— Сериозно? — Тя гледаше Четири.

Девлин пък гледаше нея.

— Е, не забравяй, че е било преди аз да се родя, но от информацията, която успях да събера, става ясно, че Изабел е била красавица. Неподходяща, разбира се. Не била от нашата класа.

— Шокиращо! — каза Медоу.

— И за баща ми също. Сигурно й е бил бесен. Изневерила му с учителя си по рисуване, и когато старецът я попитал директно, тя го признала без капка срам. Изхвърлил я, разбира се, както и бебето заедно с нея. — Четири поклати глава. — Безчувствен като айсберг. Явно бебето било само на няколко месеца, а Изабел нямала нито пари, нито къде да отиде.

— Имала е бебе? — Кожата на Медоу би трябвало да е топла от слънцето. Но вместо това тя усети как по нервите й плъзва студ.

— Щяла е да ми бъде сестра — като се изключи това, че любовникът й е бил баща. — Той изтръска пепелта от цигарата си. — Иска ми се да не беше така. Тогава очакванията от мен нямаше да са толкова големи.

— Не е сигурно — обади се Девлин. — Баща ти не е от хората, които възлагат големи очаквания върху една жена.

— Гледа на тях като на декорация. — Очите на Четири се плъзнаха по тялото на Медоу, не така обидно като преди, но преценяващо. — Би те одобрил.

— Не можеш да си представиш как ми олекна — произнесе тя хладно.

— Щеше да хареса и излъчването ти. Ненавижда жени, които демонстрират чувствата си. Всъщност, не дава пет пари за чувствата.

— Защото единствения път, когато е проявил чувства, неговата съпруга му е изневерила. — Медоу погледна изненаданите лица на двамата мъже. — Какво, да не искате да кажете, че това никога не ви е хрумвало?

— А вие, жените, мислите ли изобщо за друго? — отвърна й Девлин.

Тя раздразнено се сопна:

— Случва се от време навреме, но ние, жените, си подреждаме приоритетите. На първо място са семейството и чувствата.

— С изключение на Изабел, обаче. — Девлин вдигна ръката на Медоу към устните си и целуна пръстите й. — Явно Изабел не е мислила за семейството си и чувствата между нея и съпруга й, когато се е забъркала в онази авантюра.

Медоу измъкна ръката си от неговата.

— Предполагам, че е така.

Четири наблюдаваше размяната на реплики помежду им, сякаш виждаше, че нещо не е както трябва.

Беше прав, разбира се. Тя и Девлин бяха двама актьори в кошмарна пиеса, излезли пред публиката, без да знаят какви ще са следващите им реплики и каква ще е следващата сцена. И под маската на цивилизовани маниери и шеги, във вените й пълзяха страх и очакване, причинени не само от ужаса, че може да сбърка и да провали мисията си.

Тя усещаше също така, че я дебнат. Девлин я дебнеше, може би за секс, може би заради… всъщност нямаше представа защо.

Знаеше, само че тя, която бе толкава добра в разчитането на човешките мотиви, не разбира Девлин. Знаеше единствено, че когато той я наблюдава, както го правеше сега, кръвта тече топла и гъста във вените й и й се искаше да отиде някъде с него, да останат насаме, да го целува и докосва… да се люби с него.

— В семейния албум няма и една снимка на Изабел — произнесе Четири замислено. — Баща ми ги е скъсал. Затова ли? Защото се е поддал на чувствата си, а тя ги е предала.

Медоу се извърна от подигравателните очи на Девлин; заби поглед първо в земята, а после го зарея към океана.

— Може би.

— Откъде знаеш, че ги е скъсал? — поинтересува се Девлин.

— Един ден преравях кутиите му със снимки и осъзнах, че тя липсва. Стана ми любопитно и го попитах. — Четири дръпна дълбоко от цигарата си. — И той едва не ми откъсна главата.

— Приятен човек — подхвърли Медоу.

— Вбесяваше се още повече, когато във вестника се появеше някоя картина на Изабел. Представяш ли си, съпругата му Изабел, същата онази, която му сложила рога пред очите на приятелите му, беше продължила живота си и станала известна художничка. — Четири съобщаваше новините с неприкрито удоволствие.

— Сериозно? — Очите на Медоу се разшириха от изненада.

— Тя беше Изабел, любимката на артистичния свят. Не си ли чувала за нея?

— Кой не е чувал за Изабел? — Това трябваше да прозвучи като риторичен въпрос, но Девлин гледаше Медоу. Присмиваше се на Медоу.

А тя едва успяваше да не се сгърчи от вина.

— Картините й стигат до сто хиляди и стойността им расте с времето — каза Четири.

— Сигурно му е неприятно. — Така поне се надяваше.

