Кристина Дод - Внимавай в картинката

Медоу се нуждаеше от схема на етажното разпределение. Бе излязла от стаята с идеята, че ще огледа хотела, ще си върне ключа за къщата, мушнат между възглавниците на дивана, ще разгледа картините и ще намери онази, за която бе дошла.

Хей, тя вярваше в силата на позитивното мислене.

Пък и този път си бе подготвила лъжа — ако я хванеха, щеше да заяви, че се е изгубила.

Но беше очарована от обновленията, които бяха превърнали имението Уолдемър Хауз в хотел, наречен „Тайната градина“. Внушителната стара къща, която баба й беше описала с такива подробности, беше напълно променена.

Бяха издигнати стени, за да се създадат стаи, които не е имало преди. Дългите коридори напомняха заешки лабиринти, водещи до затворени и заключени врати, и из тях не забеляза нито едно прозорче. На третия етаж се натъкна на дузина камериерки, някои бутаха колички с чисти чаршафи, други чистеха с прахосмукачки и оправяха леглата. Един мъж инсталираше машина за Кока-Кола до машина за лед.

Тя ги поздрави.

Отвърнаха й.

Хрумна й да ги попита дали не са виждали картината, но веднага след поздрава те се върнаха към работата си, с което й подсказаха, че са заети.

А и да разпитва за картината не беше добра идея; ако Девлин я следеше, както се бе заканил, щеше да види с кого е разговаряла и може би по-късно щеше и той да поговори с него.

Затова продължи с разходката си, оглеждайки произведенията по стените, които бяха напълно посредствени — импресионистични пейзажи, редуващи се с типични семейни портрети от късния XIX и ранния XX век, рисувани от отдавна забравени художници. Хвърли по един бърз поглед на пейзажите, но проучи по-внимателно портретите в търсене на позната черта, усмивка, поза. Изкачи се по величествените стълбища, слезе надолу с модерните асансьори, но не намери търсеното.

Сега лъжата й се бе превърнала в истина. Беше се изгубила, а коридорите бяха зловещо пусти.

Може би не й беше нужен план на имението. А по-скоро компас.

Реши да слезе на долния етаж — веднага щом открие стълбище или асансьор — с надеждата да намери кухнята, където със сигурност някой готвеше. Поне така се надяваше. Беше изгладняла.

Отнякъде долетяха гласове — зад ъгъла — и тя ускори крачка.

— Как е успяла бурята да отнесе дървото? — Беше гласът на Девлин.

— Било е изгнило до корен, сър. — Тя разпозна гласа на човека, който отговори. Беше Сам, мъжът, който предишната вечер искаше да се обади в полицията.

— Сигурно е било любимото дърво на стария Брадли. Добре, нека го изнесат оттук още днес, заедно с другото, удареното от гръм.

— Не знам дали работникът ще може да дойде днес.

— Тогава намери някой, който ще може.

Тя спря. Девлин звучеше по различен начин от преди. Груб, неотстъпчив, непризнаващ оправдания.

— Искам проклетото дърво вън от тук, дънерът да бъде изкоренен, а теренът оправен и засаден наново преди откриването. — Всъщност, тонът на гласа и думите му й напомниха за снощи, за момента, преди да обяви, че тя му е съпруга и за първото й впечатление, че е студен, безмилостен и нечувствителен.

— Да, сър. — Смиреността на Сам подсили това й усещане.

— А матраците? — Вниманието на Девлин прескачаше от една тема на друга.

— Ще пристигнат днес. Фирмата се извини за грешката и предложи да работи извънредно за поставянето им.

— Много мило, но това едва ли е достатъчно да компенсира неудобството, което ми създадоха.

— Знам, затова настоях да включат към доставката и безплатни възглавници за всеки от матраците. Което направиха. — Сам звучеше доволен от себе си.

— Отлично — даде краткото си одобрение Девлин. — А как вървят нещата по наемането на допълнителен персонал преди откриването?

— Шестима нови работника започват днес, а се обади и една жена, която твърди, че има опит в пералнята; чакам я за интервю. Проблемът е, че никой от града не се наема да работи на мястото на предишния пазач.

— Проклети лентяи, дано гният в ада! — Девлин звучеше гневно. Отмъстително. В него се бореха всички емоции, които унищожаваха душата.

Преди да е успял да си навлече още лоша карма, Медоу се запъти към ъгъла и заговори:

— О! Много се радвам, че ви намерих, момчета. Лутам се от един час!

Девлин превключи от безмилостен бизнесмен към галантен чаровник без никакво затруднение.

