— И сте тук, защото…?

— Живея тук.

Тя се ококори.

— Аз съм собственикът на къщата — додаде той услужливо. — Тази, в която нахлухте. Същата онази с хоунсдейлската ваза и лъва с вече счупените зъби.

— Вие сте собственик на Уолдемър Хауз? — Тя се опитваше да разбере неразбираемото. — Ами другият човек…? Онзи, на когото е била преди?

— Брадли Бенджамин? За него ли питате? — Девлин отново вдигна китката й. Свали черната й ръкавица. Целуна… О, боже. Целуна връхчетата на пръстите й. — Кой по-точно Брадли Бенджамин? Трети или Четвърти?

— Аз… ъъъ… не знам. — Тя не беше подготвена за този разговор. Беше планирала да влезе, да вземе картината и да си тръгне, без да говори с мъж, чиито безмилостни очи изискваха истината, а устните му сами продължаваха диалога.

— Брадли Бенджамин Трети ми продаде къщата — обясни Девлин. — Брадли Бенджамин Четири — наричам го Четири, което му е безкрайно неприятно — обича да се отбива и да се оплаква.

— О! — Баба й се беше заблудила. Много се беше заблудила. Брадли Бенджамин беше продал къщата. И този непознат се е нанесъл тук. Картината не беше на мястото си.

А Медоу беше здравата, ама здравата загазила.

— Вие коя си въобразявате, че сте, та да нахлувате така тук?

— Аз съм… Медоу. — Не Натали Зарвас. Това беше творческият й псевдоним и ако той го научеше, тя нямаше шанс да се измъкне от тази каша. — Аз не… Не мога… — Колко ли тъпо звучеше? Все пак трябваше да обмисли вероятността да бъде хваната. Да се подготви за подобен обрат.

Но баба й беше толкова сигурна… а сега някакъв тип със студени очи и топли устни целуваше пръстите й и я разпитваше, и скоро тя като нищо щеше да се окаже на път към затвора. И как щеше да обясни това на родителите си, които живееха в покрайнините на малкото градче Блайт в щата Вашингтон, и си мислеха, че е на семинар по стъклодувство в Атланта?

— Не си спомняте, така ли? — Девлин целуна китката й.

Приятно. Много приятно.

Устните му, не въпросите.

— Точно така. Не си спомням. Защото аз… аз… имам амнезия! — Браво, Медоу! Откъде го измисли?!

Наблизо удари мълния. Проехтя гръм.

Медоу подскочи. Сякаш самият Господ я нарече лъжкиня.

А устата на Девлин се изкриви. Той не й повярва.

Тя прибързано добави:

— Не помня какво съм правила тук. Сигурно съм изпаднала в някакво умопомрачение. — Една нескопосана лъжа, защото какво беше най-лошото, което можеше да се случи? Полицията щеше да я изпрати в психиатрия за няколко дни за освидетелстване; после щяха да я освободят и тя да опита отново.

Или може би Всевишният щеше да изпрати мълния, която да я изпепели.

— Когато не ме позна веднага, се изплаших. — Девлин я гледаше в очите с такова чувство, че тя не се осмели да примигне. — Скъпа, как успя да намериш пътя обратно?

— А? — Обхвана я лошо предчувствие.

Той нежно я взе в ръцете си.

— Знам, че не си спомняш, но ти си моя съпруга.

Две

— Побъркан ли си? Ние не сме женени! — Някой крещеше и от шума главата на Медоу започна да пулсира от болка. Защото тя осъзна, че крясъците идваха от собствената й уста.

— Бедничката ми тя. Нищо не си спомняш, но ние с теб се венчахме преди осем месеца.

Падна мълния. Осветлението примигна.

— Естествено! Заради това ме посрещна с отворени обятия!

— Ти ме изостави. В един от най-ужасните дни в живота ми ти изчезна, а аз не знаех какво ти се е случило. Бях се поболял от тревога, когато не щеш ли, изникваш на прага жива и здрава и се преструваш, че не ме познаваш. Аз… аз просто… — Той изигра добре ролята на задушаван от емоции мъж.

Само дето не се задушаваше от емоции; опитваше да измисли поредната лъжа. Тя беше сигурна в това — защото не го бе срещала никога досега. Никога. Иначе би го запомнила.

Всяка жена би го запомнила. Той имаше лицето на паднал ангел и красноречието на първия помощник на Сатаната. Светкавиците отвън танцуваха по суровите му черти като сценично осветление в ада.

— … ти просто какво? — настоя тя.

— Всички тези месеци на несигурност, на неведение дали си жива или мъртва. Искаше ми се да те разтърся. Но клетата ти ударена глава те спаси, а аз вече се съвзех и мога да те прегърна. Да те прегърна, както жадувам от толкова време.

