Стана и понечи да излезе, но прислужницата тихо каза:

— Нея вече няма.

Джоузи се извърна и поклати глава:

— Грешиш, тук е. Сигурна съм.

— Нея вече няма.

— Откъде знаеш?

— Въздух. — Хелена дълбоко си пое дъх. — Чист.

— Знаеше, че тя е тук! — отчаяно възкликна Джоузи. — Видя я, нали? Беше от плът и кръв.

— Види нея? Не. Почувствах. — Хелена докосна кръстчето на шията си. — Почувствах твой призрак, Олдси.

Джоузи едва се добра до леглото си. Зави й се свят, тя отпусна глава между коленете си. Хелена седна до нея. След секунди Джоузи се изправи, по лицето й се стичаха сълзи.

— Не е вярно! — възкликна. — Не искам да е вярно!

Прислужницата я прегърна и я накара да сложи глава на рамото й. Беше дребничка, но жилава, от нея се излъчваше първична сила.

— Не плачи, Олдси. Умрели не са умрели. Те само различни. Олдси бъде добре. — Започна да я люлее и монотонно заприпява: — Олдси добре, Олдси добре…

След малко престана да пее, само я люлееше.

— Хелена — промърмори Джоузи, — не се казвам Олдси.

Прислужницата я побутна назад и я погледна в очите:

— Знам, Джоузи. И мое име Марлена.

— Не се ли казваш Хелена?

— Не.

Неволно прихна, макар че сълзите й не пресъхваха. Как бе възможно с Маргарет цяла година да живеят под един покрив с тази жена и непрекъснато да бъркат името й? А Марлена, вместо да ги поправи, също ги беше наричала с имена, измислени от самата нея. Шега, която само тя разбираше.

Прислужницата се усмихна и избърса с палците си сълзите й.

На вратата се позвъни. Марлена се изправи и отиде до прозореца. Загадъчно се усмихна и излезе, без да каже нито дума повече.

Джоузи стана от леглото, приближи се до дрешника и седна на пода. След малко надникна вътре и видя колажа. Дела Лий го беше оставила върху спалния чувал, на който обикновено седеше. Беше изрязала всички снимки от страниците, отбелязани от Джоузи като най-любими. Най-отгоре до надписа BON VOYAGE беше залепила още шест букви, съставящи името ДЖОУЗИ.

Неочаквано в коридора проехтяха тежки стъпки.

— Джоузи? — извика Адам. — Къде си? — След миг застана на отворената врата на спалнята. Изглеждаше разтревожен, напрегнат.

Зърна я и тръгна към нея.

— Джоузи, какво е станало? — Той коленичи на пода, сложи на коленете й топлите си длани. — Защо избяга? Защо плачеш? Кажи ми!

Тя вдигна глава:

— Жената, за която съобщиха по телевизията… Онази удавница. Познавах я.

— Скъпото ми момиче. — Той я прегърна. — Много съжалявам.

— Адам?

— Да?

— Тя беше моя сестра.

Четиринайсета глава

Сега и по-късно

„Скъпа Джоузи,

Много харесах картичката, която ми изпратихте от Швеция. Моля те само за едно — престани да ме каниш да пътувам с вас. Сто пъти ти казах, че няма да ви «светя» през медения ви месец, глупаче такова!

Тук всичко е наред. Вече може да не се преструваш, че следващия месец ще пристигнете в Балд Слоуп, за да си починете от светските развлечения. Намерих пръстена. Не знам как му е хрумнало на Джейк да го скрие зад моите книги в библиотеката и да вярва, че няма да го открия. Щом влязох в стаята, веднага разбрах зад коя книга го е оставил. О, Джоузи, прекрасен е! Разплаках се, докато го гледах. После чух, че Джейк отваря входната врата, върнах пръстена зад книгите, изтичах в кухнята и започнах да режа лук, за да оправдая сълзите си. В крайна сметка приготвих цяла тава суфле с лук, което не можем да изядем вече трети ден. Казвала ли съм ти, че мразя суфле с лук?

Вчера видях майка ти. Каква е тази история с таксиметровия шофьор? Струва ми се, че напоследък двамата са неразделни. Вчера тя седеше на задната седалка на таксито, което беше спряло на червен светофар. Направи ми впечатление, че непрестанно говореше. Да се чудиш как не спря поне веднъж да си поеме дъх. А шофьорът се усмихваше и кимаше, но нито веднъж не продума. Гледаше я в огледалцето за обратно виждане. Толкова се беше заплеснал по нея, че не забеляза, когато светофарът светна зелено.

Миналата седмица изпълних молбата ти и оставих цветя на гроба на Дела Лий Бейкър. Оттогава мина повече от година, а хората още говорят за нея. Някой ден ще те принудя да ми кажеш защо плати погребението й.

