Джейк продължаваше недоумяващо да се кокори, сякаш приятелят му изведнъж беше заговорил на суахили.

Адам поклати глава, стана и отиде в кухнята. След малко Джейк го последва. Взе от хладилника две бутилки бира, подаде едната на Адам, отвори своята и отпи голяма глътка. Едва тогава проговори:

— От къде на къде? Какво те прихваща?

— Симпатична е и е много мила.

— Да, може би. Изпрати ми поздравителна картичка, когато постъпих на работа в прокуратурата. И беше първата, която изпрати цветя на мама в болницата, след като й направиха хистеректомия. Но знаеш ли какво заяви майка ми? „Не е за вярване, че тъкмо тя проявява такова внимание.“ Да, каза го милата ми майчица, прочута с доброто си сърце. Предполагам, че още не й е простила една простъпка в далечното минало. Историята е и смехотворна, и много показателна. Мама хванала малката Джоузи да яде шоколад в бакалницата и й казала, че първо трябва да го плати. А хлапачката я ритнала в пищяла толкова силно, че останал белег.

Адам отпи от бирата си и замечтано прошепна:

— Забелязал ли си косата й?

— Косата ли?

— Има разкошна коса.

— Щом казваш.

— И невероятно гладко лице. А фигурата й…

— Фигура ли? — подигравателно повтори Джейк. — Каква фигура има една дебелана? Я се стегни!

Адам беше разочарован. Не очакваше толкова злобна забележка от добродушния си приятел.

— Признай защо й имаш зъб. Изплюй камъчето.

Джейк се престори, че не го разбира:

— За какво намекваш?

— Очевидно е направила по нещо лошо на всеки в този град. Какво е прегрешението й спрямо теб?

Приятелят му запристъпва от крак на крак.

— Изяде моето парче шоколадова торта — промърмори най-накрая.

Адам се засмя:

— И душата ти е наранена завинаги.

— Да, обичам шоколадова торта.

Като всички деца и Адам беше вършил пакости и щуротии. Ала когато замина да следва, сложи черта на миналото. Родителите му бяха починали, нищо не го свързваше с родния му град в Калифорния. Трудно му беше да си представи какво е било за Джоузи непрекъснато да й напомнят и да я съдят заради детинските й прегрешения.

Остави бирата си на плота, грабна телефонния указател и излезе от кухнята, без да обръща внимание на озадачения поглед на приятеля си. Отиде в стаята си, седна на леглото и намери номера на Джоузи. Странно бе, че се чувстваше толкова нервен. Все едно му предстоеше състезание по опасна писта. Навремето живееше за тази тръпка. И още я харесваше, не можеше да я забрави.

Набра номера и чу гласа на прислужницата:

— Дом на Чирини.

Той се покашля:

— Ако обичате, може ли да говоря с Джоузи?

— Олдси?

— Не, Джоузи.

— Аз ще повикам. Кой обажда?

— Адам Босуел.

— Аааа, поща! — радостно възкликна тя, сякаш се обаждаше неин близък. — Чакайте. Сега повикам.

Той се приведе и се втренчи в пода; няколко пъти дълбоко си пое дъх, но сърцето му продължаваше да бие до пръсване.

След малко Джоузи вдигна слушалката:

— Ало?

Той рязко вдигна глава:

— Здравей, обажда се Адам.

Тя отговори едва след няколко секунди:

— Здравей, Адам.

— Не съм те виждал от няколко дни. Добре ли си?

— Да, всичко е наред — смотолеви Джоузи. — Благодаря за обаждането.

— Чакай! Отбягваш ме, а не разбирам защо. Дано не си си променила мнението.

— За какво?

— За мен.

Джоузи дълго мълча, после промълви:

— Друга промяна ми е необходима, не на мнението.

Адам се усмихна:

— Виж, вече съм на трийсет и четири и не съм го правил от доста време, затова моля да извиниш момчешката ми недодяланост.

— Какви ги говориш?

— Каня те на среща.

Отново мълчание.

Той отчаяно добави:

— По-точно на празненство по случай пенсионирането на шефа ми. Давам си сметка, че те каня в последния момент, пък и едва ли ще е много забавно, затова няма да се разсърдя, ако ми откажеш.

— Естествено, че приемам — простичко каза Джоузи.

„Естествено.“ Все едно се подразбираше. Е, не беше очаквал тя да закрещи от радост, но все пак можеше да прояви малко повече ентусиазъм. Дали пък не беше изпаднала в шок?

— Ами разбрахме се — промърмори, само и само да каже нещо.

— Да.

— Ще те взема в понеделник в седем вечерта.

— О, не.

— Имаш друг ангажимент, така ли?

— Разбра ме погрешно. Не искам да идваш тук. Ще се срещнем някъде.

Сърцето му отново запрепуска, сякаш на косъм бе избегнал опасно падане.

