Кристина Дод - Внимавай в картинката

Когато асансьорът забави и спря, Девлин вдигна глава и погледна обърнатото към него лице на Медоу. Зачервените й бузи и влажни устни показваха жена, която току-що е била целуната страстно, а когато очите й потрепнаха и тя ги отвори, светеха с мека, замечтана синя светлина.

Тези очи. Тези красиви, изразителни, лъжовни очи.

— Хайде да те нахраним — каза той.

— Хм? — Тя му се усмихна, разтопена от желание.

След което я видя как в един миг внезапно се връща в реалността. Излезе пръв от асансьора и задържа вратата.

— Хей, почакай малко. — Тя го последва навън. — Така и не отговори на въпроса ми за дрехите.

— Не ти отговорих и за много други неща. — Погледна към кухнята със задоволство.

Джордан Тапли водеше уверено кораба. Тъмните гранитни плотове и черни печки блестяха. По гладките им повърхности нямаше прашинка или петънце. Двамата помощник-готвачи режеха и точеха, привели рамене, със сериозни лица, и никой от тях не вдигна очи дори при влизането на Девлин.

Самият Джордан бе заровил глава в гигантски хладилник и хвърляше различни продукти в боклука с гневен замах, като в същото време нареждаше с тежък нюорлиански акцент:

— Кой идиот прие толкова долнопробни аспержи? А целината? Виж само доматите! И прасета не биха ги яли. Чухте ли? Прасета!

— Джордан. Ела да се запознаеш със съпругата ми. — Джордан вече се бе опитал да му наложи забрана за влизане в кухнята, затова когато си имаше работа с темпераментния главен готвач, Девлин се стремеше да говори тихо и да не го предизвиква.

Джордан се извъртя с елегантно движение, изненадващо за човек с неговите размери и тройна брадичка.

— Съпругата ви? Не знаех, че сте женен.

Естествено, това бе пълна лъжа. Девлин знаеше, тъй като снощи слуховете за неочаквания му брак се бяха разнесли из целия хотел.

Джордан затръшна вратата на хладилника и със ситни стъпки, контрастиращи на огромното му туловище, приближи двойката.

— Г-жо Фицуилям, приятно ми е да се запознаем.

— Познавам ви. Вие сте прочутият Джордан Тапли. — Медоу се спусна към него с отворени ръце. — Имам готварската ви книга.

Пред слисания поглед на Девлин Медоу и Джордан се прегърнаха и целунаха, като говореха един през друг. Гласът му беше силен и си личеше, че готвачът е от Ню Орлиънс. Нейният беше нисък и топъл, и без всякакъв намек за акцент. Въпреки това двамата моментално станаха приятели. До слуха на Девлин достигаха непознати термини като наденичка andouille и garde-manger. За пръв път зъбите на Джордан просветваха не заканително, а в ликуваща усмивка.

Сякаш в очакване на експлозия, двамата помощник-готвачи наблюдаваха сцената в недоумение и си шушукаха.

Когато Медоу и Джордан се пуснаха един от друг, тя се насочи към тях.

— Това сигурно са заместник-специалистите по сосовете!

Джордан я последва, сияейки.

Девлин се влачеше след тях и се питаше как тихата, неприветлива, професионална кухня се бе превърнала толкова бързо в център на подобна жизнерадостна врява.

— Все още не са всички, разбира се. Днес очаквам трима души за обучение. — Джордан махна с голямата си ръка към слабата, притеснена жена на средна възраст, кълцаща лук. — Това е Мия — изключително талантлива е. Наесен, когато отворим ресторанта, ще я повиша в сосиер.

Мия ахна.

— Харесваш сосовете ми? Наистина? — Срещнала гневния поглед на Джордан, тя побърза да се обърне към Медоу. — Искам да кажа… приятно ми е да се запознаем, г-жо Фицуилям! — Жената изтри ръка в престилката си и протегна към Медоу.

Медоу я прегърна през рамото.

— Това вечерята за днес ли е? Тогава не искам да прекъсвам работата ти!

— Благодаря ви, госпожо. — Мия имаше тих и плах глас с акцент, твърде приличащ на този на Девлин. Усещаше се, че е от по-ниските прослойки на обществото и звучеше по селски.

— А това е Крисчън. Нов е. Всичките му пръсти все още са си на мястото. — Джордан изсумтя подигравателно.

