— Твоят пощаджия ли ти го каза?

— Всъщност да.

Изведнъж Маргарет осъзна, че изпитва завист. Завиждаше на дъщеря си, защото в живота й имаше мъж, с когото тя бе щастлива, който й правеше комплименти, който й казваше, че червеното много й отива. Ужаси се от себе си, безмълвно мина край Джоузи и тръгна към колата.

След малко спряха пред къщата на госпожа Херцог, където се провеждаха ежемесечните сбирки на клуба. Роули вече беше пристигнал и тъкмо отваряше вратата на таксито, за да слезе Анабел Дрейк. Пред неговия автомобил беше спряло второ такси и шофьорът помагаше на друга дама фирмата „Таксита Пелам“ процъфтяваше покрай възрастните дами от висшето общество и многобройните скиори и туристи и разполагаше с три коли и два минибуса. Анабел видя Маргарет и я изчака, за да влязат заедно. Джоузи ги последва.

— Знаех си, че тези слухове за двама ни ще изплашат Роули. — Анабел кокетно се усмихна. — Днес ни в клин, ни в ръкав ми каза: „Добре, че Маргарет се съгласи да пътува с нас.“ Смятам, че ще е по-спокоен, ако винаги съм с приятелка, та злите езици да престанат да ме изкарват негова любовница. Защо по-често не се возим заедно, скъпа моя?

Маргарет се обърна. Роули стоеше на тротоара и ги наблюдаваше.

Събранието на дамското дружество започна по-късно от обявения час, защото всички обсъждаха последната новина — тази сутрин в река Грийн Коув бяха открили труп. Маргарет беше научила за случилото се от Хелена, която говореше само за това по време на закуската. После прислужницата буквално превъртя — заокачва над вратите торбички, пълни с бог знае какво, и подскачаше при всеки звук. Щората от градчето още не бяха забравили убийството, извършено от Бийзли, и дамите на сбирката тревожно мърмореха помежду си: „Пак ли убийство? Няма ли кой да ни защити? Не е редно да има престъпления в Балд Слоуп.“

Маргарет не се включи в разговора. Вятърничавите брътвежи бяха за глупачки, неуверени в себе си и в решенията си. Тя не желаеше да се приравни с тях. Приближи се до прозореца и погледна навън. Роули стоеше до таксито си. Тя не разбираше защо беше изтърсил пред Анабел онази глупост. Нямаше как да не знае, че онази празноглава жена ще повтори думите му пред нея, Маргарет. По всичко личеше, че събранието няма да започне скоро; тя се обърна и тръгна към външната врата. Джоузи се изправи и я последва:

— Какво има, мамо?

Маргарет отвори вратата:

— Забравих нещо в колата.

— Аз ще ти го донеса.

— Не, аз ще отида.

— Но ти си без палто…

— Няма да се бавя! — сопна се Маргарет и излезе.

Независимо какво беше времето, Роули винаги се облягаше на таксито си и се взираше в къщата, сякаш очакваше да се случи тъкмо това — Маргарет да се приближи до него.

— Анабел ме осведоми какво си казал — започна тя без предисловия. — Намерете си другиго, който да се вози с вас, за да не тръгнат клюки, че сте любовници. — Усети, че в гласа й се прокрадва горчивина, но вече не можеше да се спре. — Отказвам да съм ви параван. Никога не съм ти се подигравала, не съм се държала снизходително. Всъщност правех всичко възможно да не те засегна. Защо ме унижаваш след толкова години? Отказвам да ме замесваш, чуваш ли?

Роули се навъси, но не каза нито дума.

— Марко щеше да те съсипе — продължи тя, макар да знаеше, че вече е прекалено късно за обяснения. — Ти беше в безопасност, докато съпругът ми бе в неведение с кого съм била онази вечер. Можеше да обърнеш нова страница и да заживееш щастливо с жена, която те цени повече от богатството и високото обществено положение. Но след като Марко почина, а ти още не се беше оженил, си казах, че може би още има надежда за двама ни. Явно сгреших. Разбирам защо продължаваш да ме мразиш, защо отказваш да ми говориш. Никога не съм отричала, че аз съм виновна за случилото се. Обаче това не означава, че имаш право да ме замесваш в любовната си историйка с Анабел. Може да съм го заслужила, ала сърцето ми няма да го понесе.

Обърна му гръб и влезе обратно в къщата, вкопчвайки се в жалките останки от достойнството си. Нямаше да завижда на дъщеря си. Нито на Анабел! Беше направила своя избор и до края на живота си щеше да си носи последствията. Точка по въпроса!

Най-сетне събранието приключи и дамите започнаха да се разотиват. Роули чакаше Анабел, но намръщено се втренчи в Маргарет и я проследи с поглед, докато двете с Джоузи вървяха към кадилака.

Щом се прибраха у дома, Хелена побърза да заключи вратата. Взе палтото и чантата на Маргарет и предупреди майката и дъщерята да не се подхлъзнат върху оранжевите камъчета, които бе наредила край праговете на всички помещения.

