Клоуи се поколеба и го изгледа изпитателно, сякаш очакваше изражението му да й подскаже как да отговори.

— Озовах се там в подходящия момент — промълви накрая. — Късметът ми се усмихна.

— Знам колко харесваш тази къща. Радвам се, че ще е твоя. — Искаше да я попита защо е взела решението без него. Искаше да сподели щастието й. Кой по-добре от него знаеше какво означава за нея онази къща?

— Благодаря.

— Какво смяташ да правиш, Клоуи? Ще се изнесеш ли от апартамента?

— Веднага щом адвокатът оформи документите по сделката. Но ако искаш да се върнеш в жилището, ще намеря при кого временно да се подслоня…

— Не! — прекъсна я той. Страхуваше се, че ако продължи в същия дух, още повече ще я отблъсне от себе си. — Остани там. Жилището е и твое.

Клоуи поклати глава.

— Не е вярно.

Джейк смаяно я изгледа. Дали пък не беше купила къщата, защото в апартамента му се беше чувствала като на чуждо място?

— Скъпа, не си криви душата. Никога не съм се държал като собственик на жилището, не съм изтъквал, че не ти принадлежи.

— Не отричам.

— Кажи ми какво да направя. Кажи как да те убедя да се върнеш при мен. Не искам да те загубя, но не знам как да те накарам да останеш.

— Как се казва онази жена? — прошепна тя.

Той наведе глава. Беше в задънена улица. Готов ли бе да рискува всичко, за да изпълни желанието й? Щеше ли да се осмели?

— Ако ти кажа, ще ми простиш ли? — Погледна я в очите и добави: — Така ли да те разбирам?

Клоуи мълчеше.

Джейк мина зад щанда и тръгна към нея. Тя притисна гръб до стената и протегна ръка:

— Недей!

Той сякаш не я чу. Приближи се до нея, хвана дланта й и я притисна до гърдите си:

— Ще ми простиш ли, ако ти кажа? — повтори и се учуди на себе си. Не предполагаше, че е склонен да направи нещо, което да компрометира работата му по делото „Бийзли“. Но и не предполагаше, че може да изневери на любимата си, нито че ще страда толкова силно. Клоуи се опита да издърпа ръката си, обаче той я хвана и я задържа. Тя не се възпротиви. Дори му се стори, че се опитва да го придърпа. Неволно пристъпиха един към друг. Гореща вълна се разля по тялото на Джейк. Очите на Клоуи се премрежиха.

— Джейк, аз…

— Джейк! — избумтя мъжки глас и отекна във фоайето на Съдебната палата.

Младият мъж се обърна и видя, че баща му бърза към кафенето.

Кайл Ярдли застана пред щанда и нареди на сина си:

— Ела да си поговорим!

Младата жена се опита да си издърпа ръката. Джейк се извърна към нея и я погледна в очите, опитвайки се да върне вълшебния миг, който безвъзвратно беше отлетял.

— Върви си, татко — процеди.

— Предупредих те да не се срещаш с нея! — сопна се Кайл.

Джейк пламна от гняв. Този път баща му наистина беше прекалил. Как можа да изтърси това пред Клоуи?

Тя изглеждаше объркана и дори поуплашена. Отново се опита да си издърпа ръката.

— Моментът не е подходящ — заяви Джейк, без да откъсва поглед от нея, сякаш чрез силата на мислите си й внушаваше да усети чувствата му, да разбере, че всичко ще бъде наред. Господи, преди малко бе на ръба да си я върне!

— Няма да допусна да провалиш всичко, Джейк. Клоуи, извинявай.

Тя озадачено го изгледа. Усещаше, че се случва нещо, че грубото му отношение е преднамерено, но не знаеше причината.

— За какво се извиняваш?

— Татко, напусни веднага! — извика Джейк.

— Идваш с мен! — нареди Кайл, сякаш не го беше чул.

Джейк познаваше баща си и знаеше, че той няма да отстъпи. Пусна ръката на Клоуи, обгърна с длани лицето й:

— Връзката ни не е приключила, нали?

— Докога ще чакам? — намръщи се Кайл.

Джейк неохотно отпусна ръце. Като мина край кафемашината, чу как водата ври и изпита леко, но скъпоценно задоволство.

Прекоси просторното фоайе, баща му го следваше по петите. На улицата ги лъхна студен въздух, просмукан с влага от снега, паднал преди седмица.

— Не се намесвай, чуваш ли? — извика Джейк.

— Как да не се намеся, като ти провали всичко? Май не си даваш сметка какво правиш. Казах ти да не поддържаш контакт с Клоуи. Само така щеше да я накараш да се върне при теб. И нали се разбрахме да купиш къщата преди нея? Ако знаех, че си толкова малодушен и безхарактерен, щях да взема нещата в свои ръце. Но не, младият господин мълчи и се изживява като страдалец! Тази сутрин телефонирах на собствениците и те заявиха, че не приемат други оферти. Сега вече със сигурност изпусна момичето!