— Наистина му беше неприятно, че всеки път, когато се хванеше с нов любовник, клюкарските вестникарски рубрики веднага раздухваха слуха. Това особено много го вбесяваше. — Девлин внезапно сложи ръка върху рамото на Четири. — Спомняш ли си, когато те наруга пред цялото училище?

— Ти му каза да спре, а той, какъвто си е задник, те попита каква фамилия ще дадеш на децата си — и сеирджиите се разкикотиха.

— Тогава за първи път държа такъв език — каза Девлин.

— Тогава за пръв път тя спа с Кенеди — усмихна се Четири.

Медоу премести поглед от единия върху другия и изведнъж осъзна колко много си приличат. Нищо чудно, че бяха приятели — е, поне дотолкова, доколкото Девлин позволяваше.

— Защо му е да казва такова глупаво и безсмислено нещо?

— Запомнил е една мантра и я повтаря отново и отново, за да напомня на себе си и на старите задници в Амелия шорс за времена, които отдавна са отминали — каза Девлин.

— В по-голямата част на Америка. Но не и тук. Не и в това градче, където възрастните са готови да убиват, само и само да не се промени проклетият им — пардон, мадам — световен ред и проклетото им — пардон, мадам — почетно място, което заемат в него. — Четири дръпна отново от дима, после хвърли цигарата и я стъпка с пета.

Медоу го погледна.

— Вдигни я.

Той се подчини.

— Браво. А сега дали да не отидем да се запознаем с Брадли Бенджамин? — Докато обзелото я отново възмущение й даваше смелост.

Тя тръгна по стъпалата към ресторанта.

Докато се приближаваха, старците се изправиха. Бяха точно такива, каквито Четири ги беше описал — а Брадли Бенджамин отговаряше напълно на представата, която Медоу имаше за него.

Той беше най-високият между останалите. Със стойка като на военен, с изпънати назад рамене, изправен гръб. Големият му, аристократичен стар нос беше клюмнал. Бялата му коса беше чуплива и гъста, веждите — побелели и рошави. Очите му бяха сиви, хладни и внимателни. Приличаше на едновремешен аристократ — и Медоу изненадана усети прилив на омраза.

Този човек беше изхвърлил баба й и майка й на улицата без пукнат грош, без подкрепа и без капка разкаяние. Беше позволил на Изабел да занесе бебето си в Ирландия и да живее с учителя си по рисуване, а когато тя му беше изпратила писмо да му каже, че Бьорн Кели иска да осинови Шарън, Брад беше подписал документите, без да се поколебае. А после, когато Бьорн Кели беше загинал и тя обявила, че дъщеря й е загинала заедно с него, Брадли не беше изпратил и една дума за съболезнование.

Изабел твърдеше, че имал чувства. Че били осакатени и извратени от възпитанието и от средата му, но че все пак ги имал.

Ако това беше истина, Медоу се питаше какво ще направи той, когато разбере… какво наистина се е случило.

Тринадесет

— Татко. — Четири разтърси възлестата ръка на стареца. — Радвам се да те видя.

Брадли Бенджамин изсумтя и игнорира единствения си син, както беше правил от деня, в който се беше родил. Погледът му се плъзна назад към Девлин.

— Фицуилям.

— Сър. — Девлин също му протегна ръка.

Брадли я пое, стисна я за миг и веднага я пусна, сякаш се боеше да не се зарази. После присви очи и огледа красивото момиче, облечено в копринена рокля на цветя и погледът му се стопли.

— Коя е тази млада лейди?

— Медоу Фицуилям — отвърна Девлин.

Медоу се усмихна на Брадли с онази своя открита, щастлива усмивка, която Девлин бе започнал да възприема като нейна отличителна черта. Тази, с която тя толкова рядко го удостояваше.

Може и да имаше тайни, но не им позволяваше да тормозят съзнанието й.

— Радвам се да се запознаем, Брадли. — Тя разтърси сърдечно ръката му.

Брадли Бенджамин замръзна.

Беше сбъркал в преценката си. Ами че това беше Югът, Старият Юг и младите дами не се обръщаха към възрастните на първо име. В годините на младостта му те даже не се ръкуваха.

Но тогава тя се усмихна на Брадли отново и неустоимият й чар стопи резервите му.

После Девлин я представи и на останалите старчоци.

Очите им блестяха. Те сияеха. Пен Семпъл дори се поизчерви и глътна корема си навътре, а Х. Едуин Осгууд я оглеждаше с присвити очи, както мъж избира следващото си завоевание. Те всички потвърдиха истинността на поговорката: „Няма нищо по-глупаво от стар глупак“.

По дяволите старите глупаци.

Тя беше като оръжие в ръцете на Девлин, което той използва, за да получи каквото иска, когато иска, а единственото, което се изискваше от него, беше да се прицели и да натисне спусъка.