Майка й изпъна рамене и мина край нея.

— Лягам си! — отсече.

Джоузи я последва до стълбището и се провикна:

— Наистина ли е бил толкова зъл и неморален?

Маргарет не отговори. Едва когато се озова на последното стъпало, спря и без да се обърне, каза:

— Да. А ти си му одрала кожата. — После закуцука по коридора и влезе в стаята си.

Джоузи дълго се взира подир нея. Едва сега, след двайсет и седем години, беше проумяла истината. Маргарет щеше да е нещастна, докато живееха заедно, но никога нямаше да я прогони. Същото се отнасяше и за самата нея, обаче искаше майка й да й каже да си върви.

Не ставаше въпрос за състрадание и за прошка, а за две жени, които страдаха и се самонаказваха без причина.

Крайно време беше да престанат.

* * *

След двайсет минути тя каза:

— Ще ме поканиш ли?

Адам се поколеба, после отвори по-широко входната врата и отстъпи назад:

— Разбира се.

Тя влезе в дневната и се огледа. Оскъдното обзавеждане създаваше усещането, че собственикът на къщата я обитава само временно. Повечето мебели бяха вехти — странен син диван с алени възглавници, столове с оранжева тапицерия и няколко масички с издраскана политура. Нови бяха само голямото кожено кресло и телевизорът с плосък екран, монтиран на стената над камината.

— Право да ти кажа, мебелите ти са страшнички — опита се да се пошегува тя, но устните й издайнически затрепериха.

— Отначало живеех ден за ден, не можех да реша какво да правя. Сигурен бяха само в едно — че не искам промени. Купих си легло, креслото и телевизора. Смятах, че нищо повече не ми трябва. После започнах да прибирам вехториите, от които колегите им искаха да се отърват. Притежавам страхотни мебели, но те са на склад при брат ми в Чикаго.

Джоузи му обърна гръб, отново се огледа и впери поглед в телевизора, който бе включен. Адам застана зад нея и свали якето й. Неговото яке. Тя потрепери и се обърна. За миг двамата се вгледаха един в друг.

— Защо дойде, Джоузи?

Тя въздъхна. По пътя си беше намислила цяла реч — за дълга и за любовта, за онова незнайно чувство, което я тласкаше към него и едновременно я плашеше. Но вместо възвишени думи простичко каза:

— Заминеш ли, идвам с теб.

Адам захвърли якето, спусна се към нея, обгърна с длани лицето й, зацелува я. Нямаше увертюра, страстта му пламна изведнъж и се разгоря като буен огън. Без да откъсне устни от нейните, той я отведе до дивана и се просна върху нея. Целувките му станаха по-жадни; беше като човек, който дни наред е бил без вода в пустинята и случайно е намерил оазис. Плъзна длани надолу и вдигна пуловера й. Джоузи потрепери и настръхна. Адам се повдигна на лакът и изхлузи дрехата през главата й. Втренчи се в нея, а тя почувства как зърната й се втвърдиха.

— Какво? — прошепна му.

— Страхувах се, че тази вечер завинаги съм те отблъснал. Прибързах, Джоузи, прибързах както винаги и сгреших.

— Не си. Тъкмо това искам, Адам.

— Заминеш ли, идвам с теб — прошепна той, разкопча ризата си и я свали. Отляво на гърдите му се белееше голям белег.

Джоузи кимна и протегна ръка да докосне белега. Адам отново впи устни в нейните и докосна гърдите й. Зави й се свят, помисли си, че ще припадне. После си каза, че не бива, защото щеше да пропусне най-хубавото.

Не осъзнаваше, че е затворила очи и диша през носа си, докато той не вдигна глава да я погледне:

— Джоузи?

— Тук съм — прошепна тя, зарови пръсти в косата му и го придърпа към себе си. — Тук съм.

Като в просъница чу, че по телевизията започна късната новинарска емисия; отново водещата новина беше за трупа, намерен тази сутрин в река Грийн Коув. Адам се пресегна за дистанционното на масичката, за да изключи звука. Но преди да натисне бутона, водещият каза:

— Удавницата вече е идентифицирана. Това е трийсет и седем годишната Дела Лий Бейкър от Балд Слоуп.

Джоузи седна толкова внезапно, че си удари главата в челото на Адам. Хвана ръката му и възкликна:

— Чакай! Не го спирай! — Тя се обърна към телевизора.

— Днес следобед колата на Бейкър е била намерена близо до моста на река Грийн Коув. В жабката следователите са открили нещо като предсмъртно писмо. Бейкър е стара познайница на полицията и многократно е била арестувана за нарушения на правилника за движение, кражби и проституиране. — На екрана се появи полицейска снимка на Дела Лий. Тя се усмихваше, сякаш искаше да излезе добре дори на тази фотография. — Научихме още, че мъжът, с когото тя е живеела — Джулиан Уолас, също от Балд Слоуп, тази вечер е бил арестуван за нарушаване на обществения ред в квартала, където е къщата на Бейкър. Уолас е потвърдил пред следователите, че любовницата му е изчезнала преди няколко седмици, което потвърждава заключението на съдебния лекар, че трупът е престоял доста време във водата. Засега властите смятат, че става въпрос за самоубийство. В ранната ни емисия утре очаквайте още подробности и интервю с човека, който е открил удавницата.

