— Кого си предупредила? Какво си казала по мой адрес?

Джоузи отиде да отвори. Адам изглеждаше чудесно. Носеше кремав пуловер и кожено яке. Усмихваше се. Докога ли? Преди да проговори, тя го хвана под ръка и прошепна:

— Предварително те моля за извинение.

— За какво? Та ти трепериш! — Щом прекрачи прага, той се огледа и възкликна: — Еха! За пръв път влизам във вашата къща. Разкошна е!

Джоузи го въведе в дневната. Понечи да измъкне ръката си, но той не й позволи. Идваше й да се разплаче. Преглътна сълзите си и промълви:

— Адам, това е Хелена. А това е майка ми — Маргарет Чирини.

— Вече сме се виждали — усмихна се той. — Радвам се обаче, че се запознахме официално.

Маргарет повдигна вежди:

— Ти си пощальонът.

— Да.

— Не може да бъде! — Тя се засмя. Лошото й настроение, което продължаваше вече цяла седмица, изведнъж се подобри. — О, Джоузи, Джоузи, Джоузи!

Адам озадачено изгледа Джоузи. Тя само поклати глава и още по-силно се вкопчи в ръката му. „Дръж се — искаше да му каже. — Не се поддавай на провокациите й!“

Майка й се обърна към Адам:

— Извинявам се от името на дъщеря си. — Вече не се смееше, а се кискаше. — Доста е неопитна в сърдечните дела. Отдавна забелязах, че има слабост към всичко, пристигащо по пощата, но не подозирах, че пощальонът е нейната слабост. Миличка, той не идва всеки ден заради теб. Това му е работата. Посещава всички абонати. — Стана и тръгна към тях, без да си вземе бастуна. Никога не го използваше пред посетители. — Ужасно неловка ситуация. Млади човече, върви си. Не се чувствай задължен към дъщеря ми.

— Вероятно ще ви разочаровам, но всъщност отдавна идвам само заради нея. Приятна вечер, госпожо Чирини. — Без да пуска ръката на Джоузи, той се обърна и я поведе към външната врата. Щом излязоха на верандата, подхвърли: — Да разбирам ли, че не се шегуваше, когато ме предупреди и за прислужницата, която правела уроки?

Преди Джоузи да отговори, Хелена излезе на верандата и й подаде нещо:

— Олдси, вземи. — Като видя как младата жена се поколеба, сякаш не искаше да пусне ръката на Адам, тя с жест й показа, че иска от нея да протегне дланта си. Джоузи погледна Адам, после неохотно се подчини. Прислужницата пусна в шепата й монета от двайсет и пет цента и три боядисани камъчета. — Тебе пазят.

Джоузи нямаше да се изненада, ако в този момент Адам побегнеше.

— Благодаря, Хелена.

Прислужницата се обърна към него и размаха пръст:

— Олдси обича поща. Ти бъде добро момче. — Обърна се и влезе обратно в къщата.

За миг настъпи тишина. Джоузи се взираше в шепата си, Адам — във вратата.

— Урочаса ли ме? — попита той след малко.

— Само три оранжеви камъчета. Размина ти се.

Той хвана дланта й и се наведе да разгледа странните талисмани. След онази нощ в снега я докосваше много често. Дали означаваше нещо?

— Какво символизират трите камъчета? — попита.

— Че Хелена държи на мен.

Адам се засмя и я накара да свие шепата си:

— В такъв случай я харесвам. Да тръгваме. — Поведе я към джипа и й помогна да се качи, после седна зад волана и потегли. И двамата мълчаха, сякаш се чувстваха неловко. Тя често го поглеждаше; искаше й се да запомни всеки миг от тази вечер, същевременно се питаше кога ще е най-подходящият момент да го попита защо я покани на среща. Може би трябваше да изчака до края на вечерта. Може би дотогава щеше да разбере причината. Най-сетне Адам се покашля и каза: — Разкажи ми за майка си.

Тя притеснено се размърда на седалката:

— Какво те интересува?

— Винаги ли се държи така?

— Не отричай, че те предупредих.

— По-възрастна е, отколкото си мислех. Повече й подхожда да ти е баба.

— Ако те чуе, ще те намрази още повече. Родила ме е на четирийсет и седем години. Баща ми е бил на шейсет и девет.

Той подсвирна:

— Или си ги изненадала, или дълго време не са могли да имат деца.

— Още не знам отговора.

— И аз — замислено промърмори Адам. — Признавам, че „любезното“ посрещане ме извади от релси. Споменах ли, че тази вечер си много красива? Открай време харесвам този пуловер.

Джоузи се извърна към него:

— Позна ли го?

Адам кимна:

— Беше с него, когато те видях за пръв път.

Дори да беше имала някакви съмнения, те бързо се разсеяха. Пуловерът наистина притежаваше магическа сила.

— Само не ме карай да го свалям.

— Моля?

