* * *

Двамата се върнаха в къщата на Адам и вечеряха пред телевизора, което според тях беше много по-приятен начин за изкарване на празника. Но си признаха, че ги е яд, задето не са хапнали от пая с тиква. Джейк си легна рано, след като няколко пъти безуспешно се опита да се свърже с Клоуи по телефона.

Адам реши да поостане още малко. Още чуваше как снегът бие по стъклата на големите прозорци откъм фасадата на къщата (все едно мънички птички тракаха с човките си), но бурята започваше да стихва. Тази вечер не му се прибираше, обаче бе принуден от болката в крака си и от майката на Джейк.

Изключи осветлението и вдигна щорите на прозореца в дневната. Съседът от отсрещната страна на улицата вече беше украсил къщата си с коледни лампички. В далечината се очертаваше застрашителният силует на планината Балд Слоуп. Виждаха се (макар и доста смътно) дори светлините по склоновете от другата страна.

Адам се запита дали Джоузи кара ски. Тя обичаше снега, а никога не беше правила снежен човек. Кой знае защо през целия ден мислеше само за нея. Лесно се намразват хора, които те принуждават да видиш нещата в друга светлина. Тъкмо това бе сторила Джоузи, признавайки на Клоуи, че е влюбена в него, излизайки от образа, който хората си бяха изградили за нея. Адам предполагаше, че отначало му беше станало неприятно, защото промяната в нея означаваше да се промени и всичко, което я заобикаляше. Включително и той, макар промяната да засягаше само възгледите му. Тази вечер обаче, докато се взираше в планината, изведнъж му просветна. Искаше му се отношенията им да си останат като преди, но вече знаеше, че е невъзможно, и беше… беше щастлив.

Взе си палтото и излезе.

* * *

Джоузи внезапно отвори очи. Беше необичайно тихо. Толкова тихо, че звукът от удар в стената на къщата я беше изтръгнал от съня й. Зачака да го чуе отново, но тупването не се повтори.

— Дела Лий? — прошепна тя.

— Да? — провикна се Дела иззад вратата на дрешника.

— Чу ли някакъв шум?

— Стори ми се, че идва откъм прозореца ти.

Джоузи седна в леглото. Свиваше я под лъжичката, но не беше от глад. И още нещо не беше наред. Бе прекалено тъмно.

— Токът ли е изгаснал?

— Спря преди около час. Тъкмо бях на долния етаж. Хелена ме преследваше от стая в стая. Най-накрая ме заклещи в кухнята и се обърна да светне лампата, ама ядец! Отървах се на косъм. Леле, да я беше чула как ругае!

— Казах ти да не я дразниш.

— Нека се намира на работа. Иначе е самотна.

Нещо отново удари по стената.

— Какво става? — Джоузи отметна завивката и отиде до прозореца. Може би беше паднало дърво… Не, нямаше вятър.

Тя отвори прозореца и надникна навън. Снегът беше престанал. Светът изглеждаше покрит с дебела бяла глазура от онази, която ти залепва за небцето.

— Джоузи! — извика някой сред нощната тишина.

Тя погледна надолу. Някакъв мъж стоеше на двора и беше вдигнал глава към прозореца й. Усмихваше се, лицето му беше озарено от лунната светлина.

— Адам? — възкликна тя.

— Пощальонът ли е? — обади се Дела Лий от дрешника. Ако се съдеше по гласа й, и тя беше изненадана.

— Слез при мен — извика той като принцът от приказките. — Да направим снежен човек.

Студеният въздух вледеняваше лицето й. Подът беше твърд под краката й. Усещаше аромата на ментоловото масло, поръсено по перваза на прозореца. Сърцето й биеше до пръсване, чувстваше как кръвта пулсира във вените й. Достатъчно доказателство, че е будна, че това се случва в действителност.

Само че още не можеше да го повярва.

— Джоузи? — отново извика Адам.

— Какво търсиш тук?

— Казах ти. Ела да направим снежен човек.

— Полудя ли?

Той се наведе, загреба шепа сняг и направи топка:

— Слез или ще те замеря с нея.

— Не ти стиска.

Усмивката му стана лукава.

— Сигурна ли си? — Той заподхвърля топката от едната си ръка в другата. — Кой е прозорецът на майка ти?

— Няма да посмееш!

Адам заплашително замахна с ръката, в която стискаше снежната топка.

— Добре, добре, слизам. Само не я хвърляй! — Джоузи отстъпи назад и затвори прозореца. За миг краката й се подкосиха и тя престана да се движи.

— Хм, интересно — подхвърли Дела Лий. — Какво иска онзи сладур?

— Да направим снежен човек. Да направим снежен човек в… — Машинално погледна дигиталния часовник, после си спомни, че няма ток. — Дори не знам колко е часът.

Беше по пижама и доста се суети в мрака, докато си намери снегоходките и някакъв пуловер. Навлече дългото си черно палто и на излизане грабна плетена шапка и ръкавици.

