— Донесоха пощата — подвикна им.

Двете не прекъснаха разговора си, който звучеше така:

— Наоми О’Тул?

— Да, Олдгрет.

— Тя беше там?

— Да, Олдгрет.

Джоузи отвори входната врата, открояваща се с прозорчетата със стъклописи, и блъсна телената рамка с опъната мрежа против комари — не искаше да пропусне нито миг в компанията на Адам. Само че рамката внезапно заяде, блъсвайки се в нещо меко. Тя с ужас осъзна, че е ударила Адам Босуел, който се беше навел да пусне писмата в черната пощенска кутия.

— Брей! — провикна се той и се усмихна. — Закъде си се разбързала, Джоузи?

Днес беше със зимната си униформа, дългият панталон скриваше белезите на десния му крак, с който той накуцваше. Беше симпатичен и добре сложен. Облото му лице вечно изглеждаше със слънчев загар, сякаш в младия мъж гореше топъл и ярък огън. Имаше тъмноруса къдрава коса, която понякога скриваше под широка кърпа, омотана около главата му. Беше прехвърлил трийсетте и криеше нещо. Джоузи не знаеше каква е тайната му, но беше сигурна, че не греши.

Знаеше само, че той не е местен. Преди три години за пръв път й беше донесъл пощата и оттогава мечтите й не бяха същите. Какви ли не любители на силните усещания идваха в Балд Слоуп заради прочутите стръмни ски писти. Тя се питаше дали и Адам е дошъл заради тръпката и дали затова е останал. Майка й беше продала курорта малко след смъртта на Марко, ала Джоузи бе щастлива, че макар и непряко, има принос за присъствието на Адам в градчето.

Продължи безмълвно да го зяпа, затова той извади от ухото си слушалката на айпода и попита:

— Ей, какво ти е?

Тя цялата пламна. Само като беше с него, езикът й се връзваше, а той беше единственият човек, с когото й се искаше да разговаря.

— Извинявай — измънка. — Не знаех, че си дошъл. Май си подранил.

— Днес няма много пратки. Само това е за теб. — Подаде й каталога, който щеше да пусне в пощенската кутия, ако тя не го беше халосала с мрежестата врата.

— Благодаря.

Адам се вгледа в нея.

— Имаш нещо ей тук. — Посочи устните й, после ъгълчето на устата си.

Тя моментално вдигна ръка и напипа полепналите трохички. Махна ги и отново се изчерви. О, да, беше духовита и чистоплътна.

— Прекрасен ден, а? — Адам си пое дълбоко въздух. Хладният въздух беше пропит с миризмата на гниещи листа и на най-упоритите цветя, които се готвеха за зимен сън. — Обичам този сезон.

Джоузи забрави, че пръстите й са допрени до устните й. Този човек буквално я омагьосваше. Едва събра сили да смотолеви:

— И аз.

— Сякаш те подтиква да направиш нещо, нали? — ухили се той. — Например… да тичаш сред дърветата.

Тя се засмя. С учудване забеляза, че Адам я наблюдава. Сякаш го беше изненадала с нещо. Най-сетне той промърмори:

— Довиждане и до скоро.

— Да. Довиждане, Адам. — Джоузи затаи дъх (внушила си беше, че е задължително), докато той слезе по стъпалата и прекоси улицата. Щом Адам стигна до другия тротоар и изчезна от света й, тя се върна в къщата.

Влезе в дневната — Хелена беше извадила дъската за гладене и се занимаваше с дрехите на Маргарет.

— Днес има само някакъв каталог — обяви Джоузи. — Отивам си в стаята да го разгледам.

— Я чакай! — Майка й присви очи и я изгледа. — С този пуловер ли беше, когато ме заведе при лекаря?

„Да му се не види! — помисли си Джоузи. — Как забравих да го сваля, като се прибрахме?“

— Да — измънка и побърза да добави: — Никой не ме видя, защото бях с палто.

— Скъпа, още миналата година те помолих да изхвърлиш тази дреха. Прана е много пъти и вече ти е омаляла.

Джоузи се насили да се усмихне:

— Обаче още ми харесва.

— Само те съветвам да си купиш пуловер по мярка. Защо са ти тези каталози, ако не ги използваш? Поръчай си по-широка дреха. Освен това червеното не ти отива. Аз можех да нося червено, когато бях на твоята възраст, защото бях руса. Пробвай с нещо бяло. Или черно.

— Да, майко. — Тя се обърна и излезе от дневната. Изкачи се по стълбището, влезе в стаята си, седна зад бюрото, втренчи се в стената и машинално заподръпва пуловера.

— Я кажи кой е той. — Дела Лий надникна от дрешника.

— Моля?

— Мъжът, дето хукна да видиш.

Джоузи се стресна. Изпъна рамене, сложи каталога на бюрото и го разгърна. Откъде проклетницата беше разбрала, че става въпрос за мъж?

— Не знам за какво говориш — измънка, отвори кутията със сладките и започна да се тъпче, преструвайки се, че разглежда каталога.

Дела Лий помълча, после промълви:

— Усещаш се, сякаш ти е отнел сърцето, нали? Все едно го е изтръгнал от гърдите ти. Сигурно ти се усмихва, сякаш не знае, че държи сърцето ти и че ти чезнеш по него.