— Тъкмо щяхме да организираме търсене.

Сам реши да се оттегли, но тя се насочи право към него с протегната ръка.

— Не се запознахме официално миналата нощ. Аз съм Медоу.

— Сам. — Той мушна папката си под мишница и стисна ръката й за кратко.

— Сигурно сте част от охранителния екип? — поинтересува се тя. Мъжът имаше физика на футболен защитник, а оскърбленията на Девлин явно бяха изстъргали от него всякакво чувство за хумор.

— Всъщност, аз съм личният секретар на г-н Фицуилям — отговори той.

Тя се засмя, после осъзна, че той говори сериозно.

— Това е чудесно. Какво ви е накарало да се заемете с работа, обикновено смятана за женска?

— Г-н Фицуилям плаща добре — отвърна кратко той и си тръгна.

Тя го изчака да се отдалечи достатъчно, след което се обърна към Девлин.

— Да не би да го засегнах? Просто имах предвид, че е доста уверен в мъжествеността си.

— Не се безпокой. Не можеш да обидиш Сам. Просто не е много разговорчив. — Огледа я по начин, който й даде да разбере, че Сам вече е далеч от съзнанието му. — Това моята риза ли е?

Спомняйки си несправедливостта, тя пристъпи напред.

— Разбира се, че е твоята. Трябваше да се прикрия по някакъв начин. Какво те накара да мислиш, че ще се разхождам из хотела с дрехи, подхождащи повече на отнесена тийнейджърка, отколкото на…

— Омъжена жена?

— Да. Не! — Тя го погледна с присвити очи. — Не се опитвай да ме объркаш. Вече ти казах, че не си спомням да сме се женили.

— Продължаваш ли да не си спомняш? — Хвана я за ръката и я придърпа към себе си.

— Да. — Внезапно я озари вдъхновение. — Но да те видим ти пък какво знаеш за мен?

— Какво имаш предвид? — Той намота една от къдриците й около пръста си.

— Ако сме се оженили, няма как да не съм ти разказала нещо за живота си. Опресни паметта ми.

— Бих могъл. — Той удължи паузата като се надвеси над нея и си пое дълбоко въздух над главата й. — Но няма да го направя.

— И защо? — Тя също вдиша и познатото му ухание задейства верижна реакция от копнеж, страст и предпазливост. Защото разпозна аромата му, бе спала в прегръдката му и се бе изпълнила с живот.

Това беше мъж, от когото трябваше да се пази.

— Страдаш от амнезия. Най-добре ще е да откриеш истината сама.

По дяволите, биваше си го! Не можеше да го хване, колкото и да се мъчеше.

— Май амнезията ми се разширява. Не си спомням да съм закусвала тази сутрин.

— Гладна ли си? — Говореше близо до ухото й, толкова близо, че още малко и думите му щяха да се превърнат в целувка.

— Умирам от глад. — Тя избута главата му.

— Можеше да си поръчаш закуска в стаята. — Той допря ръката си към долната част на гръбнака й и я поведе надолу по коридора. — Все пак знаеш къде е телефона.

Тя се напрегна вътрешно в очакване да го чуе да рецитира части от разговора й с Джудит.

Не го направи. Коментарът му увисна във въздуха. Вместо това той каза:

— Хайде, ще ти покажа къде е кухнята. Ще помолим да ти дадат нещичко.

— Не знаех, че вече имате румсървис. — Докато вървяха, тя се притисна в него. Не знаеше защо. Просто имаше чувството, че той може да й е опора — във всяка ситуация.

Боеше се, че ако този фарс се проточеше прекалено дълго, щеше да започне да вярва в него и в глупавата му история за брака им.

— Работниците в хотела трябва да се хранят — каза той, — а готвачите и сервитьорите трябва да се упражняват. Официалното откриване на „Тайната градина“ е след три седмици. Така че, да. Имаме румсървис. — Двамата завиха по коридора и се озоваха пред асансьор. Той натисна копчето за надолу.

— Качих се до тук с асансьор, но когато се обърнах, той беше изчезнал. — Огледа се. — А този изобщо не ми се вижда познат. Мислиш ли, че се шляе, когато никой не гледа?

— Има два асансьора. Ти се качи с другия.

— Аха. — Ясно. Беше я наблюдавал.

— Трябва да имам карта — каза тя.

Той й показа един говорител, инсталиран в стената.

— Забеляза ли ги?

— Да. За музика са, нали?

Не й се присмя. Поне това трябваше да му се признае.