Върна се на терасата и отново застана до перилата редом с Дела Лий. Загледа се в белия плик, в името си, написано с разкривен старчески почерк. Под напора на вятъра хартията запърха в ръцете й. Жената до нея любопитно я наблюдаваше.

Тя обърна плика. Не беше залепен добре и лесно щеше да го отвори. Но вместо това го разкъса на две и продължи да къса, докато в ръцете й останаха малки парчета. Хвърли ги, а вятърът ги понесе и ги превърна в хартиени птици, които полетяха във въздуха, после кротко кацнаха върху гладката водна повърхност.

Дела Лий беззвучно се засмя.

Джоузи й се усмихна, после се обърна и се загледа във водата; радваше се, че е взела правилното решение. Извърна се да каже нещо на Дела, но нея вече я нямаше.

Помисли си, че никога няма да свикне с внезапната й поява и изчезване.

Отново седна на стола и взе лаптопа.

„Скъпа Клоуи,

Докато пиша тези редове, корабът ни бавно прекосява океана на път към теб. Как разбра, че посещението ни в Балд Слоуп не е прищявка? С Адам живеем, подчинявайки се на внезапните хрумвания. (Длъжна бях да го кажа. Обещах на Джейк. Обаче нямам търпение да видя пръстена.)

Не разбирам какво се случва между мама и Роули. Често говоря по телефона с Марлена и тя твърди, че майка ми е щастлива. Каза ми, че понякога той прекарва нощта с Маргарет, въпреки че никой не би трябвало да узнае. Дано този път мама се съгласи да си поговорим. Нищо чудно обаче отново да откаже да се видим и да се наложи да общувам с нея чрез секретарката, която й намерих. Предполагам, че не ме мрази, но извиквам у нея спомени, които не желае да сподели, спомени за баща ми. Каквато и да е причината, аз не мога да направя нищичко.

Благодаря ти, че си занесла цветя на гроба на Дела. Много я обичах. Някой ден ще ти разкажа за нея, обещавам. Всъщност имам да ти разказвам толкова много…

Колкото до книгите, не мисля, че си луда. Никак даже.“

Джоузи погледна към перилата, до които беше стояла Дела Лий, после продължи да пише.

„Дори напълно те разбирам.

Обичам те и до скоро.

Дж.“