— Да започнем с шейсет — реши Медоу.

— Имаме четирийсет и пет стаи — обади се Девлин.

— Да, но трябва да предвидим евентуални загуби по време на тържественото откриване — каза Медоу благоразумно. — Така че, госпожо Конъми, ще започнем с шейсет и ще ви се обадим, ако ни потрябват още.

— Чудесно. — Собственичката на книжарницата извади тефтера за поръчки и започна да пише. — Как ще платите?

— Девлин, дай й кредитната си карта — инструктира го Медоу.

Той не можеше да повярва, че прави такъв абсурден разход. Разход за сметка на холдинга. Но познаваше финансовата си директорка. Разпитваше за всяка касова бележка. И проклет да е, ако се опиташе да й обясни защо е поръчал шейсет екземпляра от някаква книга за малки момиченца. Докато ровеше в портфейла си, той попита госпожа Конъми:

— Не се ли страхувате от Брадли Бенджамин, че може да затвори книжарницата ви, задето правите бизнес с мен?

— Да не би той да ми плаща ипотеката върху магазина. Както и тази на сградата, в която се намира. — Госпожа Конъми скръсти ръце върху корема си и доволно се усмихна: — Аз я плащам.

Девлин внезапно изпита симпатия към жената.

— Я по-добре ги направете деветдесет екземпляра.

— Като свалим отстъпката за количество, това прави четиристотин и осемдесет долара, плюс данъка. Книгите ще ми бъдат доставени тук следващия четвъртък. Аз ще ви ги донеса — иска ми се да видя как е завършила реставрацията. — Тя взе картата на Девлин и я прокара през касовия четец. — Брадли Бенджамин е от хората, които мразят художествена литература и четат само вестници и списания за бизнес.

— Не разбирам подобно безрадостно отношение към живота — каза Медоу. — Но по-добре да не казваме нищо пренебрежително за господин Бенджамин. Току-що го откараха с линейка, получи сърдечна криза.

Госпожа Конъми не изглеждаше впечатлена.

— И преди е лежал в болницата. Винаги оцелява. Само добрите хора умират млади.

— Така изглежда понякога, нали? — За миг долната устна на Медоу потрепна.

Девлин забеляза… и се учуди.

Но тогава Медоу вирна брадичката си и се усмихна:

— Не забравяйте да маркирате и книгата с твърдите корици! Решила съм да я прочета на Девлин.

— Браво на вас! — Госпожа Конъми погледна право към Девлин с изпъкналите си кафяви очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата. — Ще е много лошо, ако господин Фицуилям се превърне в такъв мърморко като Брадли Бенджамин, нали?

Девлин се намръщи, силно ядосан, и Медоу знаеше, че в този момент му се иска да й откъсне главата, но нямаше как. Пък и това, което искаше, беше толкова малко.

— Госпожо Конъми, мога ли да използвам тоалетната?

— Разбира се, скъпа. Минавате през въртящата се врата и после веднага надясно.

— Ще чакам в джипа — извика Девлин.

Бедният човек. Нямаше търпение да се махне оттук.

Медоу влезе в малката тоалетна, отвори клетъчния си телефон и набра Джудит — после простена, когато се свърза с гласовата й поща. Като се опитваше да говори тихо, тя произнесе:

— В Амелия шорс съм, връщам се в Уолдемър Хауз и до този момент — като се изключи словесната престрелка между мен и съпруга на Изабел, който едва не получи сърдечен пристъп след това — всичко е наред. Но как е мама, ти къде си? — Тя затвори и се облегна на хладната врата.

Половин час след това продължаваше да е бясна на Брадли Бенджамин. Не й пукаше, че я обижда, но да засяга Девлин за това, че е незаконен син, беше отвратително, а грубостта му към горката млада майка беше капката, която преля чашата и накара Медоу да изпита желание да му залепи плесница. Беше изтичала да помогне на жената, за да не се нахвърли на Брадли — и тогава той бе получил тази криза.

Наложи се Четири да му даде таблетката нитроглицерин, която носеше в джоба си. Дейв бе притичал с чаша вода. Старците се въртяха наоколо като разтревожени пауни, с изключение на Х. Едуин Осгууд, който запази здравия си разсъдък и се обади на 911. А когато Девлин бе предложил помощта си, Брадли му се беше разкрещял да се разкара. Линейката спря пред ресторанта да го вземе. Медоу му пожела бързо оздравяване, но Брадли се престори, че е в безсъзнание. Престори се — тя беше видяла, че клепачите му мърдат.

А сега се чувстваше виновна, че е била толкова рязка с него и дваж по-виновна, че иска той да прескочи трапа, за да може да го използва. От плановете й не бе излязло нищо и сега трябваше да се връща в Уолдемър Хауз с Девлин. Девлин, който я гледаше както котка гледа в миша дупка.