Джейк се втренчи в баща си. Не проумяваше защо Кайл вечно е недоволен. Какво лошо имаше в това да похвалиш някого, ако е заслужил? Само че Кайл виждаше само минусите на сина си и бе сляп за плюсовете му.

— Чуй ме, татко, чуй ме добре. В живота си имам повече постижения, отколкото грешки. Но за теб вечно ще си остана малодушен неудачник. Не и за Клоуи. Само тя ме вижда в истинската ми светлина. Ти ме предизвика да избера и вече взех решение: повече вярвам в нейното великодушие, отколкото в твоето. Довиждане.

Той се обърна и влезе обратно в Съдебната палата. Само че когато надникна в кафенето, видя, че Клоуи се е скрила в склада и е затворила вратата.

Дванайсета глава

Господин Шоколад с лешници

Най-сетне дойде дългоочакваният понеделник. Вечерта Джоузи застана пред огледалото на тоалетката си и подръпна късметлийския си червен пуловер. Беше го комбинирала със сива вълнена пола, която носеше много рядко, защото майка й не я харесваше заради дискретната червена бродерия по ръба. Нямаше подходящо поло, затова беше облякла блузка на Дела Лий. Под пуловера нямаше да си личи, че й е тясна.

Разпуснала си беше косата и бе укротила буйните си къдрици. И се беше гримирала под вещите напътствия на Дела Лий.

Най-сетне се извърна от огледалото и взе палтото си. Облече го, но пръстите й трепереха толкова силно, че не можа да го закопчае. Ядоса се на себе си и примирено отпусна ръце.

За четирийсети път отиде до прозореца. Обзе я паника и сякаш я стисна за гърлото. Отвън беше спрял джип, какъвто не беше видяла преди няколко минути.

— Божичко! Той е тук!

Дела Лий вдигна поглед. Още не беше довършила колажа си. Сега се беше захванала да залепи върху капака на кутията със „съкровищата“ си всички снимки, изрязани от туристическите списания. Започнала беше с буквите, които образуваха фразата BON VOYAGE.

— Какво ти става, бе, малката? Защо си провесила нос, като че ли са ти потънали гемиите? Нали искаше тъкмо това?

Джоузи се обърна към неканената си гостенка, която днес беше забучила в косата си няколко молива:

— Вярно е. Обаче не знам какво иска той.

— Според мен е повече от ясно, след като те покани на среща.

— В това е въпросът. Защо ме покани? Може би е длъжен да отиде с някого и не го интересува коя ще го придружава. Може би ме съжалява. Преди да ме покани, настоя да узнае какво изпитвам към него, сякаш да изтъкне, че ми прави услуга. — Внезапно й се прииска да се шмугне в тайното си скривалище и да се натъпче с всякакви сладки неща — десертчета с бадемов пълнеж, кексчета с крем и най-вече с любимия шоколад с лешници. С копнеж впери поглед в подвижната преграда между дрешника и тайника.

— А, не! Не си го и помисляй! — отсече Дела Лий, като видя изражението й. Остави настрана колажа и разпери ръце: — Тук нищо не е реално. Животът ти е отвън и те чака!

Джоузи затвори очи. Само едно желаеше повече от десертчетата с бадемов пълнеж, кексчетата с крем и шоколада с лешници.

Адам!

Взе чантата си, отвори вратата, но спря на прага:

— Нали ще си тук, като се върна?

— Засега оставам — отвърна Дела Лий. — Усмихни се, за бога. Не отиваш на екзекуция!

* * *

Джоузи слезе на долния етаж и влезе в дневната. Хелена пришиваше миниатюрни кръстчета в подгъва на някаква рокля, Маргарет четеше списание с разтърсващи изповеди на жени, което криеше под възглавницата на стола си, за да не види някой, че тя се интересува от подобни булевардни теми. Телевизорът работеше, но звукът беше намален.

Маргарет вдигна глава, свали си очилата и се ококори:

— Какво е това?!

Дъщеря й решително изпъна рамене.

— Мамо, знам, че ще се изненадаш, но след малко някой ще позвъни на вратата. Имам среща с един човек. Няма да се бавя. Ако ти потрябва нещо, Хелена е на разположение. Не се тревожи, всичко ще е наред.

Прислужницата продължи работата си и само се усмихна.

— Пак си с този пуловер — намръщи се Маргарет, сякаш не бе чула какво каза дъщеря й. — Излъга ме, че си го изхвърлила.

— Да.

— И си гримирана!

— Да.

— Сто пъти съм ти казвала, че гримът те състарява и ти придава вид на лека жена.

— Мамо, не чу ли, че отивам на среща? — На вратата се позвъни и Джоузи почувства, че й се зави свят. — Това е той. Предупредих го, но много настояваше да се запознае с теб. Моля те, дръж се учтиво.