— Искам да те взема — повтори.

— Не желая да се подлагаш на това. Мама ще ти вдигне скандал, а прислужницата може би ще те урочаса.

— Умирам за скандали и уроки.

— Не се шегувай. Да се срещнем някъде.

— И аз не се шегувам. Настоявам да те взема.

— Каниш ме на среща — промълви тя, сякаш да се увери, че не го е разбрала погрешно.

— Точно така.

Адам затвори телефона, ухили се до уши и се върна в кухнята, за да остави указателя. Идваше му да запее от радост. Бе оцелял след опасното спускане по шанцата. И усещането бе върховно.

— Виж, извинявай, задето казах, че Джоузи е дебелана — провикна се от дневната Джейк. — Не биваше да злословя по неин адрес.

— Точно така. — Адам взе от кухненския плот бутилката с бира и отиде да седне на канапето.

— Клоуи много ще се зарадва — добави Джейк. — Открай време мърмори, че не излизаш с момичета.

Адам знаеше, че приятелят му напразно се беше опитвал да се свърже с нея, за да разбере дали наистина смята да купи къщата.

— Още ли не сте се чули?

— Не. Не си вдига телефона — отвърна Джейк, без да откъсва очи от екрана на телевизора. — Много се радвам за вас с Джоузи.

— Благодаря.

Джейк помълча, после изведнъж изтърси:

— Да знаеш как ми се яде шоколадова торта…

* * *

В понеделник малко след дванайсет на обяд Джейк тръгна към кафенето на Клоуи. През почивните дни едва се беше сдържал да не отиде в апартамента, за да я види.

Клоуи щеше да купи къща!

Бавно, но сигурно се отдалечаваше от него и той не знаеше как да я спре.

След като беше преминала обедната навалица, Клоуи си бе позволила малка почивка — седеше до малката масичка в кафенето и четеше книга, озаглавена „Подробен справочник за всеки притежател на къща“. Беше сплела косата си на дълга плитка, която стигаше почти до кръста й. Винаги я носеше така, когато отиваха на ски или на поход в планината. Понякога сутрин заставаше пред огледалото в банята и въздишаше, вдигайки ръце да укроти непокорната си грива. Джейк помнеше как гърдите й също се повдигаха, а той заставаше зад нея, обгръщаше ги с длани и обсипваше с целувки шията й. Веднъж дори се любиха в тази поза, докато наблюдаваха отраженията си в огледалото.

Клоуи дълбоко си пое въздух, сякаш беше доловила някаква опасност. Вдигна глава и видя кой се приближава към нея. Скочи на крака и изтича зад щанда. Джейк мислено й благодари, че този път тя не се скри в склада.

Спря на няколко метра от щанда и промърмори:

— Не бягай от мен.

Клоуи посочи кафемашината:

— Водата завря.

Той се удиви, че тя още притежава способността да долавя чувствата му и че неговите емоции още пораждат у нея силно плътско желание.

— Нищо не се е променило, а? — подхвърли, за да поведе разговор.

— Не престана, след като ми каза за другата жена. Може би щеше да ми е по-леко, ако се беше случило.

Джейк не отговори веднага. Хапливата й забележка не бе като удар под пояса, нито като куршум, който премина над главата му, а беше попаднала право в целта.

— През празничните дни няколко пъти се опитах да се свържа с теб.

— Знам. — Тя сякаш се чудеше къде да си дене ръцете. Стисна ги пред себе си, после ги скръсти на гърдите си. Накрая ги пъхна в джобовете на джинсите си. — Имах малко работа.

— Съжалявам, че не беше на празненството на нашите по случай Деня на благодарността.

— И аз съжалявам, че не присъствах. Как мина?

— Право да ти кажа, не знам. Мама изгони двама ни с Адам, задето се замеряхме със снежни топки.

Клоуи неволно се усмихна.

— Чу ли, че Адам и Джоузи Чирини имат среща?

— Да, днес тя ми се обади да ми каже. Много се радвам за тях.

— Сигурен съм… Аз пък чух, че купуваш къщата на Съмъртайм Роуд — добави той и в следващия миг съжали. Не биваше да подхваща тази тема без всякакво предисловие, небрежният му тон също бе погрешен. Всъщност цялото му поведение беше погрешно. Действаше като насън, нямаше представа какво прави. Искаше само да е до нея. С всеки изминал ден раздялата ставаше все по-непоносима, всеки миг без Клоуи беше изтезание. Тя обсебваше мислите му през безсънните му нощи под покрива на Адам. Осъзнаваше, че трябва да стои настрана, да не я притиска и да се надява да му прости. Пък и какво друго можеше да стори, след като разкаянието му не беше достатъчно? Само че всичко в него се бунтуваше срещу пасивното чакане, срещу невъзможността да оправи нещата.