Сара Алън - Вкусът на мечтите

— Донесоха пощата — подвикна им.

Двете не прекъснаха разговора си, който звучеше така:

— Наоми О’Тул?

— Да, Олдгрет.

— Тя беше там?

— Да, Олдгрет.

Джоузи отвори входната врата, открояваща се с прозорчетата със стъклописи, и блъсна телената рамка с опъната мрежа против комари — не искаше да пропусне нито миг в компанията на Адам. Само че рамката внезапно заяде, блъсвайки се в нещо меко. Тя с ужас осъзна, че е ударила Адам Босуел, който се беше навел да пусне писмата в черната пощенска кутия.

— Брей! — провикна се той и се усмихна. — Закъде си се разбързала, Джоузи?

Днес беше със зимната си униформа, дългият панталон скриваше белезите на десния му крак, с който той накуцваше. Беше симпатичен и добре сложен. Облото му лице вечно изглеждаше със слънчев загар, сякаш в младия мъж гореше топъл и ярък огън. Имаше тъмноруса къдрава коса, която понякога скриваше под широка кърпа, омотана около главата му. Беше прехвърлил трийсетте и криеше нещо. Джоузи не знаеше каква е тайната му, но беше сигурна, че не греши.

Знаеше само, че той не е местен. Преди три години за пръв път й беше донесъл пощата и оттогава мечтите й не бяха същите. Какви ли не любители на силните усещания идваха в Балд Слоуп заради прочутите стръмни ски писти. Тя се питаше дали и Адам е дошъл заради тръпката и дали затова е останал. Майка й беше продала курорта малко след смъртта на Марко, ала Джоузи бе щастлива, че макар и непряко, има принос за присъствието на Адам в градчето.

Продължи безмълвно да го зяпа, затова той извади от ухото си слушалката на айпода и попита:

— Ей, какво ти е?

Тя цялата пламна. Само като беше с него, езикът й се връзваше, а той беше единственият човек, с когото й се искаше да разговаря.

— Извинявай — измънка. — Не знаех, че си дошъл. Май си подранил.

— Днес няма много пратки. Само това е за теб. — Подаде й каталога, който щеше да пусне в пощенската кутия, ако тя не го беше халосала с мрежестата врата.

— Благодаря.

Адам се вгледа в нея.

— Имаш нещо ей тук. — Посочи устните й, после ъгълчето на устата си.

Тя моментално вдигна ръка и напипа полепналите трохички. Махна ги и отново се изчерви. О, да, беше духовита и чистоплътна.

— Прекрасен ден, а? — Адам си пое дълбоко въздух. Хладният въздух беше пропит с миризмата на гниещи листа и на най-упоритите цветя, които се готвеха за зимен сън. — Обичам този сезон.

Джоузи забрави, че пръстите й са допрени до устните й. Този човек буквално я омагьосваше. Едва събра сили да смотолеви:

— И аз.

— Сякаш те подтиква да направиш нещо, нали? — ухили се той. — Например… да тичаш сред дърветата.

Тя се засмя. С учудване забеляза, че Адам я наблюдава. Сякаш го беше изненадала с нещо. Най-сетне той промърмори:

— Довиждане и до скоро.

— Да. Довиждане, Адам. — Джоузи затаи дъх (внушила си беше, че е задължително), докато той слезе по стъпалата и прекоси улицата. Щом Адам стигна до другия тротоар и изчезна от света й, тя се върна в къщата.

Влезе в дневната — Хелена беше извадила дъската за гладене и се занимаваше с дрехите на Маргарет.

— Днес има само някакъв каталог — обяви Джоузи. — Отивам си в стаята да го разгледам.

— Я чакай! — Майка й присви очи и я изгледа. — С този пуловер ли беше, когато ме заведе при лекаря?

„Да му се не види! — помисли си Джоузи. — Как забравих да го сваля, като се прибрахме?“

— Да — измънка и побърза да добави: — Никой не ме видя, защото бях с палто.

— Скъпа, още миналата година те помолих да изхвърлиш тази дреха. Прана е много пъти и вече ти е омаляла.

Джоузи се насили да се усмихне:

— Обаче още ми харесва.

— Само те съветвам да си купиш пуловер по мярка. Защо са ти тези каталози, ако не ги използваш? Поръчай си по-широка дреха. Освен това червеното не ти отива. Аз можех да нося червено, когато бях на твоята възраст, защото бях руса. Пробвай с нещо бяло. Или черно.

