А тя беше любопитно момиче. Обичаше хората. Обичаше да ги разпитва. Да слуша историите им. Ласкаеше се, че ги разбира… но се самозалъгваше, ако си въобразяваше, че любопитството й към Девлин е същото като любопитството й към останалите. Защото искаше да научи всичко за него. И беше много важно да разбере какво го беше направило толкова заядлив и скептичен.

— Тревожи ли те нещо? — Той й хвърли кос поглед. — Всъщност съм много разумен шофьор.

— Какво? — Той шофираше толкова уверено, че тя се отпусна на седалката и се загледа към океана. — Не, добре съм.

— Потропваш с крак.

— О! Нервен тик. Правя го, когато мисля. Защо не ми разкажеш за детството си. — Хитро. Много хитро.

Той се разсмя.

— Питах се колко време ще издържиш да не ме попиташ.

— И колко дълго издържах?

— Може би минута.

— Беше повече.

— Права си. — Той изчака малко. — Поне шейсет и пет секунди.

— Така е по-добре. Та значи… какво беше детството ти?

— Спокойно. Баба ми и дядо ми бяха разочаровани от мама, но не ни изхвърлиха на улицата. Живях при тях, докато навърших пет. По това време бях достатъчно голям, за да спуквам от бой по-големите си братовчеди, когато се подиграваха на мен и на майка ми. Наложи се да се изселим, за да не се изцапа с кръв ценния килим на баба ми в трапезарията, но по това време мама вече беше отворила студиото си за интериорен дизайн и го беше рекламирала в медиите. Посещавах скъпо училище — точно там се запознах с Четири — и не след дълго започнах и там да бия момчетата, някои от които ми бяха братовчеди.

— Какво им е на хората тук? — не се сдържа Медоу. — Не сме в петдесетте години на миналия век! Жените могат да си имат деца, без задължително да са сключили брак; всяко дете, създадено от бог, има право да живее.

— Ти си наивна. Хората винаги са обичали да шушукат, а децата винаги са жестоки към различните от тях. Това е вечен закон и никога няма да се промени. — Той звучеше толкова сигурен.

Как се беше случило така, че от момче, което налита на бой, се бе превърнал в мъж, недосегаем за истински емоции?

— Прибави към грешната човешка природа и това, че съм роден в Чарлстън… в старомодния Чарлстън. Както и това, че майка ми била убедена, че баща ми, Нейтън Менли, ще се разведе със съпругата си и ще се ожени за нея. Така че без колебание оглавила ротата от преследващи го дебютантки — и се впуснала в съревнованието с главата напред.

Медоу долови горчивата ирония в гласа му.

— Събери всички тези парченца — и получаваш рецепта за социални… — Той се поколеба.

— Катастрофи? — Тя се учуди, че й говори толкова искрено.

— Затруднения. За щастие на майка ми, талантът и амбициите й са й позволили да се издигне над бившите й съпернички, макар и не по традиционния начин — с богат съпруг и две социално признати деца. И ако трудностите са тези, които формират характера, значи имам достатъчно характер, за да наваксам липсата на такъв у Четири.

— Не мисля, че става по този начин. Мисля, че ще му се наложи сам да развие характер. А това, което ти трябва да развиеш, е… — Тя млъкна внезапно. Беше разсъждавала на глас, а всеки път, когато го правеше, си навличаше неприятности.

— Какво трябва да развия?

Търпение. Доброта. Вяра, но безусловна, че хората са добри по душа. Тя механично отговори:

— И така си идеален.

— Чудесно твърдение. Само че не го вярваш.

— Ти си точно такъв, какъвто би трябвало да бъдеш в този момент от живота си. — Виж я ти, знаеше точно какво да каже.

Той й хвърли язвителен поглед.

— Къде си се научила да дрънкаш подобни измишльотини?

— Не са измишльотини! — Тя вярваше в думите си. Бедата беше, че вечно искаше да поправя хората. Както майка й непрекъснато й повтаряше, Медоу може да коригира единствено себе си и това трябваше да е основната й задача, докато не постигнеше нирвана. Но беше толкова лесно да виждаш какво не е наред у другите и да им даваш добри съвети.

— Добре.

Пътят се отдалечи от океана, следвайки извита пътека в гората от кедри и обрасли с мъх дъбове. Той отби встрани. Обърна лице към нея и обгърна с ръка гърба на седалката й. Погледът му улови нейния.

— Споделих с теб много неща. А сега е твой ред — кога, скъпа моя забраванке, си била в раково отделение?

— Раково отделение? — повтори тя. — Какво те кара да мислиш, че съм била в раково отделение.

