— Татко ме убеждаваше да стоя настрани от теб, докато решиш да ми простиш. Каза, че не бива да те притискам. А майка ми е донесла кошницата, защото иска да присъства в живота ти, дори с теб да се разделим. По своите си идиотски начини двамата показват, че те обичат. — Той поклати глава. — Шантаво семейство сме ние. Но ти осмисляш живота ни. Да, без теб животът ми е празен и пуст.

Чу се шум като от пляскане на криле и книгата, която стоеше на страничната облегалка на дивана, падна на пода пред тях. Беше „Научи се да прощаваш“. Клоуи се загледа в нея и стисна устни, за да не заплаче.

Хартия, конци и лепило.

Поотделно бяха предмети, очакващи да бъдат използвани. Заедно представляваха едно цяло — значимо и солидно.

Също като връзката между мъжа и жената.

— Да започнем отново, Кло — прошепна Джейк и тя извърна поглед към него. — Позволи ми да ти се обадя и да те поканя на среща. Ще почукам на вратата на къщата ти, ще ти поднеса цветя. Ще те целуна чак на третата среща, въпреки че всяка секунда ще копнея за това. А когато най-после ми позволиш да остана при теб, цяла нощ ще ти нашепвам обещания, които няма да наруша. Ще ти обещая, че никога, ама никога няма да ти причиня страдание. Ще ти кажа, че по-скоро бих умрял, отколкото да те нараня.

Първия път не им остана време за обичайното ухажване. Възможно ли беше наистина да започнат отново и да наваксат пропуснатото?

— Никога вече не ми го причинявай, Джейк. — Тя искаше тонът й да е заповеднически, но гласът й затрепери.

— Няма.

Клоуи вирна брадичка:

— Имам книги.

— Зная.

— Много книги. И отсега нататък ще бъдат около мен. Налага се да се примириш.

— Никога не съм бил против книгите ти, Кло. Приемам ги като част от теб. — Той бавно се приведе към нея. С всеки сантиметър все повече жадуваше за нея, както гладният жадува за храна и умореният — за легло. Отмести възглавницата и прегърна Клоуи. Тя машинално отпусна глава на рамото му, зацелува го по шията. Винаги щеше да е отчаяно влюбена в него, същевременно нещо се беше променило. Не се чувстваше объркана, не изпитваше паника. Усещаше, че сега е здраво стъпила на земята и вече няма да се изгуби.

Извърна глава, за да погледне още веднъж „Научи се да прощаваш“.

Книгата обаче я нямаше.

* * *

Докато с Адам слизаха по стълбището, Джоузи няколко пъти се обърна, сякаш се изкушаваше да се върне.

— Всичко ще е наред — успокой я той. — Явно осъзнаваш, че двамата трябва да си поговорят откровено, иначе нямаше да ми се обадиш.

— Повиках те, защото ми се стори, че тя е много зле. Не съм те молила да доведеш Джейк.

— Не беше необходимо да ме молиш. Беше очевидно какво трябва да се направи.

Джоузи пусна ръката му и отвори външната врата, продължавайки да мърмори:

— Предупредих те! Предупредих те от самото начало, че не бива да се намесваме във взаимоотношенията им.

— Така беше — спокойно отвърна Адам и я последва на улицата, където беше оставил джипа си. — И доколкото си спомням, аз не се съгласих. Тази вечер с теб извършихме едно добро дело. Ако не бяхме ние, двамата влюбени глупаци нямаше да се сдобрят.

— Откъде знаеш, че не сме сгрешили? Нямаш представа какво преживя тя тази вечер.

— Ами разкажи ми.

Джоузи осъзна, че в гнева си се е изпуснала, и промърмори:

— Имаше си неприятности.

— С други думи, не искаш да ми кажеш.

Тя обгърна с ръце раменете си, опитвайки да се стопли.

— Нямам право да разкрия тайната й.

Адам се намръщи:

— Къде ти е палтото?

— Вкъщи. Излязох набързо.

Той свали жълтото си яке и й го подаде:

— Облечи го, че ще премръзнеш. И не се тревожи за тях. Всичко ще е наред, повярвай ми. Искаш ли да отидем някъде? Да хапнем нещо? — Адам се взираше в нея, беше сложил ръце на раменете й. Тя машинално понечи да изчисти трохичките, полепнали по устните й, въпреки че от часове не беше хапвала нито залък. Трудно бе да отвикне от старите навици. — Сетих се — каня те на гости у дома. С Джейк си бяхме поръчали пица, но ти се обади и я зарязахме. Предполагам, че още не е изстинала.

Сърцето й запърха, тя потрепери. През изминалата седмица ласките им бяха станали по-интимни. Само че никога не им оставаше достатъчно време. Срещаха се на верандата или сядаха в джипа на Адам, но само късно вечер, когато тя успяваше за малко да се прокрадне навън. Никой не биваше да я види. Никой не биваше да знае. Това беше тайна като почти всичко друго в живота й. Много по-лесно беше да се крие от майка си, вместо да й каже истината. Сега Адам намекваше, че иска да му стане любовница, което означаваше всички да разберат за връзката им. Въпреки че го желаеше с цялото си сърце, въпреки че го обичаше повече от себе си, тя се поколеба.

