Сара Алън - Вкусът на мечтите

„Тъкмо това искам“ — опита се да си внуши Клоуи. Днес следобед си беше приготвила още една чаша чай от коприва, надявайки се да усети, че постъпва правилно. Обаче чаят я улесни само при вземането на две решения: дали тази година да изпече пуйка (тя се отказа) и дали да носи шапка, ако излезе (реши да си сложи). Но по въпроса дали вечерта да се срещне с Джулиан в съзнанието й се бе спуснала мъгла като онази, която се стелеше над река Грийн Коув.

Не й трябваше помощ да реши какво да сготви и как да се облече. Може би Нова Бери й беше дала твърде малка доза от вълшебния еликсир.

Изля в умивалника останалия чай и се загледа как течността изчезва в канала. Беше потисната заради утрешния Ден на благодарността. Тази година нямаше да го прекара с родителите на Джейк, които всеки път превръщаха празника в незабравимо събитие. Всяка година Фейт измисляше оригинална украса на дома и специално меню, придружено с прекрасни напитки. За пръв път Клоуи щеше да е сама на Деня на благодарността. През целия ден приятели и познати се обаждаха по телефона и оставяха съобщения, пожелавайки й весело изкарване. Тя не искаше да разговаря с тях, не желаеше да отблъсква съчувствието им и поканите да прекара празника с тях и семействата им. Единственият човек, с когото можеше да общува, бе Джоузи, която по-рано й беше позвънила да я попита как се чувства. Реши да й се обади, за да си поговорят, но се включи гласовата поща. Тогава й хрумна да се свърже с Джулиан. Не се беше чувала с него след инцидента в „Найт Лайт“, дължеше му извинение.

Пък и може би той най-сетне щеше да й каже името на жената, с която беше спал Джейк.

Предишния ден бе заявила на Джоузи, че се отказва да научи името на съперницата си. И още, че няма намерение повече да се среща с Джулиан. Беше напълно искрена, защото приятелката й бе до нея и й беше помогнала да прогони черните мисли и да се почувства по-добре. Ала онова, което вчера изглеждаше логично, сега й се струваше глупаво. Нямаше власт над емоциите си и се плашеше от неуравновесеността си.

Бе изгубила всичко, което обичаше и ценеше. Може би ако научеше името на онази жена, нещата щяха да се оправят.

Джулиан веднага вдигна слушалката, сякаш очакваше обаждането й.

— Здравей, Джулиан. Аз съм, Клоуи. Извинявай за онази вечер.

— Приятелите ти са напълно откачени — промърмори той. Дори чрез упрека съумяваше да я прелъсти — извикваше у нея съчувствие и желание да бъде с него. — Челюстта още ме боли.

— Какво? Защо те боли?

— Онзи русокос великан ме цапардоса.

— Адам те е ударил, така ли? — Знаеше, че Адам беше в бара. Макар че тези мигове й се губеха, Джоузи й беше казала, че тя, Клоуи, му е телефонирала. Но Адам, добродушният Адам да удари човек? Не й се вярваше.

— Не помниш ли? — попита Джулиан.

— Не.

— Беше се натряскала — отбеляза той и сякаш настроението му се подобри. — Прощавам ти, красавице. Защо не ми дойдеш на гости днес следобед? Тъкмо ще празнуваме заедно. Ще ти кажа името на онази жена, дори ще ти покажа къде живее.

Обаче и този път отказа да й съобщи информацията по телефона, явно за да я накара да отиде при него. Искаше й се да вярва, че постъпва така, защото не желае да бъде сам. Вероятно и той като нея беше потиснат. Мъж и жена с разбити сърца щяха да отпразнуват Деня на благодарността, като шпионират хората, виновни за дълбоките им душевни рани. Струваше й се съвсем уместно.

По-късно, когато отново излезе от дома си, забеляза, че вали много по-силно, отколкото преди няколко часа, когато беше затворила кафенето. Мокрият сняг, натрупан по тротоарите, вече стигаше до глезените й. Едва се добра до раздрънкания си фолксваген „бръмбар“ и тежко въздъхна. Колите, влизащи и излизащи от паркинга, бяха набили сняг в гумите. Опита се да го почисти с крак, после се наведе и зарина с ръце (добре, че носеше дебели ръкавици). Изведнъж забеляза нещо странно до едната задна гума. От преспата се подаваше книга. Тя разрови снега и я взе.

„Мадам Бовари“.

Клоуи забели очи и запрати томчето в купчината изринат сняг. Книгите си мислеха, че тя ще изневери на Джейк. Какъв майтап!

Трафикът беше безумен, защото валежът се беше усилил тъкмо когато хората излизаха от работа, а скиорите бяха тръгнали към планината, за да се възползват от първия обилен сняг през тази зима. Второстепенните пътища не бяха така задръстени, затова Клоуи насочи колата по Съмъртайм Роуд. Трябваше да излезе на магистралата, за да стигне до адреса, който Джулиан й беше дал, само че заради катастрофа полицията спираше колите на изхода. