А и другите двама готвачи — те също се усмихваха!

Какво, по дяволите, ставаше? Какъв ефект оказваше върху хората Медоу? Защо никога не се усмихваше така на него?

Е, да, той я лъжеше и тя го лъжеше, но и двамата отлично знаеха, че са въвлечени в дяволски странна игра. Но бяха спали в едно и също легло. Бяха си разменили целувки, които прогаряха душата на човек и оставяха следа.

И въпреки това тя не искаше да му даде поне една от тези откровени, щедри усмивки?

Джордан притича отново. Преди Медоу да успее да реагира, в ръцете й стоеше чиния, отрупана със златисти тестени вкуснотии, придружени от малка купичка с масло и друга с конфитюр, както и кърпа в сребърна халка. В другата си ръка държеше запотена чаша със сладък чай.

— Благодаря ти! — Тя целуна Джордан по бузата. — Ще направя всичко възможно да сме тук за вечеря!

— Не е имало други идеи — тук ще сме за вечеря. — Девлин знаеше, че Сам вече е информирал Джордан по този въпрос, тъй като Сам никога не пропускаше задълженията си.

Джордан не му обърна внимание.

— Чудесно! Ще измайсторя нещо специално за първата ти нощ в новия хотел.

— Тя беше тук и снощи. — И съчиняваше нелепа история за несъществуваща амнезия. Но бе изненадана, когато и той си бе съчинил своя история.

Ако лъжите им бяха тези, които заставаха на пътя на усмивката й, той щеше да направи нужното. Щеше да й предостави шанса да му каже истината.

Естествено, тя нямаше да се възползва. Както би направил всеки хванат на тясно, щеше да отвърне с поредната лъжа, оправдаваща опита й за кражба и предишните й лъжи. Въпреки всичко, той би й дал шанса.

— Пристигна късно, твърде късно за вечеря. — Джордан си помисли, че шефът му звучи нетърпеливо.

Нетърпелив. И то Девлин!

Джордан я побутна към стълбите.

— Денят е прекрасен. Иди да хапнеш в градината.

— Хайде — извика тя Девлин. — Да не се пречкаме на Джордан. Човекът е творец — трябва му работно пространство.

— Ще може ли и аз да получа чаша студен чай? — Девлин умишлено вкара нотка любезен сарказъм в тона си.

— Ама разбира се, шефе. Заповядай! — Джордан отговори със същата доза любезен сарказъм, примесен с подигравателна старомодна сервилност.

Медоу се разсмя. Атмосферата в кухнята определено се бе разчупила.

Изумен, Девлин осъзна, че този път няма да спечели рунда.

Още по-изумителното беше, че… нямаше нищо против.

Не. Нямаше да я предаде на полицията. Нямаше да я остави да си тръгне.

Все още не. Не и докато не му се усмихнеше без предпазливост и с желание. Не и преди да разкриеше тайните й. Не и преди да проумееше защо го кара да се чувства… жив. Различен. Новороден.

И преди да спи с нея.

Особено не и преди да спи с нея.

Десет

Девлин последва Медоу по стълбите и задържа тежката врата пред нея.

Излязоха на слънце. В далечината се чуваше трион, някой се опитваше да премести падналото дърво. Няколко дърводелци довършваха новоиздигнатия белведер, размахвайки пистолети за пирони, камионите с тор за градината идваха, разтоварваха и си отиваха. В имението кипеше бурна дейност.

Трябваше да се разчистят поразиите от бурята и да се придържат към графика за откриването, иначе щяха да хвърчат глави.

— Какъв красив ден, нали? — изчурулика тя.

Влажността сигурно беше осемдесет процента, а температурата гонеше четиридесет градуса. Той подхвърли небрежно:

— Обикновен за това време на годината.

— Обикновен? Няма нищо обикновено в този ден. — Тя си пое дълбоко въздух. — Харесва ми начина, по който се смесват соленият мирис на морето и ароматът на пинии. А на теб?

Той изсумтя. На него му миришеше на море и на пръст, която градинарите бяха разкопали. На огромно богатство и жесток снобизъм, погубени от кръвосмешение и глупост — и на собствения му безмилостен интелект.

Беше хубава миризма.

— Виж босилека!

Той присви очи, но дребните растения му се видяха еднакви и можеше да се закълне, че поне половината от тях бяха бурени.

— Това е градината със зелени подправки за кухнята. Градинарите бяха заети с подготовката на останалата част от имението за голямото откриване. Не са се докосвали до това място.

— Значи там е дори по-красиво от тук? — Тя отиде до градинската врата, блъсна я с хълбок и влезе в имението.

Уолдемър Хауз беше пълна развалина, когато Девлин сложи ръка върху него. При цялата си гордост, Брадли Бенджамин се бе оказал неспособен да поддържа огромната къща и необятните земи.

