— Ама че сте глупак — каза тя презрително.

— Какво толкова казах? — Четири погледна към Девлин смутено.

Удовлетворението на Девлин беше очевидно.

— Мисля, че съпругата ми току-що каза, че не би могла да бъде съблазнена от едно красиво лице и голямо его.

— Почти позна. — Медоу щипна Девлин по брадичката и се усмихна нарочно в лицето му. — Няма да бъда съблазнена изобщо.

Девлин разбра. Разбра даже много добре, но не се отказа. Изгледа я, отвръщайки на предизвикателството.

Никой от тях не отстъпваше. Нищо не наруши тишината.

Докато чистачите не хлопнаха вратата и не тръгнаха към тях.

Несъгласието помежду им накара лицето на Четири да грейне. Отвори уста да каже нещо.

Медоу го погледна. Само го погледна.

И той затвори уста.

Тя одобри проявата му на здрав разум с едно:

— Добро момче. — След което се обърна и попита саркастично Девлин: — Коя от летните рокли искаш да облека?

— Обуй джинси — предложи й той.

— Джинси. Отлична идея. — Беше спечелила! Спечелила! — Стига да се бях сетила да си взема джинси.

Дали наистина беше спечелила? Щом джинсите бяха в нейната стая, значи той бе наредил да ги оставят там, след като бе изхвърлил дрехите, с които бе нахлула снощи, и всички тези разговори за деколтирани рокли на цветя бяха просто пълни измислици.

Не разбираше какво кара Девлин да се държи така — какво иска от нея, защо лъже Четири, какво се мъчи да постигне с тези сложни игри на гатанки. Знаеше само, че какво и да решеше да облече, щеше да заключи вратата.

Просто беше по-сигурно.

Дванадесет

Амелия шорс беше градче с четири хиляди души през по-голямата част от годината и дванайсет хиляди по време на туристическия сезон. Точно сега, през пролетта, къщите за гости бяха прясно боядисани, „Уенди“ и „Макдоналдс“ назначаваха усмихнати служители, а ресторантите по крайбрежната улица разстилаха раирани покривки върху изнесените навън маси.

Вече бяха се появили и първите туристи.

Тълпите прииждаха.

Докато се разхождаха по тротоара — с Атлантическия океан от едната им страна и улицата от другата — Четири каза на Медоу:

— Магазините набират скорост за разгара на сезона, така че преди туристите да се изсипят тук, редовните слизат до „Ана“ да хапнат на обяд и остават за десерт, кафе и да разменят по някоя клюка.

— Кои са редовните? — Тя беше обърнала глава към плажа. Никога не беше идвала на Източното крайбрежие, но без значение къде се намираха, крайбрежните градчета изглеждаха еднакво и миришеха еднакво. Вълните се къдреха, а плажуващите бършеха пясъка, полепнал по подгизналите им от лосион кожи. Магазините подканяха с ярки бикини и сложни хвърчила, закачени на прозорците. Туристите се шляеха по крайбрежната, търсейки сянка, скрили твърде късно почервенелите си рамене от изгарящото слънце.

Тя не се вписваше тук; в знак на протест срещу Девлин беше облякла копринена рокля на цветя и жълти сандали с каишки, и сега бризът повдигаше палаво полите на роклята й, а тя трябваше да придържа с ръка широкополата сламена шапка на главата си, за да не излети.

— Редовните са местните. — Четири махна с ръка на един от продавачите. — Хората, които работят тук.

— Местните са старите задници, които са притежавали целия град и все още контролират градската управа. — Девлин вървеше зад тях и думите му до такава степен не се връзваха с безизразния му тон, че Медоу се обърна и тръгна заднишком, за да го погледне.

Беше облякъл избелели джинси и бяла риза с навити до лактите ръкави. Приличаше на строителен работник — като се изключат тъмните му сардонични очи, които я гледаха така напрегнато.

Възможно ли беше да вижда през роклята й? Не, не; горнището и полата бяха ленени, подгъвът стигаше до средата на прасците и той може би не се радваше особено, че тя не се е подчинила на нареждането му да обуе джинси, но пък явно оценяваше плавната линия на раменете и шията й.

— Не обичаш старите задници — каза тя.

— Винаги са искали да спрат прогреса.

— А прогресът си ти — допусна тя.

— Той е като военен батальон, който преминава през градина с цветя. След него не остава нищо. — Тя чу горчивата нотка в гласа на Четири. — Внимавай, ще се спънеш. — Четири я хвана за ръката и я обърна напред.

— Щом не си искал да продадеш Уолдемър Хауз на Девлин, тогава защо си го направил? — попита тя.

Четири хлътна в една дупка на тротоара и когато се изправи, тя видя, че някаква част от очарованието му се е изтрила, както се изтрива златното покритие на среброто след дълго носене.

