— Нищо. — Тя пъхна под главата си още една възглавница и взе любовното романче, което бе заела от Клоуи.

— Защо отиде до прозореца?

— Сметка ли ми държиш какво правя в собствената си стая?

— Сетих се. Твоят пощальон е дошъл. Няма ли да излезеш да се видите? Мислех, че онази вечер се налудувахте в снега. Криеш ли нещо от мен? Да не те е обидил с нещо? Само ми кажи и ще му дам да се разбере! Ще му сритам задника! — Дела Лий запрати навън една обувка.

Джоузи стана да я прибере обратно в дрешника. Стана й забавно и дори се трогна, че Дела иска да я защити.

— Не ме е обидил — промърмори.

— Тогава защо не искаш да го видиш?

— Не ми се иска да разбера кой Адам е пред вратата — онзи, който иска да запази статуквото, или другият, който ме повика да направим снежен човек.

Дела Лий неочаквано се усмихна. Въпреки неправилните й предни зъби, усмивката й беше очарователна.

— Ти го заинтригува дотолкова, че сам да дойде при теб. Отлична тактика.

Джоузи забели очи и отново се просна на леглото:

— Не съм прилагала никаква тактика.

— Не и умишлено. Но аз самата бих постъпила точно така. Май започвам да ти въздействам. Нищо чудно да съм се вселила в мозъка ти.

Едва ли бе чудно, че Джоузи се зарадва на повода поне за малко да се изплъзне от начумерената си майка и нахалната си „квартирантка“. Снегорините бяха разчистили пътищата и движението беше доста интензивно. Гостите на ски курорта и хора, тръгнали да пазаруват за празниците, се тълпяха в магазините в центъра. Празничният сезон официално бе открит и градчето приличаше на райско кътче от коледна картичка.

Всяка зима Балд Слоуп се превръщаше в сбъдната мечта на Марко Чирини.

Зелда и Джордж радушно посрещнаха двете приятелки. Личеше си, че искрено са обикнали Клоуи. А пък ако се съдеше по количеството книги, които притежаваха, тя беше намерила сродни души. Въодушевлението й беше заразително. Докато с Джоузи влизаха от стая в стая, тя обясняваше кои мебели от къщата на прародителите й ще подхождат на всяко помещение; само от време на време лицето й помръкваше, като си спомнеше, че дадена вещ или мебел принадлежи на Джейк. Джоузи разбра, че тя жадува да покаже къщата на него, не на нея. Надяваше се Адам да го е принудил да издаде името на онази жена. Онази вечер не беше повдигнал този въпрос, пък и тогава двамата бяха прекалено заети със снежния човек. Непременно трябваше да говори с него, и то скоро.

След като обиколиха цялата къща, отидоха в кухнята и завариха двамата старци да пият кафе. Зелда побърза да налее и на гостенките.

— Сега разбирам защо сте приятелки — заяви. Интелигентните й очи сякаш виждаха скритите неща и четяха мисли. — Двете дори си приличате.

Двете млади жени изненадано се спогледаха. Джоузи така беше свикнала майка й да се обижда, когато я сравняваха с нея, че се изненада, когато Клоуи се засмя и възкликна:

— Божичко, вярно е. Даже очите ни са с еднакъв цвят. Да не говорим за косите ни, тези буйни гриви.

Изведнъж нещо жегна Джоузи.

„Не! Невъзможно! Проклета да си, Дела Лий!“ — помисли си.

Клоуи разговаряше със старците и като стана дума за задния двор, тя възторжено възкликна:

— Джоузи, ела да ти го покажа!

Взеха чашите с кафе и излязоха на остъклената веранда. Задният двор беше достатъчно голям за плувен басейн, но Клоуи заяви, че семейство Крамдън години наред са поддържали чудесна градина и тя ще се опита да продължи традицията.

— Спомняш ли си баща си? — ни в клин, ни в ръкав изтърси Джоузи.

Приятелката й повдигна вежди, изненадана от внезапната смяна на темата.

— Всъщност никога не съм го виждала и не знам кой е. Името му не фигурира в моето свидетелство за раждане. Мама забременяла с мен, когато била на осемнайсет. Три дни след раждането ми заминала нанякъде и повече не се върнала. Мисля, споменах, че съм отгледана от прабаба и прадядо.

— Не си се опитвала да разбереш кой е баща ти?

— Не. Като малка си измислях приказки за него. В най-любимата ми той беше член на европейска кралска династия. Понякога си фантазирах, че е прочут рокпевец. Или че е от друга планета. Ала отдавна осъзнах, че ако разбера кой е, много ще се разочаровам. Предпочитам да мисля, че той горчиво съжалява, задето не ме познава, и че години наред тайно е бдял над мен. Че мама е избягала при него и двамата са щастливи заедно. — Клоуи внезапно се усмихна. — Прощавай, отново започнах да си фантазирам. Защо питаш?

— Сетих се за моя баща.

— Бил е велик човек.

Джоузи разсеяно кимна.

— Момичета! — Джордж надникна през отворената задна врата. — Има ли кандидатки за пай?

