Двамата бавно вървяха през парка и отпиваха от картонените чаши с кафе.

— Погледни! — Той посочи библиотеката.

— Красива е, нали? Цяла вечност не съм стъпвала там. Навремето една моя частна преподавателка на име Холи измоли от майка ми разрешение няколко пъти седмично да провеждахме занятия в обществената библиотека. С нея по цял ден висяхме в интернет и много се забавлявахме. От всичките ми частни учители само Холи не се страхуваше от мама. За съжаление беше дошла в Балд Слоуп само за сезона. — Докато говореше, тя се взираше в мрака, после се обърна към Адам: — Не съм ходила на училище, преподавателите идваха у дома.

— Знам. Съседката ти госпожа Фъргюсън вече ме осведоми.

Джоузи се сгуши в яката на палтото си:

— Подозирам, че мнозина са ти говорили за мен.

Той се приведе към нея и шеговито подхвърли:

— Защото си дъщеря на блаженопочившия и велик Марко Чирини.

Джоузи вдигна глава и го погледна:

— А ти кой си, Адам Босуел? Дори колежките ти знаят много малко за теб. Май искаха да изтръгнат информация от мен, но нямаше какво да им кажа. Дори да знаех, пак щях да си мълча, защото сигурно не искаш да се занимават с теб.

— Ще споделя с теб всичко, което те интересува, Джоузи. Само попитай.

Тя се поколеба, после промълви:

— Виж, няма да се обидя, ако признаеш, че си искал да те придружа само на това празненство. Не очаквам бог знае какво. Онази вечер в снега… благодаря, че сподели с мен тайната си. Обаче не си длъжен да ми разказваш повече…

— Това ли било! — Изпита толкова силно облекчение, че му идваше да заподскача. — Джоузи, не ми трябваше придружителка за тържеството на шефа. Поканих те на среща, за да бъда с теб. С теб, чуваш ли? Питай каквото искаш и ще ти отговоря.

Тя се поколеба:

— Май си изгубих мисълта.

— Тогава слушай. — Разказа й, че е израснал в Калифорния, че още като юноша участвал в състезания по ски и как се озовал в Балд Слоуп, след като научил за опасните писти. Сподели, че след злополуката вече не се вижда с приятелите, с които се е спускал по стръмните планински склонове. Разказа й как е започнал работа в пощенската станция и как Брет, доведеният му брат, с когото много се обичали, всяка седмица се обаждал по телефона да го увещава да се върне в Чикаго.

— Ти обаче смяташ да останеш тук, нали? — промълви Джоузи.

— И преди ме попита същото. Защо? Нима мечтаеш да напуснеш родния си град?

— Искам го толкова силно, че понякога чак ме боли! — разпалено възкликна тя. — Прекалено много хора, особено онези от висшето общество на майка ми, още ме смятат за противното и зло момиченце, каквото бях навремето. Прекалено много злобни клюки се носят по мой адрес. Не се преструвай, че не си ги чувал.

Адам спря под една старомодна улична лампа и изхвърли в контейнера за смет чашите от кафето.

Втренчи се в Джоузи и усети как в гърдите му се надига паника.

— Какво ще сториш, ако напуснеш града? — попита със свито сърце.

— Ще пътувам, ще видя градове и страни, за които само съм чела.

— Ами майка ти?

— Понякога ми се струва, че само чакам тя да ми прости за всичко, което й причиних; чакам да ми каже: „Вече си свободна. Живей си живота.“

— Не бива да чакаш разрешение, Джоузи. Отдавна е трябвало да го направиш. Виждам, че можеш. Животът е пред теб. Трудно ми е да обясня какво изпитвам, като си помисля за това. Усещането е като физическа болка. Иска ми се да взема мъничко от онова, което имаш, и да го погълна. Иска ми се отново да очаквам с нетърпение бъдещето.

— Наистина ли? — промълви тя. — Не ме ли лъжеш?

Луната бе изтъкала паяжина от светлина около косата й. Той пристъпи към нея.

— Не. — Наведе се бавно, взирайки се в лицето й, сякаш не беше сигурен в реакцията й.

— Адам? — прошепна Джоузи миг преди устните им да се докоснат.

Той леко се отдръпна.

— Не го прави, ако не е продиктувано от сърцето ти. Не го прави, защото аз го искам или от съжаление.

— Аз го желая, Джоузи.

— Добре тогава. — Тя въздъхна, сякаш се подготвяше за тежко изпитание.

Досмеша го. Побърза да извърне глава, докато се овладее.

— Не ме разсмивай — промърмори. — Не мога да те целуна, докато се усмихвам.

— Извинявай.

Адам я погледна в очите и бавно, много бавно притисна устни до нейните. Не бе подготвен за онова, което последва. Паниката и напрежението изведнъж го напуснаха и целият се изпълни с нея — откритата, емоционална и оптимистично настроена Джоузи. Хвана я за раменете, като че ли се страхуваше да не му се изплъзне, устните му сякаш й задаваха най-съдбовния въпрос. Разбра ли го тя? Да, ако се съдеше по реакцията й.