— Не Четири ми продаде къщата — обади се Девлин. — А баща му.

— Въпреки възраженията ми. — Четири вдигна очи към ресторанта, кацнал на най-високото място на улицата. Там униформените келнери се движеха между изнесените отвън маси, разнасяйки бутилки газирана вода, а ресните на големите кръгли чадъри плющяха на бриза.

— Нямаше избор — продължи Девлин да удря по достойнството на Четири. — Направих му оферта, на която не можеше да откаже.

— Ти да не си Кръстникът? — Медоу се разсмя, след което осъзна, че бузите на Четири са се зачервили от гняв, а Девлин се усмихва с онази омразна усмивка. Бяха на път отново да се сбият.

— Има си своите амбиции — каза мрачно Четири.

— Но пък бяха напълно разбити. Първоначалният Кръстник на Амелия шорс още не се предава. — Девлин посочи към групата джентълмени, които седяха покрай металните перила и гледаха улицата. — Ей това там е баща му.

Медоу спря и вдигна очи. Оттук, от улицата, всички изглеждаха еднакви — петима възрастни мъже, облечени с вкус в скъпи ежедневни дрехи, които посръбваха аперитиви от високи чаши.

— И кой от тях по-точно?

Тя се опита да не звучи прекалено напрегнато, прекалено заинтересувана.

Съмняваше се, обаче, че е успяла.

Четири спря до нея.

— Отляво надясно — Уилфред Кистард, свадливо старче с тупе и добро сърце. Пен Семпъл, плешив, дебел, с космати уши, с блестящи сини очи, зад които се крие остър ум. Той беше човекът, който измисли да отреже снабдяването за хотела на Девлин.

— Наистина ли? — Девлин не изглеждаше особено притеснен.

Но Медоу вече достатъчно го познаваше, за да й стане ясно, че ако в този момент Пен Семпъл се давеше и изтичаха последните мигове от живота му, Девлин щеше да му хвърли котва.

— Така. Х. Едуин Осгууд. Никога не се е женил, живее сам в имението си — не среща затруднения да си плаща сметките, уверявам те — и се смята за неотразим пред жените. Боядисва си косата. Папийонка и очила с дебели стъкла. Подмазва се на баща ми. — Четири направи гримаса. — Разбираш за какво става дума. Скръби Галахър, оредяваща бяла коса. Той ми е кръстник, най-възрастният е и единственият от групата, който никога не е живял никъде другаде, освен в Чарлстън и тук.

Медоу бе израснала в ателието на родителите си в покрайнините на малкото градче Блайт в планината Каскейд във Вашингтон. Беше завършила колежа „Станфорд“ в Калифорния. Изкара един семестър в Рим и през това време живееше в едно италианско семейство. И беше само на двайсет и две — а тези старци никога не бяха живели на друго място? Не можеше да си представи как човек можеше да е толкова ограничен.

— Къде е живял?

— В Атланта.

Тя се засмя кратко.

Четири се присъедини към смеха й.

— Да, голяма промяна наистина. Мирогледът му се разшири — голям недостатък на характера — точно затова другите не му обръщат много-много внимание. — Той хвърли поглед към Девлин. — Тази е и причината да прояви достатъчно предвидливост да инвестира в хотела на Девлин.

Девлин го изгледа изучаващо.

— Откъде знаеш това?

— Сега ми хрумна. — Четири се ухили толкова неприятно, че Медоу се запита дали Девлин няма да го удари.

Но Четири беше умен; явно беше разбрал нещо, което са знаели само Девлин и Скръби Галахър. Но същевременно и толкова глупав; не се сдържа да не се присмее на Девлин.

Един от джентълмените, онзи с най-побелялата коса, помаха с ръка.

Тя му махна в отговор.

Четири не си направи този труд.

— Това е той. Баща ми. Направил е само две грешки в живота си — всичките жени, за които е бил женен, и всички деца, които е създал.

— Така ли? — Медоу го изгледа изучаващо. — Колко съпруги и деца е имал?

— Четири съпруги. Едно дете. Моя милост. — Четири измъкна цигара от горния джоб на ризата си, запали я, прикривайки пламъчето от океанския бриз с тяло и ръка.

— Четири съпруги. — Тя не беше предполагала. — И всичките бракове ли са завършили с развод?

— Всичките — потвърди Четири. — При трите от тях — втория, третия и четвъртия — съдът се е позовал на душевен тормоз. Той е един бездушен никаквец.

— А първата му жена? — попита тя.

— Развел се с нея, както е написано, заради непримирими различия в характерите. — Четири се изкикоти, развеселен и засрамен от реакцията си. — Всъщност, било е изневяра.