанието му направи логическата връзка.

— Вие ли прерязахте маркуча за хидравликата? Вие ли бяхте?

— Просто не спирайте да търсите, г-н Бенджамин. Не спирайте, и никой друг няма да пострада.

Четири чу тихо пропукване и връзката прекъсна. Той впери поглед в ръката си, стискаща слушалката. Ако нещо се бе случило с Девлин… Девлин го ненавиждаше, но както човек ненавижда нескопосания си по-малък брат. Вчера в Амелия шорс Девлин бе сложил ръката си върху рамото на Четири. За пръв път, откакто Четири бе прецакал нещата толкова жестоко, Девлин си бе спомнил миналото и общите им несгоди, които ги свързваха.

А Медоу… тя бе най-прекрасната жена, която Четири бе срещал някога. Разбира се, едва ли някога би му обърнала по-специално внимание — това никога не се случваше, когато Девлин проявеше интерес към някоя жена — но въпреки това я харесваше. Наистина я харесваше.

И г-н Хопкинс го бе разбрал по някакъв начин.

Някой следеше всяко негово движение и докладваше на г-н Хопкинс.

Трябваше да намери картината — преди Девлин или Медоу, или Четири да намерят смъртта си.



— Джош и Рива са ми любимците. — Медоу пъхна още една възглавница под себе си, за да не й се налага да протяга врат, докато гледа петдесетинчовия телевизор на стената.

— Те са стари. — Кейти беше на шестнайсет и най-младата от седемте прислужнички, скупчили се в различни пози в стаята на Медоу, за да хапнат от ордьоврите на Джордан и да гледат „Пътеводна светлина“.

— Я да мълчиш. Не са стари. Просто имат класическа осанка. — Рашида, четирийсетгодишна, висока и черноока, извади от найлонова торбичка сандвича си и си я постла в скута.

— Ето, използвай таблата. — Медоу я взе от леглото и й я подаде. — По-удобно е.

— Благодаря ви, г-жо Фицуилям. — Рашида сръга Бъзи, която седеше до нея на дивана. — Казах ли ти, че мен ме харесва най-много.