— Джоузи, какво ти стана? — Адам прокара пръсти през косата й и се опита да я накара да го погледне.

Ала очите й бяха приковани към екрана. — Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

Думите му като че ли я стреснаха. Обърна се към него, но изведнъж усети, че се задушава. Изтръгна се от прегръдките на Адам, грабна пуловера си, който бе захвърлен на пода:

— Трябва да се върна у дома!

— Какво… — недоумяващо промълви той, смаян от рязката промяна в настроението й. — Чакай!

Но тя вече беше излязла.

* * *

Джоузи се втурна в дома си и в тъмното затича нагоре по стълбището, без да изчака Хелена да надникне от стаята си. Влезе в спалнята си и веднага отвори дрешника.

— Слава богу! — възкликна и коленичи пред Дела Лий, която отново седеше на спалния чувал. Носеше същите дрехи, с които беше при появата си в дрешника, пак беше само с една обувка. Косата й отново беше сплъстена. — Хелена каза, че си се върнала, но исках да се уверя. Няма да повярваш какво съобщиха за теб по телевизията!

Дела Лий равнодушно се взираше в нея, без да прояви ни най-малко любопитство.

— Извадили са труп на жена от река Грийн Коув! Близо до моста са намерили колата ти, затова мислят, че ти си удавницата.

Дела продължаваше да мълчи.

Сърцето на Джоузи биеше до пръсване. Чувстваше се странно, сякаш едновременно беше будна и сънуваше.

— Знаеш ли какво е най-забавното? Като чух името ти, изведнъж се сетих, че никога не съм те виждала да се храниш, че не ми позволяваш да те докосна и че нощем обикаляш из къщата, без никой да те види. Тогава — само да не паднеш от смях! — си помислих: „Ами ако Дела Лий е призрак?“

Дела отново не реагира. Дори очите й не трепнаха.

Тръпки побиха Джоузи. Кръвта нахлу в главата й.

— Не е ли забавно? — подхвърли отчаяно.

— Време е да тръгвам — промълви Дела Лий.

Джоузи се засмя, но в гласа й прозвучаха истерични нотки:

— Какво говориш? Още не съм получила писмо от господин Ламар!

— Джоузи…

— И двете знаем какъв ще е отговорът му. Ще изчакаме писмото, после ще се посмеем над опита ти да ме убедиш, че…

— Джоузи! — прекъсна я Дела. — Тази вечер взе правилното решение. Почувствах го. Вече не ти трябвам.

— Стига глупости! Заплаших да те изгоня, но не говорех сериозно. Искам да сме заедно, честна дума!

— Трябваше ти малко насърчение, нищо повече.

— Не ме изоставяй! — през сълзи възкликна Джоузи. — Не разбирам защо настояваш да си тръгнеш.

— Не знаех как да се променя — прошепна Дела Лий. Докато говореше, гримът й се размаза и по страните й потекоха черни вадички като през първия ден, когато Джоузи я завари в дрешника си. — Не знаех как да общувам с почтени хора, нито как да живея, без да крада и да лъжа. Самоунищожавах се, но не ми пукаше, защото не вярвах, че истинското щастие съществува. В един момент си казах, че не си струва повече да живея. Покатерих се на парапета на моста, и последното, за което си помислих, беше ти. Което беше доста странно, защото от години не се бях сещала за теб. После изведнъж се озовах в дрешника ти и разбрах какво трябва да направя. Разбрах, че ако ти помогна, може би не съм живяла напразно. — Тя се усмихна. — Вече всичко ще е наред с теб, повярвай ми.

Дълго се взираха една в друга. Джоузи бавно вдигна ръка, решена най-после да докосне странната жена.

— Олдси?

Тя бързо отпусна ръка и се обърна. Хелена беше влязла неусетно и стоеше до леглото. Джоузи й махна да се приближи:

— Ела тук. Край на тайните. Искам да се запознаеш с Дела Лий.

Ала когато надникнаха в дрешника, там нямаше никого.

— Дела Лий? — Джоузи се наведе и затършува навсякъде. Чантите и кашончето на неканената й гостенка бяха там, но нея я нямаше. Джоузи дръпна дрехите, после отвори вратата към тайника. Дела не се криеше зад купчините пакетирани храни или зад кулите от кутийки с кока-кола. — Дела Лий! — извика отново, обърна се, огледа стаята, после коленичи да надникне под леглото.