— Уф, глупаво се получи — побърза да каже тя. — Мисълта ми беше, че отдолу съм по много впита блузка. Доста е вулгарна.

Той я погледна и се усмихна:

— Възбуди любопитството ми.

Джоузи извърна глава:

— Не знам как ми се изплъзна. Беше едно от нещата, които не биваше да казвам.

— Списък ли си изготвила? Между другото, харесвам вулгарни жени.

— Тази вечер и ти изглеждаш прекрасно — подхвърли тя, за да смени темата.

— Стига да искаш, аз ще си сваля пуловера. Не предлагам нищо вулгарно, но имам много интересни белези.

— Да прекратим този разговор, става ли? — Джоузи въздъхна.

Адам се засмя:

— Виж, може да пропусна да ти го кажа по-късно, затова го чуй сега — изкарвам си страхотно.

* * *

Началникът на пощата бе поканил гостите си в Клуба на ветераните от войните. Залата беше украсена със серпентини и гирлянди, масите бяха отрупани с печени меса и десерти с глазура. А най-много изобилстваше смехът, който отекваше в просторното помещение.

Адам беше намерил тази работа съвсем случайно. От пристигането му в Балд Слоуп и злополуката бяха изминали само няколко месеца, по препоръка на рехабилитатора той още ходеше на фитнес. Там срещна кварталния пощальон, който му съобщи, че се пенсионира и си търси заместник. Адам си каза, че ходенето пеш ще е полезно за възстановяването му и се яви на изпита. След пробния период го назначиха за постоянно.

Не след дълго научи, че клонът, обслужващ центъра на града, е наричан от пощальоните „Инвалиден рай“. Повечето служители в него бяха запалени скиори, които бяха дошли в Балд Слоуп само заради снежните писти, но поради една или друга причина бяха останали в градчето. Половината от тях бяха пострадали при злополуки на шанцата. Не се оплакваха — напротив, обръщаха всичко на шега и пак се качваха на ските. Знаеха за тежките травми на Адам и сигурно се питаха защо не е напуснал градчето, след като вече не припарваше до пистата. Обаче никой не му зададе този въпрос. Изглежда, усещаха нежеланието му да говори за нещастието си.

Щом двамата с Джоузи влязоха в залата, веднага станаха център на вниманието. Адам го очакваше. Не предполагаше обаче, че след секунди няколко от присъстващите жени ще се втурнат към нея и ще я обсебят. Едната беше Сабрина — пощенска служителка, която се гордееше, че знае всичко за колегите си. Само той се беше оказал костелив орех и още не се беше добрала до тайните му. Джоузи се обърна и го погледна, сякаш питаше: „Нормално ли е? Така ли правят с всички?“ Адам се усмихна и понечи да я последва, в същия момент Сабрина й каза нещо и тя се засмя.

Той спря като ударен от гръм.

Досега не я беше чувал да се смее… не и толкова невъздържано и без капчица притеснение. Смехът й беше звънлив като камбанка, чист като изворна вода.

Адам се облегна на стената и продължи да я наблюдава от разстояние. Изненада се, като видя, че за разлика от него тя общува с колегите му много свободно. Личеше, че се забавлява. Без него.

Вярно, че отдавна не беше излизал с момиче, но нали смисълът да отидеш на среща с някого беше да сте заедно. Тогава защо стърчеше до стената?

Едва когато гостите започнаха да се разотиват, той прекоси залата и се приближи до Джоузи, която седеше заедно със Сабрина и още няколко жени:

— Готова ли си да тръгваме?

Сабрина я сръга с лакът, сякаш тъкмо бяха клюкарствали по негов адрес.

Двамата се сбогуваха с познатите си и излязоха. Небето вече беше обсипано със звезди, напомнящи дупчици от топлийка в черно кадифе.

— Искаш ли да пием кафе? Може и да се поразходим в парка, става ли? — подхвърли Адам.

Тя беше поруменяла от радостна възбуда и още се усмихваше. Изведнъж Адам разбра, че много рядко й се случва да бъде естествена и да общува с хора, които не я познават. Затаи дъх, очаквайки отговора й, очаквайки да му каже, че наистина иска да остане насаме с него.

— С удоволствие — промълви Джоузи.

— Чудесно. — Той й отвори вратата на джипа и за миг усети аромата на мента.

Взеха си кафе от заведението, наречено „Брей! Бива го!“, което се помещаваше в голямата книжарница в центъра на града. Тази сграда, наскоро ремонтираният хотел „Даунтаун“ и няколко магазина бяха построени така, че заобикаляха Съдебната палата и големия парк. Магазините вече бяха с коледна украса — мигащи разноцветни лампички, варак и лъскави гирлянди. Дори голите клони на дърветата в парка бяха окичени с лампички. Обществената библиотека, която се намираше през една улица, се извисяваше като грамада, посребрена от лунните лъчи. Приличаше на многоетажна торта, от която Бог можеше да си отреже голямо парче.