Прегръдка, която беше силна и интимна, и която облекчи болката и накара сърцето й да бие прекалено бързо. Е, все пак се беше поуплашила. Вероятно заради това сърцето щеше да изскочи от гърдите й. Едва ли беше от удоволствието да открие, че ароматът на цитрус и сандалово дърво струеше от кожата му, или че можеше да види как наболата му брада скрива трапчинката върху брадичката му. Под ризата гърдите му излъчваха онази твърда топлина, която я подканяше да прокара ръка по мускулите и надолу по корема му… Несъмнено спортуваше и въпреки че харесваше мъже, които, както казваше баба й, бяха корави като статуя на Аполон, на Медоу напълно й стигаше да ги наблюдава от разстояние. Досегашният й опит я бе научил, че тези, които се поддържаха във форма, са самовлюбени, а един съперничещ си с Аполон мъж, който не проявяваше самовлюбеност, направо би помрачил спокойното й съществуване.

Особено, ако ухаеше толкова хубаво.

О, небеса. Наистина ли бе заровила нос в гърдите му?

Тя се отдръпна.

Той отново я придърпа към себе си.

— Кое предизвика амнезията ти, мила? — попита той загрижено. — И тогава ли удари главата си?

— Не знам. Не си спомням някога да съм била с теб. — Закови го. — Къде каза, че сме се венчали?

— В Майорка.

— Майорка.

Майорка?

— Красив остров, близо до югоизточното крайбрежие на Испания.

— Аха. — Вече не й се повръщаше. По-скоро й се виеше свят.

— Имам къща там.

— Ама, разбира се.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, че имаш къща в Майорка.

— И ти се кълна, забраванке моя, че там се срещнахме и се оженихме. Ти да не би да помниш нещо по-различно от това?

Тя го погледна… погледна загорялото му ъгловато лице, черната му разрошена коса, кафявите му очи…

Такъв мъж — мъж, чието неизменно изражение бе на сурова напрегнатост — изключваше в съзнанието ти идеята, че е способен да извлече удоволствие от нещо. Но май точно това правеше в момента. Дали не я наказваше, че е влязла с взлом в къщата му като се шегува с нея така жестоко? Дали абсурдността на настоящата ситуация не го караше да се смее вътрешно?

Изобщо смееше ли се той някога?

Тя имаше чувството, че ще почака доста време, преди той да се ухили и да си признае, че просто я дразни.

И как трябваше да реагира?

— Главата ме боли. — Заради опитите й да намери изхода от тази каша.

При звука на гласовете, които идваха от фоайето, той се огледа.

— Лекарката е тук.

— Еха. Имаш си лекарка, която те посещава вкъщи? А аз си мислех, че правят домашни посещения само на стари пациенти. — В досегашния й опит лекарите никога не правеха нещо, което да улесни пациента.

— Наех д-р Апс като лекар на повикване за хотела. А ето че ти ни даде възможност да изпробваме отзивчивостта й. Дръж ръката си на марлята. — Той притисна Медоу още по-близо към гърдите си, прокара ръце под коленете й и бавно се изправи с нея.

— Хотел ли? Какъв хотел? — Тя успя да хване мекото парче плат, точно когато се изплъзваше.

— Добро момиче. — Говореше й като на послушно куче. — Този хотел. Хотел „Тайната градина“.

— Това е хотел? — Може би наистина си беше повредила мозъка при падането. Или пък адът беше замръзнал.

Девлин се движеше уверено, като се стараеше да ограничи до минимум замаяността й и, да, най-вероятно да й попречи да повърне върху килима, но така или иначе я накара да се почувства в безопасност, както, предполагаше тя, би се чувствала и една хоунсдейлска купа в нейните собствени ръце.

— Официалното откриване ще е след три седмици — каза той на Медоу; след това откъсна вниманието си от нея и заговори с някого другиго. — Д-р Апс, благодаря ви, че дойдохте. — Сложи Медоу на дивана и отиде да посрещне лекарката на прага. — Медоу падна…

Докато той разказваше подробностите около случката на д-р Апс, Медоу предпазливо надигна глава и погледна.

Д-р Апс отвърна на погледа й и се усмихна с онзи механичен интерес, който медицинските лица демонстрират, когато са изправени пред някой безкрайно досаден случай. Тя имаше хубави зъби. Хубаво лице с много малко грим и червило с приятен розов цвят. Беше висока, с хубаво, добре поддържано тяло. С хубава кестенява коса, събрана с хубава шнола.

Това вече е безмерно скучно.

Сега, когато вниманието и ароматът, и тялото на Девлин бяха другаде, Медоу се отпусна върху възглавниците и се опита да подреди мислите си.

Брадли Бенджамин беше продал Уолдемър Хауз.

Девлин Фицуилям го беше купил и го беше превърнал в хотел.

Съвършеният й план бе отишъл по дяволите.

Вероятно всички картини са били преместени според вижданията на някой интериорен дизайнер. Или пък са били оценени и продадени… Не, тя при всички положения щеше да е чула за това.