— Не знам… — промълви.

Той отпусна ръце:

— Сърдиш ли ми се?

— Не.

— Но ще го използваш като извинение да не дойдеш с мен у дома.

Джоузи обърна глава и се загледа в тухлената жилищна сграда, украсена с малки бели коледни лампички.

— Не е честно — измънка.

— Истината е, че се страхуваш.

— Ти също.

— Но все пак те поканих.

Тя затвори очи:

— Какво очакваш да отговоря, Адам?

— Само едно да.

— И какво ще се промени? Нищо. Ще продължим да живеем постарому. Ако тази нощ остана при теб, утре целият град ще знае.

Той озадачено я изгледа:

— Какво от това?

— Май наистина не разбираш. Още се крия, още излизам тайно, защото се страхувам от упреците на мама. Още се притеснявам какво ще кажат хората по мой адрес.

— Тогава да заминем някъде — тихо каза Адам.

За миг Джоузи си глътна езика, после възкликна:

— Шегуваш се!

— Напротив, говоря съвсем сериозно. Запознах се с майка ти и разбирам защо постъпваш така. Само че не е честно да те принуждава да се криеш, не е честно и спрямо мен. И двамата искаме да се махнем от тук. Да заминем.

— Би избягал от Балд Слоуп, така ли? — скептично попита тя.

— Да. — Адам дълбоко си пое дъх. — Обаче само с теб.

Джоузи направи нещо, за което след секунди съжали.

Наистина избяга.

Но от Адам.

* * *

Хелена я посрещна на вратата.

— Олдси, лошо нещо тръгна си тая вечер! — възкликна развълнувано. — Тръгна, кога ти тръгна! Обаче пак тук!

„Слава богу, че Дела Лий се е върнала“ — помисли си Джоузи и уморено промърмори:

— Знам. Скоро ще си отиде завинаги, обещавам. Лека нощ.

— Чакай! Олдгрет вика те. — Прислужницата направи кисела физиономия и посочи към дневната. — Тя тебе чака.

„Да му се не види!“ Джоузи стисна клепачи. Тревожеше се, че ще я хванат, и страховете й се бяха оправдали. Както се случваше през целия й живот.

— Олдси?

Тя отвори очи и се насили да се усмихне:

— Всичко е наред. Благодаря, Хелена. — После неохотно затътри крака към дневната. Чувстваше се като човек, който върви към електрическия стол.

Маргарет беше по нощница и седеше на любимото си кресло. Вдигна глава и остави настрани любимото си списание.

— Къде беше? — попита заповеднически. — И чие е това яке?

Едва сега Джоузи осъзна, че е забравила да го съблече. Безсмислено беше да отрича.

— На Адам е — смотолеви.

— Няма да позволя да се излагаш така, чуваш ли? Стига ми, че като малка ме правеше за смях пред всички. Знаеш ли какво изпитах, като станах да ти кажа нещо и не те намерих? От известно време започнах да подозирам, че се измъкваш от къщи, след като ми дадеш приспивателно. Е, тази вечер не го взех. Държиш се като празноглава ученичка, а си на двайсет и седем години! Поведението ти е недопустимо!

— Извинявай, майко — промълви Джоузи. „Тъкмо това цели — помисли си. — Да ме сплаши и вечно да ме държи в подчинение. Дори вече не си прави труда да се прикрива, изразявайки неискрена загриженост и подхвърляйки двусмислени комплименти.“

Маргарет се изправи и отново заговори, но малко по-меко:

— Исках да ти кажа утре да вземеш от месарницата свинските рибици, които поръчах. Вече обясних на Хелена как да ги приготви. Поканих на вечеря Роули Пелам и си спомних, че това е любимото му ястие. Предпочитам да останеш в стаята си, докато съм с него. И още нещо — утре не ми трябваш. Ще отида с такси при очния лекар. За в бъдеще ще използвам таксиметров превоз. — Тя вирна брадичка, грабна бастуна и тръгна към вратата.

Джоузи не вярваше на ушите си.

— Ами аз какво ще правя? — попита колебливо.

— Ще се държиш прилично. Няма да се срещаш с онази Финли и с пощальона. Нито тайно да се измъкваш от къщи. Какво ще си помислят съседите, ако те видят? И какво щеше да стане, ако тази вечер ми потрябваше?

— Току-що каза, че не ти трябвам, мамо! — Тя се засмя, въпреки че сълзите й напираха. Беше избягала от мъжа, в когото беше лудо влюбена, надявайки се, че ако прояви достатъчно търпение, след време Маргарет ще я обикне, ще я приеме, ще й прости. — Ще престанеш ли да ме тормозиш? Ще ми простиш ли някога? Защо изобщо си ме родила? Само за да задържиш парите му, така ли?