— Знаеш какво е минзухар? — попита тя невярващо.

— Вече знам. Ти ми го показа.

Тя присви очи.

— Аз знам какво е минзухар?

Той посочи наоколо.

— Знаеш какво е рододендрон.

Тя кимна неохотно.

— Продължавай.

— Край градината се намирали развалините на една къща, толкова стара, че нямала покрив и половината от стените се били сринали. Тя изпищяла при вида на една малка мишка…

— Явно много съм се променила, защото не се страхувам от мишки.

— Тогава може би аз съм изпищял — каза той нетърпеливо. — Искаш ли да знаеш за Тайната градина, или не?

— Разбира се, че искам. — Тя подпря брадичка на ръката си и очите й се озариха от усмивка.

— Градината била омагьосана. Това било единственото възможно обяснение, което можел да си представи за бриза, който карал цветовете да танцуват и тревата да се вълнува. Храната в кошницата за пикник, която носели, имала вкус на мед и любов, и когато се целунали, светът изчезнал. Останали само те, увити в одеялото, докато около тях градината пеела песента на сирените. На това одеяло, в същата тази градина, двамата за първи път правили любов. Така че в твоя чест аз купих имение с тайна градина. — В нейна чест Девлин Фицуилям, мъж, чийто живот бе ръководен единствено от логиката и стремежа към печалба, бе съчинил история, която със сигурност щеше да я очарова.

С какво го беше омагьосала, че да събуди в него мечтателя и романтика?

— Тук? Във Уолдемър Хауз? Има ли стени и врата? — Сините й очи блестяха хипнотично.

— Стени от камък и врата с катинар. — Харесваше му да я гледа такава — устните й бяха леко отворени и меки, сякаш току-що я бе прелъстил.

— С виещи се пътеки и цветя с всевъзможни аромати и цветове?

— А в самото й сърце, ширнало се кадифе от синя трева, където можеш да танцуваш. — Той седеше на една пейка в средата на двора си, гледаше как бриза се носи над Атлантика, разлюлява цветовете и къдри тревите… и роши лъскавите кичури в косата на Медоу.

А тя го гледаше, сякаш бе въплъщението на най-съкровената й мечта.

Беше използвал гласа си, за да я омагьоса. А сега и той самият се оказа омагьосан.

— Да-а. — Тя откъсна очи от него и разтърка бузите си. — Тук е много топло.

Беше се изчервила. Беше пламнала при мисълта да прави любов с него в градината.

— Мислех, че температурата е доста… приятна. — А тя бе доста очарователна.

— Да. Не съм свикнала с влажността.

Той гледаше лицето й, докато говореха, и претегляше мислено кои от думите й са лъжа и кои истина, като се питаше какво от тях може да използва, за да открие всичко за нея.

— Там, откъдето идваш… не е ли толкова влажно?

— Мисля, че не. — Тя не се хвана на въдицата.

Той беше почти доволен. Правеше каквото трябва, разбира се. Беше дал на детектива номера, на който тя бе звъняла тази сутрин, и го бе изпратил в Атланта — кодът сочеше, че телефонът е в Атланта — за да се опита да открие информация за човека, на когото се е обаждала. Но на Девлин не му се искаше този фарс да свърши толкова скоро. Забавляваше се така, както не се бе забавлявал от години.

— Не. Не беше вярно.

Не се беше забавлявал така никога през живота си.

— Защо дойде точно сега? — попита той. Опитваше се да я подлъже. Безскрупулното копеле Девлин Фицуилям искаше да приключи фарса между тях и да започне наново.

И чакаше на тръни, гледаше как очите й се изпълват с несигурност, безгласно убеждавайки я да му се довери.

Вместо това тя прехапа долната си устна, после прочисти гърлото си.

— Ще ти купя един екземпляр, когато отидем в града.

— Екземпляр? — Той се облегна назад и целият му цинизъм изби на повърхността. — Какъв екземпляр?

— На „Тайната градина“.

Той се разсмя, кратък изблик на веселие.

— Предстои ми откриването на хотел. Нямам време за четене. — Определено не и на сантиментални глупости от рода на „Тайната градина“.

— Аз ще ти я чета.

Дълги следобеди, двамата сгушени в хамака в градината, сами, полюляват се, докато тя му чете някаква момичешка история… защо му прозвуча толкова привлекателно?

Но наистина беше така.

Малката му лъжкиня му предлагаше свят, който той преди ненавиждаше, и го караше да мечтае за този свят почти толкова, колкото и за нея.

За първи път той осъзна, че тя е повече от предизвикателство и развлечение — тя беше опасна.

