— Смяташ ли, че е разумно да останеш там? Може би има друг изход от ситуацията.

— Мисля, че нямам избор. Обкръжил е цялата къща с пазачи и охранителни камери. Няма да ми се удаде друг шанс да вляза. А на всяка цена трябва да взема картината. — Неканен, образът на майка й с овързаната около плешивата й глава кърпа, изникна в съзнанието на Медоу. Тя потисна внезапния порив да заплаче. — Не сме чули да е била открита, а определено щяхме да научим първи. Слуховете в нашите среди се разпространяват като горски пожар. Така че няма как да не е тук, в къщата. Просто трябва да я намеря.

— Да. Права си. Но ако охраната му е толкова засилена… как ще стане?

— Умно момиче съм. Ще потърся начин да изключа охранителните камери за известно време и после отново да ги включа.

— Мили боже, толкова се притеснявам за теб! — не се стърпя Джудит.

— Знам. — Медоу си пое въздух. — Как са нещата вкъщи? Още ли мислят, че съм в общежитие в Атланта?

Не й беше приятно да лъже родителите си, но ако майка й знаеше, че Медоу е тук и какви са намеренията й, несъмнено щеше да е разочарована.

Затова беше най-добре и за двете Медоу да лъже. Вината, която майка й щеше да й внуши заради открадването на глупавата картина, нямаше да е съпоставима с вината, която Медоу щеше да изпитва, ако пропуснеше този шанс.

Да не говорим, че баба й щеше да я порицава от отвъдното.

Ривър беше талантлив художник и прекрасен баща, но хич не се справяше с пълненето на хладилника, бизнес въпросите и плащането на сметките, затова Медоу бе помолила Джудит да остане при родителите й и да поеме грижата за ежедневните задачи, които обикновено бяха работа на майка й. Сега Медоу се опита да почувства облекчение, но вместо него я раздираше необяснима тревожност.

— Да, не се безпокой! Само се съсредоточи върху мисията си. И не им се обаждай — казах им, че в общежитието не се допускат мобилни телефони.

— Ох, но… — Тя говореше с майка си почти всеки ден, стремеше се да поддържа връзка, защото имаше нужда да чуе онзи познат, топъл глас и да се увери, че майка й е все още на този свят.

— Не ставаш за лъжкиня — каза Джудит с безцеремонна откровеност, — и ако се обадиш на майка си, тя ще заподозре, че си наумила нещо. Не е добра идея да я безпокоиш.

— Наистина. Права си.

Но това отново върна Медоу към проблема с Девлин Фицуилям.

Ако наистина не ставаше за лъжкиня, защо не я бе изгонил още.

* * *

Джудит затвори телефона и огледа скапаната стая, която бе наела в мотел „Байдауи“ в Амелия шорс.

Години наред бе работила, за да стигне до този момент — нямаше да се откаже сега, само защото големите хлебарки си вземат малки хлебарки за домашни любимци. Освен това идния септември щяха да станат осемнайсет години, откакто бе дошла тук за пръв и последен път. Сега нещата бяха по-зле в сравнение с онова й посещение, но беше толкова близо до целта си, че почти можеше да я вкуси.

Понякога съвестта я гризеше, задето лъже хлапачката. Познаваше я от години — и Медоу беше също толкова естествена и откровена като родителите си.

От друга страна, тя беше и също толкова талантлива, и това караше Джудит да се изяжда от яд. Не беше честно — защо някои хора имат истинска дарба, а други… други са просто добри. В света на изкуството дарбата ти носи международно признание. Добрата работа ти осигурява членство в пътуващите Изложби на гладуващите художници и място за картината ти на стената на някой ресторант с етикет от двеста долара, лепнат на рамката.

Не това искаше Джудит. Винаги се бе стремяла да постигне нещо в живота. Искаше хората — критиците — да я забелязват, да я хвалят, да я признават. Преди двайсет години, пет години след като завърши колежа, й се бе наложило да се сблъска със суровата действителност. Нямаше талант — затова започна да се бори за постигане на слава по други начини.

Сега щеше да открие един потънал вдън земя шедьовър.

Нямаше да е трудно. Имаше си начини. Щяха да са й нужни само малко разследване и готовността да проследи мълвата до източника й. Не всички слухове се бяха потвърдили, разбира се, а и бе прекарала доста време в оглеждане на напълно бездарни творби, представяни за шедьоври.

След около година до нея стигна слух за известната художничка Изабел и безценната картина, която била изоставила. Подочу и друг слух, после трети, и в крайна сметка, след като почерпи с достатъчно питиета сърдитата стара бавачка г-жа Греъм, успя да получи потвърждение на информацията си. Шедьовърът наистина съществуваше и се намираше в голямото старо имение Уолдемър Хауз.