Онази нощ сънувах нещо идиотско. Сънувах, че с теб и Дела Лий вървим по някаква оживена улица, само че тя беше павирана със злато като в «Магьосникът от Оз». Бяхме се хванали под ръка и се заливахме от смях. Хората ни зяпаха, сякаш бяхме филмови звезди. Отивахме на някакво прекрасно място, но не знаех точно къде. Защо сънувам мъртва жена, която дори не познавах? Не е ли страшничко?

Май ще приключвам.

Не, не още.

Много мислих как да постъпя… и реших да споделя с теб нещо, което никой друг не знае.

Божичко, ръцете ми треперят!

Виж, вече знаеш, че имам много книги. Тайната е, че те идват при мен. Ей така, внезапно. Не съм купувала книга, откакто бях на дванайсет. Винаги става едно и също — влизам в някоя стая и там ме чака книга, която настоява да я прочета. Да не говорим, че моите «приятелки» ме преследват. Случва се да оставя някоя у дома, а тя се появява в работата ми, в колата, на масата в ресторанта. Откакто започна тази история, живея в страх, че хората ще узнаят за книгите и ще ме помислят за луда. Обаче нещо ми подсказва, че ти ще ме разбереш.

Минава полунощ, прекалих с виното, Джейк заспа. Ще ти изпратя този имейл, макар да знам, че после ще съжалявам. Запомни — ако ме обадиш на мъжете с бели престилки, ще се лишиш от удоволствието да ми бъдеш шаферка.“

С обич: К.

Адам се приближи до Джоузи и я целуна по шията. Тя затвори електронното писмо от Клоуи и промълви, взирайки се в океана:

— Клоуи знае за годежното празненство, което трябваше да е изненада.

— Джейк открай време не умее да пази тайна — прошепна Адам.

Тя потрепери от допира на топлите му устни и стисна клепачи. Още се удивляваше на страстта, която съпругът й събуждаше у нея. Усети, че лаптопът се плъзна по коленете й, и отвори очи тъкмо навреме, за да го спаси от падане на терасата.

— Ако продължаваш в този дух, няма да излезем от кабината. За стотен път ти повтарям, че искам да разгледам кораба на дневна светлина.

— Джоузи, ела в леглото — прошепна й той.

— Това престана да действа, след като снощи го изтърси пред възрастната семейна двойка на масата ни.

— За свое оправдание ще кажа, че изобщо не ги забелязах. А вълшебните думички подействаха.

— Добре, признавам, обаче…

Адам се засмя и се изправи, но не отмести длани от раменете й.

— Отговори на писмото на Клоуи. Ще си взема душ и ще те разведа из кораба, за да го видиш на дневна светлина. Макар че не виждам бог знае каква разлика. Всичко изглежда като нощем, само че по-ярко.

— По-ярко ли? — възкликна тя и го изгледа. — Сериозно? Изгарям от нетърпение!

Адам нави около пръста си къдрица от дългата й коса и закачливо я подръпна.

— Предай на Клоуи много поздрави от мен — каза и влезе в кабината.

Джоузи се обърна, защото с крайчеца на окото си бе доловила някакво движение. Дела Лий ненадейно се беше появила на малката тераса. Облягаше се на перилата и се взираше във водата. Обърна глава, кимна към кабината и намигна.

Джоузи се усмихна, отмести лаптопа, изправи се и застана до Дела Лий. Често си мислеше колко й липсва някогашната й „квартирантка“. Липсваха й разговорите с нея. Напоследък Дела Лий почти не продумваше. Всъщност за последен път бе проговорила в Лас Вегас.

Клоуи и Джейк бяха пристигнали там заедно е Брет, брата на Адам, за да присъстват на брачната церемония. Джоузи се беше запознала с бъдещия си девер още когато с Адам отидоха в Чикаго. Тогава тя научи, че любимият й притежава къща на брега на езерото Мичиган, която бе дал под наем. Беше й казал, че могат да заживеят там, ако решат да се установят на едно място.

Клоуи първа мина по пътеката между редовете в църквичката, където се състоя венчавката. Джоузи се канеше да я последва, за да застане редом с Адам, който я чакаше до олтара, но изведнъж до нея се появи Дела Лий и каза с усмивка:

— Честито, малката. — После изчезна.

Понякога я нямаше по цели месеци, но тъкмо когато започваше да си мисли, че си е отишла завинаги, тя се завръщаше.

Двете стояха до перилата и безмълвно се взираха в океана. Джоузи се замисли и изгуби представа за времето; сепна се, когато Дела се обърна към нея и повдигна вежди, сякаш беше прочела мислите й.

— Остани — прошепна Джоузи. — Не си отивай още, чу ли?

Дела Лий кимна.

Джоузи влезе в кабината. Чуваше шума на водата в банята и как Адам си тананика песента на Елвис Пресли „Без много разговори“. Тя извади от куфара си портфейла с паспорта си. В страничното джобче бе пъхнала сгънат плик. Писмото от адвокат Ламар. Винаги го носеше със себе си, защото вярваше, че ще усети кога трябва най-сетне да го прочете и да научи истината.