— Когато Брадли Бенджамин караше Четири да пуши пури, ти му се нахвърли така яростно, сякаш е сериен убиец. — Върху джипа падаше пъстра сянка и придаваше на лицето му лъжлива мекота.

Тя го погледна, хваната натясно между лъжата и истината. Трябваше ли да му каже?

Майка ми има рак, нуждае се от лечение, и ако не намеря за това четвърт милион долара, тя може би… — тя вероятно ще излезе от ремисия и ще умре.

Дали той щеше да разбере?

Може би щеше. Но дори и да намереше картината, той нямаше да й позволи да я вземе. Беше собственик на къщата и всичко в нея. Картината, ако още се намираше там, беше негова.

Какво беше казал Четири?

Млякото на човешката доброта се е пресякло във вените на Девлин.

Вярваше го. Беше чула как се държи със Сам, беше видяла раздразнението му към Четири, беше станала свидетелка на задоволството му, когато Брадли Бенджамин получи сърдечна криза. Не, не можеше да рискува да подложи на риск живота на майка си.

Девлин продължаваше да седи и да чака отговор.

Тя отклони очи.

— Спомням си някои неща. Знам първото си име. Знам също така, че не ми харесва да ме третираш като някоя от прислужничките си. Знам какво мисля за живота. Знам какво мисля за пушенето.

Той се облегна назад. Погледна я отвисоко, очите му бяха черни от разочарование.

— Но нямаш представа какво те е накарало да мислиш по този начин?

— Не.

— Така. — Ръката му се дръпна от седалката й. — Търпението ми се изчерпа, Медоу.

Сърцето й отекна силно в гърдите.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид. — Той се обърна напред, запали двигателя и потегли. Докато караше по тесните улици, гумите хвърляха камъчета, а тишината падаше като товар върху гузната душа на Медоу.

Може би трябваше да му се довери. Сърцето й подсказваше, че трябва. Страхът й беше този, който я възпираше.

— Девлин, слушай…

Тя не знаеше какво точно се кани да каже.

А после нямаше значение.

Той се опита да завие, но воланът блокира. Изруга. Наби спирачките. Ръцете му се опънаха, докато се бореше със завоя.

Нямаше да успеят да го вземат.

Петнадесет

Страх и адреналин препускаха през вените на Девлин. Воланът не искаше да помръдне — беше му погодил този номер точно в ключовия момент на завоя. Той натискаше спирачките и се бореше да запази контрола върху влажния чакълест път.

Канавката беше дълбока към трийсетина сантиметра и наводнена от снощния дъжд. Предните гуми хлътнаха в нея с пълна мощ. Плисна вода. Под тежестта на джипа пропукаха клони. Срещу тях се носеше масивът от кедрови дървета.

Блъснаха се челно в едно дърво.

Въздушните възглавници изтръгнаха волана от ръцете му.

Колата поднесе настрани. Страничните панели налетяха на друго дърво.

И те спряха.

Въздушните възглавници спаднаха. Топлото и успокояващо ухание на кедър — вече недотам топло и успокояващо — изпълни въздуха.

Във внезапно настъпилото бездействие и тишина той усещаше тътена на сърцето си в ушите. А може би чуваше сърцето на Медоу?

Тя стисна с ръце главата си.

По дяволите. Проклетото сътресение!

— Медоу, добре ли си?

Тя не отговори. Беше в съзнание, но не говореше. А ако Медоу не говореше, определено нещо не беше наред.

Той разкопча предпазния й колан.

— Имаш ли нещо счупено? Можеш ли да се движиш нормално? — Преди две минути й беше бесен. Днес на два пъти й бе дал възможността да му каже истината и тя я бе отхвърлила. Беше се смяла през целия ден заедно с други мъже, очаровайки ги.

И имаше нахалството да го гледа с предпазливост, сякаш той бе също толкова опасен и безмилостен като Брадли Бенджамин и групата му старчоци.

Глождеше го една мисъл — може би си приличаше с тях повече, отколкото му се искаше.

Но я пропъди от главата си, когато я чу да казва:

— Добре съм. — Тя се размърда, за да му покаже, но не махна ръка от главата си.

Той повдигна брадичката й и я погледна в очите. Бяха пълни със сълзи. Пълни с болка.

— Медоу, добре ли си? — Той произнесе бавно всяка дума.

— Нищо ми няма — увери го тя.

Да бе. Сигурно. Изглеждаше ужасно. Рижите й лунички изпъкваха с очебиен контраст на фона на бялата й кожа. Тя затвори очи, сякаш й костваше много усилия да ги държи отворени, и отпусна глава на облегалката.