— Приятно изкарване. Използвайте презервативи! — провикна се Дела Лий.

Щом Джоузи слезе на долния етаж, Хелена изникна от стаята си. Носеше грамадно електрическо фенерче, което беше купила заедно с флакон сълзотворен спрей и персонална аларма, след като преди няколко месеца бяха арестували Уейд Бийзли по подозрение, че е убил икономката си. Магиите и амулетите бяха ефикасни против натрапниците, но дори Хелена разбираше колко полезно може да се окаже при самозащита едно тежко фенерче.

— Аз съм — прошепна Джоузи и заслони с длан очите си. — Излизам за малко.

Хелена отпусна ръка.

— Поща навънка.

— Зная.

— Олдси харесва поща.

— Да, права си.

Прислужницата се усмихна и се шмугна обратно в стаята си.

Джоузи тихо отвори външната врата и излезе на верандата. Адам я чакаше. Чакаше нея! Не, въобразяваше си. Беше абсурдно. Притвори вратата и скръсти ръце на гърдите си:

— Пиян ли си?

— Не.

Тя погледна към улицата. В снега нямаше следи от автомобилни гуми. Изглеждаше, сякаш Адам е паднал от Луната.

— Как стигна дотук?

— С автомобил. По-точно с джип. Обаче се наложи да го оставя в подножието на хълма и да вървя пеш.

— И защо не си направи снежен човек в своя двор?

— Защото теб те нямаше.

Джоузи онемя от изненада.

— Вчера ми каза, че никога не си правила снежен човек — добави той. — Реших да те науча.

— Ясно. — Отново я съжаляваше. — Виж, жалко, че си бил толкова път, но в нашия квартал снежните човеци са забранени.

— Кой ще разбере, че ние сме го направили? — Адам се обърна. — Тръгвай с мен.

— Ами кракът ти? — възкликна тя, като забеляза как той накуцва, докато слиза по стъпалата.

— Няма да му обръщаме внимание. — Той се озова на последното стъпало и я погледна. Носеше жълто пухено яке, черни ръкавици и черно кепе.

Джоузи си помисли: „Влюбена съм в него от три години, а почти не го познавам.“ Боеше се да го попита защо накуцва, да му зададе какъвто и да било личен въпрос от страх той да не се досети за чувствата й. Но след като вече знаеше, че е влюбена в него, спокойно можеше да го разпитва.

— Как се контузи?

Той кимна към двора:

— Ела да направим снежен човек и ще ти кажа.

— Прекалено висока цена за задоволяване на любопитството ми.

— Не лъжи, знам, че те гризе отвътре. — Адам протегна ръка към нея.

Какво, ако изглеждаше жалка в очите му? Ако желанието й да бъде с него вземеше връх над гордостта й? Адам й протягаше ръка, викаше я! Само това имаше значение. И тя щеше да се подчини на безмълвния му зов. Само тази вечер. Защото едва ли щеше да се повтори.

Той заобяснява как се прави снежен човек, сякаш четеше написани указания. Първо трябвало да намерят място по-близо до улицата, та всички да видят творението им. Следващата стъпка била да оформят голяма снежна топка и да я затъркалят по снега, докато стане достатъчно голяма. Тази процедура се повтаряла три пъти — за постамента, тялото и главата на скулптурата.

Наглед указанията бяха лесни, но топките, които Джоузи правеше, се разпадаха при всеки опит да ги затъркаля.

— Натискаш прекалено силно — усмихна се Адам.

— Не е вярно. Искам моят човек да е малък.

Адам се разсмя. Тя не издържа, грабна жалката си топка и го замери с нея.

Той бавно се изправи:

— Младата помощничка предизвика майстора.

Джоузи побягна, за да се скрие зад един храст, но топката, хвърлена от Адам, я улучи в гърба. Тя възмутено възкликна, спря и се обърна към него. Щеше да му даде да се разбере!

Неговият мерник беше по-точен, но предимството му изчезна, щом тя скъси разстоянието помежду им. Улучи го няколко пъти, дори веднъж в лицето. Канеше се да извика победоносно, но той я хвана за рамото и напъха шепа сняг в пуловера й. Джоузи изпищя, подхлъзна се и се просна по гръб на снега, повличайки със себе си Адам, който падна върху нея. Тя притисна длан към мокрия си пуловер, с другата затисна устните си, за да заглуши смеха си. Истинско чудо бе, че досега не бяха събудили целия квартал.

Джоузи отметна глава и избухна в толкова силен смях, че се просълзи и за миг стисна клепачи. Сълзите се стекоха по слепоочията й и стоплиха премръзналото й лице. Никога през живота си не се беше чувствала толкова щастлива. Най-сетне се поовладя, пое си въздух и отвори очи. Адам се взираше в нея, от изражението му сърцето й заби до пръсване. Тя отмести длан, смехът й замря. Адам впери поглед в устните й и няколко секунди не отмести очи.