* * *

— Накара ме да попитам господин Ламар за друга жена, която баща ми е подкупил. Смяташ, че е майката на Клоуи, нали? — След като късно следобед се прибра у дома, Джоузи отиде право в стаята си и отвори вратата на дрешника. Леко се задъхваше, но не защото тичешком бе изкачила стъпалата; задушаваше я пристъп на паника, предизвикан от осъзнаването на първостепенната роля, която Дела Лий бе започнала да играе в живота й. — Смяташ, че Клоуи също му е дъщеря! Още първия ден от появата ти тук заговори за нея, знаеше името й. И непрекъснато ме пращаше за нейните сандвичи, макар че не ги докосваш.

— Ама и ти си един бавен реотан! Сума време не можа да загрееш. Какво, да не си сляпа? — Дела Лий вдигна поглед от колажа, върху който се трудеше бог знае колко дни. Днес беше прибрала косата си на опашка и я беше завързала с един от чорапогащниците, които Джоузи беше взела от чекмеджетата в къщата й. — Обаче Клоуи не знае. Родителката й взела парите на Марко и се изпарила яко дим. Прочетох го в дневниците на мама. Описала е подробно любовната им връзка.

Дела Лий беше израснала с тези истории. Израснала беше с внушенията на една психично болна жена и, разбира се, им вярваше. Страшното бе, че убедеността й в нещо толкова невероятно започваше да въздейства и на Джоузи. Май натрапницата беше права, когато заяви, че е обсебила съзнанието й.

— Виж какво, не ме разбирай погрешно, но според мен си за психиатър. Ще ти помогна, ще платя за най-добрия лекар. Погледни се само, вързала си си косата с чорапогащник! Нормално ли е според теб?

Дела Лий презрително изсумтя:

— Я не отклонявай въпроса! Гризат те съмнения, нали, сестричке? Виждаш, че и трите сме наследили очите на Марко. Виждаш, че косата на Клоуи е гъста и къдрава като твоята. Започваш да ми вярваш.

— Не! — сопна се Джоузи.

— Твърдиш, че не допускаш възможността баща ти да има други деца?

— Той беше велик човек.

— Така казват всички. Интересно колко от онези, които наистина го познаваха, вярват в тази легенда.

— Аз вярвам.

— Нима? Сигурна ли си? Наистина ли вярваш, че баща ти е онзи човек, когото си спомняш? Не мислиш ли, че е имал и други лица?

Тези думи й напомниха за Адам. Не че намираше прилика между него и баща си, но нали бе открила тайната му, за която не подозираше. Възможно ли бе и Марко Чирини да има тайни, останали скрити от всички, които го величаеха? Поколеба се, после промърмори:

— Твърдиш, че майка ми е подкупила твоята майка, че е знаела за теб. Мислиш ли, че е знаела и за Клоуи? Хипотетично, разбира се.

— Убедена съм, че Маргарет е знаела за всички любовници на Марко.

„Затова ли мама реагира така, като й казах за Клоуи? — запита се Джоузи. — Не, няма да задълбавам в тези измислици!“

И без това много скоро писмото от адвокат Ламар щеше да сложи край на съмненията й.

* * *

— Твърдо отказваш да ме придружиш, така ли? — Адам размаха поканата, сякаш така щеше да изглежда по-съблазнителна.

Джейк седеше на канапето в дневната на приятеля си и с дистанционното превключваше телевизионните канали.

— Признавам, че адски се съблазнявам да отида на купона по случай пенсионирането на началника на пощата — сигурно ще падне голямо забавление. Само че в понеделник с колеги от прокуратурата ще работим до късно. Дори ще си поръчаме вечеря от ресторант.

— И без това си кофти гадже. — Адам хвърли поканата на масичката и седна до приятеля си. Не беше длъжен да покани някого на празненството, за което знаеше отпреди няколко седмици. Знаеше и че Джейк ще откаже да го придружи. Тогава защо се взираше в поканата, вместо да гледа телевизия?

Заради Джоузи, ето защо.

Тя продължаваше да го избягва. Да, беше й заявил, че не желае да променя начина си на живот, но всичко се бе променило през онази магическа нощ в снега пред дома й. Джоузи някак си бе влязла в душата му и беше разкрила тайната му. Не беше останал в Балд Слоуп, подтикван от желанието да прекрати авантюрите си и да си намери тихо пристанище. Предишният живот му липсваше. Липсваше му толкова много, че понякога се разтреперваше, сякаш тялото му се бореше със съзнанието му, което му диктуваше повече да не рискува. Онази нощ, докато лежеше върху Джоузи в снега, отново беше изпитал познатата тръпка. Толкова лесно бе да я целуне! Обаче не го стори — разумът отново надделя. Затова ли тя го избягваше? Разочарована ли бе от него?

— Ще поканя на тържеството Джоузи Чирини — изрече неочаквано дори за самия себе си. Като забеляза, че Джейк намали звука на телевизора и озадачено го изгледа, добави, сякаш се оправдаваше: — Харесвам я.