Но г-жа Греъм беше толкова глуха, че всяка дума излизаше от устата й с крясък, и такава пияница, че бе готова да изпее и майчиното си мляко пред всеки с достатъчно пари в джоба срещу питие и малко гевречета. На Джудит не й оставаше друг избор, пък и не представляваше кой знае каква трудност да подправи дванайсетата й чаша за вечерта с малко отрова за мишки. Когато полицаите я откриха на другия ден в уличката до кръчмата, просто откараха в моргата безжизненото й тяло и вписаха случая като „естествена смърт“.

Южняците наистина си имаха начин да потулват грозната страна на живота.

Проникването на Джудит в Уолдемър Хауз не се бе увенчало с намирането на картина, отговаряща на описанието. За сметка на това тя получи за спомен хубави белези от кучешки зъби на задника си, а побеснелият Брадли Бенджамин от своя страна се сдоби с пълно описание на крадеца. Тя така и не посмя да опита отново.

Затова реши да подходи към въпроса по различен начин. Впусна се в издирване на документите на прочутата — и скандална! — художничка Изабел… но вместо това попадна на смятаната за мъртва нейна дъщеря.

Нещата се бяха подредили идеално. Оказа се, че известната възрастна художничка Изабел е обявила, че дъщеря й е загинала в автомобилна катастрофа в Ирландия, когато била на четири години. Изабел била „осиновила“ Шарън и я държала настрана от светското внимание, и оттогава момичето не се мяркало много-много, не че избягвало пресата, просто не привличало вниманието й.

След като Шарън се омъжила за Ривър Зарвас, те използвали парите, които Изабел била спечелила от изкуството си, за създаването на художническа колония, в която да се поощряват талантите и да се обучава следващото поколение гении. Бяха учредили стипендии, преподаваха на приемниците си напълно безплатно. Около тях вечно се навъртаха изоставени хлапета, които се мислеха за художници, нощуваха по пода в къщата им, хранеха се у тях, говореха за изкуството с пламнали очи… Не се оказа трудно да цъфне един ден на прага на къщата в Блайт и да се нанесе да живее при тях като Джудит, една жена, търсеща вдъхновението.

И за известно време даже си мислеше, че го е намерила. Беше нарисувала най-добрите картини в живота си досега под този покрив, поемайки в дробовете си пропития с творческа енергия въздух. За малко бе забравила за проклетия изгубен шедьовър и бе рисувала с пламенна страст, убедена, че най-накрая е събудила криещия се в нея гений.

Тогава бе показала произведенията си на един критик, а той й даде името на ресторант, собствениците на който имали практиката да окачват картини по стените и да ги продават срещу комисиона.

Изпита желание да подправи с отрова и неговото кафе.

Вместо това обаче се върна отново в дома на Зарвас, изслуша без капка интерес приповдигнатите речи на Парън и изяви желание да препише дневниците на Изабел на компютъра. Шарън я бе съжалила достатъчно, че да й позволи да го направи. Но макар получила шанса да се потопи в свят на пикантни клюки и очарователни прозрения в живота на тази невероятна художничка, Джудит така и не намери никаква информация за изчезналия шедьовър.

Тогава тактично потърси път до сърцето на Шарън в отчаяни опити да се превърне в довереницата, с която тя би споделила всичко.

Но Шарън се бе отдръпнала; острият й поглед бе накарал Джудит да мисли, че… че вижда всичко, което се случва в главата й.

Накрая Джудит насочи интереса си към внучката на Изабел и точно тук улучи десетката.

Оказа се, че Изабел е споделяла с детето всичко. Всичко.

Едно бързо пътешествие до Амелия шорс показа, че картината вече не виси на старото си място над камината.

Което не я учуди.

Иначе щеше да е прекалено лесно.

А не можеше да измисли начин да остане там и да претърси цялото имение. Старецът Бенджамин все още беше между живите. Полицията все още имаше нейното описание. Престоят й беше съвсем кратък.

И точно тогава портфейлът й се бе опразнил. Тогава вкара баща си, най-злобния кучи син, живял някога на земята, в приют, и продаде къщата и всичките му вещи. Това й подсигури средства за още две години.

След това трябваше да си намери спонсор.

Г-н Хопкинс й бе отправил предложение толкова бързо, че я бе накарал да се замисли дали не я е наблюдавал. Разбира се, по-късно се оказа, че точно такъв е бил случаят.

Тя щеше да има славата.

А той — картината.

Така и никога не го видя на живо. За нея той беше глас от телефона, който я съветва да проявява търпение. Тя си мислеше, че ако не друго, то през всичките тези дълги години е имала поне търпение, но той настояваше, че й е нужно нещо повече — енергия — и в крайна сметка… се оказа прав. С негова помощ бе настъпил и нейният час.