— Да, майко. — Тя се обърна и излезе от дневната. Изкачи се по стълбището, влезе в стаята си, седна зад бюрото, втренчи се в стената и машинално заподръпва пуловера.

— Я кажи кой е той. — Дела Лий надникна от дрешника.

— Моля?

— Мъжът, дето хукна да видиш.

Джоузи се стресна. Изпъна рамене, сложи каталога на бюрото и го разгърна. Откъде проклетницата беше разбрала, че става въпрос за мъж?

— Не знам за какво говориш — измънка, отвори кутията със сладките и започна да се тъпче, преструвайки се, че разглежда каталога.

Дела Лий помълча, после промълви:

— Усещаш се, сякаш ти е отнел сърцето, нали? Все едно го е изтръгнал от гърдите ти. Сигурно ти се усмихва, сякаш не знае, че държи сърцето ти и че ти чезнеш по него.

Беше най-истинското, най-откровеното и най-тъжното изявление, което бе чувала. Изживяването бе като да чуеш за пръв път Божието слово, предизвикващо у теб страх, защото до този момент си си въобразявала, че никой не може да надникне в душата ти. Извърна се и се втренчи в другата жена, която добави:

— Чудиш се откъде знам. И аз съм от момичетата, които, щом обикнат някого, са готови да му се отдадат изцяло. Кой е той?

— Да не мислиш, че ще споделя тъкмо с теб?

Неканената гостенка се приведе.

— Заклевам се, че няма да те издам — промълви подкупващо.

— Да, бе! И двете знаем колко си почтена.

— Хубаво. Ще ми кажеш, когато решиш. Да знаеш, че мога да ти помогна. Ами да, тъкмо това ще направя — ще ти помогна. — Дела Лий се отпусна назад, от нея отново лъхна миризма на цигарен дим и кал.

— Никому не можеш да помогнеш. Какво ти се е случило, Дела Лий? Още изглеждаш, сякаш си мокра до кости.

Жената в дрешника огледа дрехите си, после докосна сплъстената си коса:

— А, бях забравила. Влизах в реката.

— Плувала си в реката по това време на годината? — облещи се Джоузи.

— Тогава ми изглеждаше уместно. Последната глупост, която ще направя, преди да замина на север. — Тя сви рамене. — Нещо като изкупление, нали разбираш?

— Изкупление за какво?

— За повече, отколкото можеш да си представиш. Виж, искам да отидеш в закусвалнята на първия етаж на Съдебната палата. Намира се точно срещу асансьорите. Собственичката се казва Клоуи Финли и много ще ти хареса. Приготвя сандвичи с печени домати и три вида сирене, които са толкова вкусни, че свят ще ти се завие. Ще ми донесеш ли един?

Джоузи, която още размишляваше как Дела Лий се е потопила в ледените води на река Грийн Коул, въобразявайки си, че изкупва греховете си, се стресна от внезапната смяна на темата.

— Искаш да ти донеса сандвич още сега ли?

— Защо не?

— Защото в дванайсет и половина обядвам с майка си. Следобед седя до нея, докато трае срещата й с финансовия й консултант. После ще я къпя във ваната, накрая ще й помогна да си легне.

— Тогава утре — невъзмутимо заяви Дела Лий.

— Утре ще водя мама на маникюр и педикюр.

— В четвъртък?

— В четвъртък ще карам мама на сбирката на дамския клуб.

— Хич не ми е чудно, че си купуваш списания за пътешествия. Бас държа, че ако някога се измъкнеш от омагьосания кръг, ще си плюеш на петите.

— Грешиш! — възмутено възкликна Джоузи, защото добре възпитаните дъщери не изоставяха майките си. Нищо, че непрекъснато мечтаеше да се махне от тази къща. — Ами ако този живот ми харесва? Задавала ли си си този въпрос?

Натрапницата презрително изсумтя.

Джоузи затвори кутията с бисквитите, стана и я върна в дрешника заедно с неначенатата опаковка кексчета:

— Яж каквото искаш от запасите ми. Няма да ти донеса сандвич.

— Не, благодаря. Ще изчакам.

— Дълго има да чакаш.

Дела Лий се засмя:

— Миличка, остана ми само време, нищо друго.