За съжаление сиренцето, което той използваше за примамка, беше наистина съблазнително.

Тя наплиска със студена вода лицето си и съжали, че не си е взела онези хапчета, които лекарката й беше предписала, защото в момента главата й се цепеше от болка.

Нямаше да го признае пред Девлин, но може би наистина се беше претоварила първия ден след мозъчното сътресение. Трябваше да се върне в хотела, да се свие в леглото и да подремне.

Тя мина през книжарницата и излезе на улицата, където Девлин беше паркирал джипа.

Гюрукът беше свален и сега го виждаше да седи зад волана.

Четири го гледаше, сложил ръце на ролбара.

— Не съм лоша компания за вечеря, а готвачът ти и без това има нужда от упражнения. Ще дойда с вас.

— Няма да направиш такова нещо. — Нетърпението на Девлин не можеше да се скрие.

— Точно така. Няма задна седалка. Така че ще дойда с моята кола — настоя Четири.

— Не. — Девлин форсира двигателя и погледна към книжарницата. Забеляза Медоу и за миг й се стори, че погледът му омекна.

Но сигурно си беше въобразила това, което й се искаше да види, защото в следващия миг й направи нетърпелив жест с глава да побърза.

Сигурно се шегуваше.

Тя спря и го изимитира. После вдигна вежди.

Четири се обърна, наблюдавайки пантомимата, ухилен.

Девлин изглеждаше така, сякаш ще се задуши от гняв, но гласът му беше топъл и изпълнен с обожание, когато извика:

— Скъпа, хайде по-бързо! Сам вече звъня от хотела. Тримата хамали изпуснали проклетия дънер върху чисто новата беседка, преди боята да е засъхнала.

Тя тръгна отново.

Четири й помогна да влезе в джипа, като промърмори достатъчно високо, за да чуе Девлин:

— Истински звяр е, който е свикнал да става винаги на неговото, но ти го дресираш и той се подчинява на командите ти.

— Което обаче не може да се каже за теб. — Девлин потегли толкова рязко, че Четири отскочи назад, за да не го отнесат.

Медоу затърси предпазния колан.

— Девлин! Това не беше учтиво.

— Не се тревожи за Четири и за това, че чувствата му може да са наранени. И без това не усеща нищо след голямото наливане с бърбън с лед. С моя бърбън. — Девлин поклати глава, но Медоу си помисли, че съзира лека симпатия към единствения син на Бенджамин. — Почти съм сигурен, че е хукнал към тъпия си малък автомобил, готов да се понесе към хотела.

— Може би си прав. Четири изглежда забележително издръжлив, особено за човек с баща като Брадли Бенджамин. — Тя свали шапката си и върза косата си на опашка.

— Когато бях момче, си мечтаех за баща като другите деца. После се запознах със стария Бенджамин и като го видях как тормози Четири, реших, че съм си добре.

Тя се поколеба, разкъсвана между толкова много въпроси, на които се нуждаеше от отговор. Най-после се реши:

— Като гледам, Брадли и към теб не е особено мил.

— Сама го чу. Аз съм копеле и той пази най-язвителните си подмятания за мен.

— Защото му напомняш за изневярата на съпругата му и за детето, което е загубил. — Тя си сложи отново шапката и я завърза отгоре с шал.

— Виж ти, това е нова теория.

Как можеше да е толкова глупав?

— Трябва има причина да се държи по този начин с теб, а колкото до Изабел, явно я е обичал. Просто не е могъл да разтвори душата си за нея.

— От думите на Четири ли си направи този извод? — Вятърът плющеше, докато джипът се носеше към града на юг към редиците от имения.

Трябваше да е по-предпазлива и да не казва всичко, което знае.

— Докато говореше по телефона със Сам, аз говорих със Скръби. — Това беше вярно. Беше говорила със Скръби — само че не за брака на Брадли Бенджамин.

— О, искаш да кажеш, че двамата сте обсъждали проникновено най-съкровените ми чувства?

— Не! — сопна му се тя. — Говорихме само за хора, които ни интересуват.

— Хубаво тогава.

Той не каза нищо друго, само намали, когато паважът отстъпи път на добре поддържан чакъл. Взе участъка плавно, после отново ускори, но не чак толкова, колкото преди.

Искаше й се да не се бе поддала на раздразнението. Защото се налагаше да узнае истинските му чувства. Винаги беше гледала на хората като на художествени произведения от стъкло — достатъчно здрави да си служиш с тях и да ги използваш, твърде деликатни, за да се счупят при силен удар, и разноцветни като стъклопис, който очарова погледа. Но докато повечето хора — и повечето стъклени предмети — пропускаха светлината през себе си, тя не можеше да съзре нищичко от сърцето и душата на Девлин през дима и огледалата, които беше вдигнал пред себе си.