Но Девлин събра на мястото цяла армия от интериорни дизайнери, чистачи, бояджии и градинари и сега то се гордееше с осем акра крайбрежна ивица, гора и пищни градини, с прясно боядисана, почистена и конструирана наново къща, кацнала високо на скалата, обърната към вълните. Впечатляваща желязна ограда водеше към имението и от нея пътят се виеше покрай постройка за файтони — добре поддържана и изпълняваща ролята на гараж за осем коли — през широки поляни и преливащи от цвят диви рози.

Изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда едно имение — и беше плесница в лицето на самонадеяния Брадли Бенджамин.

— Това място е вълшебно. Очарователно. — Гласът на Медоу се промени… от учуден стана замислен. — Всяка жена би се изкушила от идеята да притежава това.

— Така е. — Той я погледна и разбра точно какво си мисли. — Ти изкушена ли си?

— Какво? — Тя примига. — О. Не. Научена съм на друго.

Той знаеше защо. Запита се само дали тя знае.

Насреща се показаха градинарите, нарамили лопати и бутащи колички, пълни с пръст и цветя. При вида на Девлин и Медоу мъжете спряха и понечиха да се върнат.

— Не искам да ги откъсвам от работата им — каза Медоу и тръгна към тях.

Девлин я хвана за ръката.

— Инструктирани са да не се показват пред гостите. Такива са правилата. Нека не ги объркваме.

— Аз едва ли мога да мина за гост.

— Ти си много по-важна. Ти си съпругата на собственика. — Беше му приятно да го казва; беше му приятно също така да вижда ококорените й очи, мигащи невярващо. Тя не знаеше как да се държи с него — и той предположи, че това не е нещо, което често й се случва.

— Да седнем ей там. — Той посочи към масата за пикник под един голям дъб с мъх по дънера и широко разперени клони, които опираха до земята.

— Колко старо дърво. — Когато Медоу тръгна пред него, слънцето проникна през бялата ленена риза, очертавайки тялото й, което му напомни за това как се беше събудил сутринта, прилепен към нея. Беше извадил късмет предишната нощ, когато тя се бе появила в Уолдемър Хауз; късметът му се бе издигнал до ново ниво тази сутрин, когато очите й се бяха разширили при вида му и тя бе усетила пламъка в ръцете му.

Между тях имаше някаква химия.

Ако отмъщението имаше стойност, то той държеше рядка златна антика.

Тя се хранеше с апетит, който го изненада. Не прояви никаква придирчивост към храната — изяде една кифличка и две бисквити с конфитюр, преди да избърше устата си със салфетката, и въздъхна доволно, обхождайки с очи околността.

— Виж тези рододендрони! — каза тя. — Не са ли възхитителни?

Той ги погледна. Цъфтяха. В розово. Не трябваше ли да правят точно това?

— Възхитителни са.

— Защо си нарекъл хотела „Тайната градина“.

Харесваше му, когато тя му предоставяше такава благоприятна възможност.

— Не си ли спомняш, любов моя?

Тя примигна несигурно срещу него.

— Може би защото харесваш книгата на Франсис Ходжсън Бърнет?

— Не съм и чувал за нея.

— Не си чувал за „Тайната градина“? — Тя се хвана за главата театрално. — Чудесна книга. Разказва се за едно момиченце, лишено от обич, и момченце, което си мисли, че е сакато, а баща му е толкова смазан от смъртта на жена си, че не може да обича сина си… а тайната градина изцелява всички тях.

— Звучи… сантиментално. — Любезен начин да каже, че не вярва в подобни емоционални откровения.

— Не! Това е вдъхновяващо.

Не беше възможно да е толкова наивна, нали?

Не. Разбира се, че не. Беше нахлула с взлом в Уолдемър Хауз да търси онази картина. Искаше да я открадне от Брадли Бенджамин — на Девлин не му пукаше за това — но сега тя планираше да краде от него. Никой не е вземал нещо, което принадлежи на Девлин, и после да е изчезвал. Тя скоро щеше да го разбере. Никой, без значение колко привлекателен е, не можеше да краде от него.

Като я погледна безмилостно, той се усмихна в очите й и каза:

— Спомням си…

Ръка в ръка, те бродеха из остров Майорка; откриха един облян от слънце остров, пълен с туристи, плажове, скали, храсти и градини. Чудесни, възхитителни градини. Всеки ден ги очакваше ново приключение, сякаш светът бе току-що сътворен, за да го види той през нейните очи. После, високо на върха на един хълм срещу морето, те откриха малка, забравена пътека, обрасла с бурени и калина… и пълзящи рози и дребни минзухари, едва наболи от пръстта.