Зацелува я още по-страстно. Хвана ръцете й и ги обви около шията си, после пъхна длани под палтото й и я придърпа към себе си. Повдигна пуловера й. Джоузи неволно ахна, когато ледените му пръсти докоснаха гърба й под тясната блузка.

Той леко се отдръпна:

— Студено ли ти е?

— Не.

Без да откъсва очи от лицето й, Адам плъзна ръце около кръста й и усети как тя потръпва в очакване на ледената милувка.

Отново я зацелува, дори по-пламенно отпреди. Измъкна едната си ръка изпод пуловера й и притисна Джоузи до себе си, сякаш искаше да се слеят. Тя гърлено изстена, отдавайки се на ласките му, трепереща от желание и от боязън.

„Бързо! — помисли си той. — По-бързо! По-бързо!“

Изведнъж се опомни и отстъпи назад. За пръв път след злополуката бе изпитал позната радостна тръпка, отново се беше почувствал жив. Само че открай време прибързваше. Това беше запазената му марка. Причината за провала му. Дълбоко си пое дъх, опитвайки се да се вземе в ръце.

— Аз… ще те изпратя до вас — промърмори и прокара пръсти през косата си. — Иначе прислужницата ти може да ме урочаса, да ме накаже с някакво проклятие.

— Обещай, че пак ще го направиш — тихичко каза тя.

Адам се засмя:

— Отсега нататък няма да пропусна нито една възможност. — Прегърна я през кръста и се вкопчи в нея, като че ли търсеше опора. Имаше чувството, че виси на косъм и всеки миг ще падне в пропастта. Ала Джоузи му вдъхваше увереност, че ще се справи, че няма да се остави смъртта да го победи. Чувството беше прекрасно, но и малко го плашеше.

Двамата отново тръгнаха по алеята.

* * *

— Я повтори! — обади се от дрешника Дела Лий тъкмо когато Джоузи вече се унасяше.

— Той ме целуна — сънено измънка тя.

— Не така! Кажи го като преди.

Джоузи се усмихна:

— Беше най-прекрасната първа целувка в историята на първите целувки. Бе сладка като захар. И топла като пай. Светът се отвори пред мен, стори ми се, че пропадам. Не знаех къде се намирам и не ме беше грижа. Защото единственият, който ме интересуваше, бе до мен.

Двете замълчаха. Джоузи отново се унесе и Дела Лий отново смути съня й:

— Мисля, че раят е нещо като първата целувка.

— Надявам се.

— И аз.

* * *

Декемврийската сбирка на дамския клуб беше в четвъртък следобед и Маргарет очакваше, че Джоузи ще откаже да я заведе с колата. Цяла седмица се самонавива, докато започна да изпитва искрено негодувание и се вживя в ролята си на нещастна жена, забравена от всички и най-вече от дъщеря си. Имаше и друга възможност, която й беше още по-неприятна от това да си остане вкъщи — Роули да я вземе с таксито, за да му служи като параван, докато флиртува с Анабел. Джоузи спокойно можеше да й скрои подобен номер. Беше прекалено заета да говори по телефона с пощальона и с онази Финли и пет пари не даваше за майка си. А пък и сутрин вечно бе умърлушена, сякаш си лягаше много късно. Какво ли правеше по цяла нощ?

Обаче се оказа, че напразно се е ядосвала. В уречения час Джоузи влезе в дневната и попита майка си дали е готова.

В разстояние на един месец коренно се беше променила. Напомняше на Маргарет за братовчедките на Марко, които един ден неочаквано пристигнаха в Балд Слоуп направо от Италия. Бяха магически жени — дългокоси и едрогърди — и пристъпваха грациозно като балерини. Всяко тяхно движение бе съпроводено от мелодичното иззвънтяване на гривните им, напомнящо звука на камбанки, полюшвани от вятъра. Маргарет (тогава още младоженка) бе запленена от тях, но само след час Марко ги отведе в Ашвил, където останаха, докато си заминаха обратно за родината. Той се срамуваше от тях, защото бяха земни и първични, чувствени и необразовани. В къщата му никога повече не стъпиха родственици от Италия.

— Хм, изненадвам се, че си тук — заядливо подхвърли Маргарет.

— Защо? — Джоузи си сложи ръкавиците.

— Мислех, че си заета с по-важни дела.

— Грешиш, мамо.

Маргарет критично я огледа — това беше единственото й оръжие.

— От кой битпазар купи този шал?

Дъщеря й машинално го докосна:

— Не е от битпазар, а от магазина на Нова Бери.

— Сто пъти съм ти казвала, че този цвят не ти отива.

— Аз пък съм на обратното мнение.