Беше най-истинското, най-откровеното и най-тъжното изявление, което бе чувала. Изживяването бе като да чуеш за пръв път Божието слово, предизвикващо у теб страх, защото до този момент си си въобразявала, че никой не може да надникне в душата ти. Извърна се и се втренчи в другата жена, която добави:

— Чудиш се откъде знам. И аз съм от момичетата, които, щом обикнат някого, са готови да му се отдадат изцяло. Кой е той?

— Да не мислиш, че ще споделя тъкмо с теб?

Неканената гостенка се приведе.

— Заклевам се, че няма да те издам — промълви подкупващо.

— Да, бе! И двете знаем колко си почтена.

— Хубаво. Ще ми кажеш, когато решиш. Да знаеш, че мога да ти помогна. Ами да, тъкмо това ще направя — ще ти помогна. — Дела Лий се отпусна назад, от нея отново лъхна миризма на цигарен дим и кал.

— Никому не можеш да помогнеш. Какво ти се е случило, Дела Лий? Още изглеждаш, сякаш си мокра до кости.

Жената в дрешника огледа дрехите си, после докосна сплъстената си коса:

— А, бях забравила. Влизах в реката.

— Плувала си в реката по това време на годината? — облещи се Джоузи.

— Тогава ми изглеждаше уместно. Последната глупост, която ще направя, преди да замина на север. — Тя сви рамене. — Нещо като изкупление, нали разбираш?

— Изкупление за какво?

— За повече, отколкото можеш да си представиш. Виж, искам да отидеш в закусвалнята на първия етаж на Съдебната палата. Намира се точно срещу асансьорите. Собственичката се казва Клоуи Финли и много ще ти хареса. Приготвя сандвичи с печени домати и три вида сирене, които са толкова вкусни, че свят ще ти се завие. Ще ми донесеш ли един?

Джоузи, която още размишляваше как Дела Лий се е потопила в ледените води на река Грийн Коул, въобразявайки си, че изкупва греховете си, се стресна от внезапната смяна на темата.

— Искаш да ти донеса сандвич още сега ли?

— Защо не?

— Защото в дванайсет и половина обядвам с майка си. Следобед седя до нея, докато трае срещата й с финансовия й консултант. После ще я къпя във ваната, накрая ще й помогна да си легне.

— Тогава утре — невъзмутимо заяви Дела Лий.

— Утре ще водя мама на маникюр и педикюр.

— В четвъртък?

— В четвъртък ще карам мама на сбирката на дамския клуб.

— Хич не ми е чудно, че си купуваш списания за пътешествия. Бас държа, че ако някога се измъкнеш от омагьосания кръг, ще си плюеш на петите.

— Грешиш! — възмутено възкликна Джоузи, защото добре възпитаните дъщери не изоставяха майките си. Нищо, че непрекъснато мечтаеше да се махне от тази къща. — Ами ако този живот ми харесва? Задавала ли си си този въпрос?

Натрапницата презрително изсумтя.

Джоузи затвори кутията с бисквитите, стана и я върна в дрешника заедно с неначенатата опаковка кексчета:

— Яж каквото искаш от запасите ми. Няма да ти донеса сандвич.

— Не, благодаря. Ще изчакам.

— Дълго има да чакаш.

Дела Лий се засмя:

— Миличка, остана ми само време, нищо друго.

Втора глава

Кифлички със сладко

Близо век жителите на Балд Слоуп едва свързваха двата края, обслужвайки капризните богаташи от Пидмънт в Северна Каролина, които пристигаха тук, търсейки убежище от летните горещини. През студените месеци градчето беше като животно, потънало в дълбок зимен сън — вратите на вилите и на повечето магазини в центъра бяха заковани с дъски. Местните хора се прехранваха със зеленчукови консерви, които приготвяха сами, и с парите, изкарани през лятото. Докато се стопеше последният сняг, те вече бяха изнемощели от глад и с нетърпение очакваха завръщането на летните курортисти.

От малък Марко Чирини се спускаше по северния склон на планината Балд Слоуп със ските, които баща му беше донесъл от Италия. Никой не знаеше откъде са семейство Чирини. Бяха се появили в градчето посред една люта зима, черните им коси блестяха като въглища на фона на снега. Така и не се вписаха сред местните хора. Марко обаче отчаяно се опитваше. Зиме водеше в планината групи момчета от градчето, показваше им как да си направят ски и как да ги използват. Плащаха му с дребни монети и с буркани лютеница и червено зеле с подправки, които задигаха от оскъдните запаси на майките си. На деветнайсет той реши да направи решителна стъпка напред. Уверен бе, че може да направи така, че градчето да не замира през зимата. Бе самоуверен, не се боеше от тежката работа и притежаваше загадъчна средиземноморска красота, заради която не бе приет от суровите планинци. Вместо да се отчае от отношението им, Марко намери инвеститори от Ашвил и Шарлот, които изкупиха земята. Самият той се захвана със строежа на първия хотел, без да обръща внимание на неодобрителните погледи на съгражданите си. Първите обитатели на планинските градчета в Южните Апалачи бяха потомци на англичани, ирландци и шотландци, които вярваха в старите традиции и смятаха, че не бива да ги нарушават. Затова и бяха против промените. След петнайсет години изграждането на курорта „Балд Слоуп“ бе завършено и за всеобща изненада начинанието се оказа много успешно.