Намеси се един трети глас, на развеселен мъж, който прозвуча очарователно и аристократично.

— Колко трогателно. Сладкото момиченце ще чете детска книжка на големия, лош предприемач.

— Бух! — и Девлин нагази до колене в реалността. Обърна се и видя рус, добре облечен и до болка познат силует да стои зад него с чаша в ръка. По дяволите. Не и той. Не и сега.

— Четири. Казах ти да се разкараш и да стоиш далеч оттук.

— Точно така. — Четири прехвърли крак върху пейката и седна до Медоу.

— Какво правиш тук?

— Тук живея.

Единадесет

— Или поне живеех доскоро. — Като взе ръката на Медоу, Четири я вдигна към устните си. — Аз съм Брадли Бенджамин Четвърти. Красив, любезен, благороден и неустоим.

Медоу се засмя на неговото безгрижие.

— Виждам.

— С други думи, пълната противоположност на скучния стар Девлин.

— О, не знам. — Тя все още беше полувъзбудена от удоволствието, с което Девлин описваше Тайната градина. — Мисля, че Девлин е невероятно очарователен. — Макар в момента изобщо да не изглеждаше такъв. Седеше, скръстил ръце пред гърдите си. Устата му изглеждаше жестока, със стиснати устни.

— Девлин? Девлин Фицуилям? — Четири изгледа Девлин с невярващи очи. — Не и този Девлин Фицуилям, най-подлият кучи син — моля за извинение, мадам — който някога е ходил по улиците на Чарлстън.

— Същият.

— Имате превръзка на челото. — Четири я докосна леко. — Кажете ми истината. Паднали сте и напълно сте си изгубили разсъдъка.

Предположението му беше достатъчно близко до действителните събития, че да уплаши Медоу и да я накара да погледне въпросително Девлин.

— Къде чу тази история? — попита Девлин.

— Не съм чул нищо. Но това е единственото обяснение, което мога да си представя, за заблудата й. — Четири си взе бисквита. — Никога не позволявай на временните опити на Девлин за цивилизовано отношение да те заблудят. Млякото на човешката доброта е замръзнало във вените му.

Тя гледаше Четири, докато той намаза бисквитата с масло и конфитюр и я изяде на две хапки. Изглеждаше искрен, но… Девлин изглеждаше неразрушим.

Четири изсумтя.

— Той крие всичко. Чувствата, мислите си… и когато най не очакваш — фрас! Цапардосва те и ти разбива ченето. — Той вдигна полуизядената бисквита. — Но готвачът му наистина си го бива, далеч по-добър е от този на баща ми.

— Естествено. — Девлин не губеше време в любезности.

— А и барчето ти с напитки е заредено с най-доброто. — Четири поздрави Девлин като вдигна запотената чаша.

— Пийни си. — Четири продължаваше упорито да дразни Девлин.

Медоу можеше да види защо. Девлин изглеждаше суров като планинец, който се е загубил и е попаднал в най-спокойното, влажно място, където птиците чуруликат и слънцето блещука през гъстите листа.

Четири беше съвсем различен. Той приличаше на някой от черно-белите филми на Фред Астер, които баба й гледаше — слаб, отегчен, добре облечен и богат. Много, много богат. Не беше висок, не повече от един и седемдесет и пет, но синята му спортна блуза, опъната върху мускулестите рамене и сивите му отпуснати панталони опасваха стегната талия. Косата му беше идеално подстригана — и започнала да оплешивява. Тя можеше да се закълне, че някой се е погрижил да напръска лицето му с изкуствен тен. От него се носеше мирис на застояли цигари и скъп одеколон и той звучеше като сладкодумен и благороден южняк.

Тя не можеше да си представи, че прилича на баща си.

Той отпи от чашата, която бе оставил на масичката. Беше същата като тази, от която тя пиеше студен чай. Течността беше кафява като чай. Само че сред ледените кубчета плуваха няколко зелени листенца, а във въздуха се носеше сладкият мирис на бърбън.

Беше едва единайсет преди обяд.

— Аз съм Медоу.

— Медоу. Красиво име, и ви отива. Свежа сте като планинска ливада. Но не разбрах каква е фамилията ви. — Лешниковите очи на Четири играеха развеселено, докато наблюдаваше нетърпението на Девлин.

— Не съм ви я казала.

В този момент се обади Девлин:

— Фицуилям.

— Ухажваш братовчедката си? — предположи Четири. — Това не е ли малко традиционно южняшко за теб, Девлин?

— Тя не ми е братовчедка — прекъсна го Девлин.