Джоузи забърза към стаята си. Маргарет примирено въздъхна и отиде в дневната, за да изчака прислужницата да й занесе чаша с вода и болкоуспокояващото, което вземаше след всяко пренапрежение. Докуца до любимото си кресло и се отпусна на него.

На вратата се позвъни и тя се намръщи. Нямаше настроение да посреща гости. След малко се появи Хелена, само че не носеше нито хапче, нито чаша с вода.

— Кой беше… — подхвана Маргарет, но си глътна езика, като видя зад гърба й Роули Пелам.

— Ако обичате, излезте — каза той на прислужницата. — С госпожа Чирини искаме да поговорим насаме.

Хелена недоверчиво го изгледа, очите й се стрелнаха към оранжевите камъчета на пода. Сигурно си мислеше, че този човек не е толкова лош, щом е могъл да прекрачи прага.

Роули я изчака да излезе и затвори вратата на дневната. Изражението му не вещаеше нищо добро. После заговори на Маргарет за пръв път от четирийсет години:

— Крайно време е да се изясним!

Очите й блеснаха. Роули й беше проговорил! Вече не беше плах и отстъпчив младеж, а мъж с тежест и авторитет. Години наред го бе наблюдавала отдалеч и едновременно харесваше и ненавиждаше промените, настъпили у него. Допадаше й самочувствието му, дразнеше я мисълта, че се е издигнал, макар тя да не е била до него.

— Първо, не съм любовник на Анабел Дрейк, но дори да бях, това не засяга нито теб, нито когото и да било. Второ, нямах представа, че не си ме издала пред мъжа си. През цялото време мислех, че знае с кого си била. Трето, не си криви душата! Четирийсет години не ти казах нито дума, защото ти ме накара да обещая, че никога повече няма да ти проговоря пред други хора.

Маргарет подскочи от изненада:

— Моля?

— Не помниш ли? — недоверчиво попита той. — С теб стояхме на вашата веранда. Исках да отмъстя на мъжа ти, особено след като видях как те е подредил. Но ти настоя да си тръгна, буквално ме прогони. Толкова беше тъжна! Бях готов на всичко, за да те утеша. Накрая ме принуди да обещая, че вече никой няма да ме чуе да ти говоря.

Тя заклати глава като кукла на конци:

— Не може да бъде! Да, бях се нагълтала с успокоителни, но не вярвам, че съм те принудила да дадеш такова обещание. Знам за семейната ви традиция, затова винаги внимавах, когато те молех за нещо.

— Явно не си внимавала достатъчно.

Всеизвестно беше, че мъжете от фамилията Пелам трудно даваха обещания, защото нямаха право да ги нарушат. Не ставаше въпрос само за старомодна почтеност, а бе заложено у тях генетично като сините им очи и червеникавата им коса.

— Разбира се, единственият… — Изведнъж гласът му секна, но устните му продължиха да се движат, сякаш той не беше разбрал, че е изгубил дар слово. Маргарет озадачено го изгледа, питайки се какво е станало с него, после забеляза, че вече не са сами. Хелена беше влязла толкова безшумно, че не я бяха усетили. Устните на Роули престанаха да се мърдат и двамата с Маргарет изчакаха прислужницата да остави на масичката чаша вода и болкоуспокояващото и отново да излезе.

Той отново заговори:

— След онази нощ те видях само веднъж, и то на публично място. Нямаше как да ти кажа колко ми липсваш и колко те желая. Обвиняваш ме, че и след смъртта на Марко не съм пожелал да започнем отново. Но как можех да ти кажа, че не съм престанал да мечтая за теб? Ти ме избягваше като чумав. Бе взела решение и не го наруши нито веднъж.

Маргарет взе чашата и отпи глътка вода. Устните и пръстите й трепереха.

— Помниш ли любимото ни местенце в горичката зад стария летен театър?

Тя притисна длан към сърцето си, след секунда се престори, че само е искала да оправи брошката си.

— Разбира се, че го помня.

— Веднъж, след като се любихме, ти впери в мен прекрасните си сини очи. Прошепнах ти: „Обичам те, Маргарет, ще те обичам вечно.“ А ти попита: „Обещаваш ли?“

— Божичко! — промълви тя. — Как съм могла да го кажа!

Роули я погледна в очите:

— Открай време знаеш, какво искаш и открай време ти се възхищавам заради това. А пък аз бях нерешителен младеж, все не можех да се определя. Колебаех се дали да продължа обучението си, да остана в армията или да се върна у дома. После се запознах с теб. От този ден нататък животът ми бе подчинен само на желанието да те имам, Маргарет. Изборът беше мой и самият факт, че бях проявил решителност, ме изпълваше с удивление и радост. Да, обещах да те обичам и това бе най-лесното обещание, което съм давал.

Тя сведе очи. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне. Чу как той завъртя валчестата дръжка на вратата и рязко вдигна глава.

Кой допускаше грешка в този момент? Бог, задето, макар й незаслужено, й даваше втори шанс, или тя, задето отказваше да се възползва?