— Дано да си ги запази всичките и да се превърне в главен сосиер! — Медоу не спести прегръдката и на шишкавия младеж.

— Благодаря ви, г-жо Фицуилям. — Произношението му беше южняшко, леко носово.

— Главният ми сосиер ще пристигне от Ню Орлиънс седмица преди официалното откриване — каза й Джордан. — Обучавам това момче за сладкар.

— Така ли? — Изумен, Крисчън погледна към тестото с пай, което течеше върху мраморна плоча.

— Да — стига да продължаваш да си все така сръчен!

Джордан го шляпна по тила.

Крисчън побърза да грабне точилката.

— Да, сър! Радвам се, че се запознахме, госпожо Фицуилям.

— И така — разтърка ръце Джордан, — г-жо Фицуилям, изглеждате ми гладна. Какво да ви направя за закуска? — Той погледна към големия стенен часовник. — Или за обяд?

Беше крайно време Девлин да им припомни, че също е тук.

— Ще отидем да обядваме в града.

При тази новина Джордан хвърли обиден поглед към работодателя си, след което прехвърли вниманието си към Медоу.

— Е… обичате ли боровинки? — Джордан отвори голямата кутия за хляб, напълни чиния и я остави на плота пред нея. Отчупи залче кифличка, украси го със сладко и го пъхна в устата й.

— Прекрасна е! — смотолеви тя.

— Желаете ли бисквити и домашно сладко от къпини? — Последва парче бисквита.

— Ммм. — Тя затвори очи и потръпна от удоволствие.

Девлин започваше да огладнява. За храна. И за Медоу.

Искаше очите й да го гледат със същата страст, с която бе удостоила домашното сладко.

Защо не я бе предал на полицията миналата нощ? Ако искаше единствено да унижи Брадли Бенджамин, можеше съвсем лесно да обяви публично, че е хванал внучката на Изабел при опит за влизане с взлом. Скандалът, който щеше да се разрази след това, определено би му донесъл жадувано отмъщение.

Но когато Медоу го бе погледнала с онези големи сини очи и бе заявила, че страда от амнезия, изглеждаше толкова сигурна, че й се е разминало. Беше видял вътрешното й ликуване, че е измислила толкова хитроумна лъжа, и нещо в него — непознат досега каприз на характера му — бе приело предизвикателството и го бе накарало да я обяви за своя съпруга.

Негова жена. От всички истории, които би могъл да изобрети, защо точно тази бе използвал?

— Студеният киш е превъзходен — блесна вилицата на Джордан. — По традиционна рецепта е. Бекон, яйца, сметана, швейцарско сирене и тестото на Крисчън.

Тя препречи пътя на вилицата с ръка.

— Вегетарианка съм.

Девлин се гордееше с ненадмината си дарба да изобретява възхитителни лъжи.

Но Девлин Фицуилям никога не се самозаблуждаваше.

Когато пое Медоу в ръце, когато вдиша уханието й и съзря лъскавите й медни къдрици, той се почувства така, сякаш бурен, свеж вятър е нахлул в преситения му и неприветлив живот.

А когато тя бе казала, че ще повърне… му се прищя да се разсмее.

Не се беше смял истински от години. Може би никога.

— Естествено, че си вегетарианка. Виж колко си кльощава. — Джордан изхвърли парчето киш.

— Ще ми се да бях — сподели тя.

— Съвършена е — намеси се Девлин.

Джордан и Медоу го изгледаха слисано. Дали не бяха забравили за присъствието му? Или пък беше, защото толкова рядко правеше комплименти?

— Разбира се, че е съвършена. Просто е малко кльощава. — Джордан отново се обърна към Медоу. — Пълна вегетарианка ли си?

— Не — поклати глава тя. — Не ям само месо.

— Хубаво! Толкова е по-лесно, толкова по-вкусно. И толкова по-добре за теб! — Джордан щипна бузата й. — Малко студен чай? Днес е с джинджифил и праскова. Невероятен!

— Би било прекрасно!

Девлин никога не си беше представял, че е възможно да се породи подобна симпатия между собствения му готвач и собствената му… между готвача и Медоу. Изобщо не ги разбираше. Досега Джордан не се бе отличавал от другите работници на Девлин — проявяваше се като строг, трудолюбив и решен да се възползва от възможността да оглави хотелски ресторант от световна класа. В момента се усмихваше, раздаваше комплименти и флиртуваше с жената на Девлин.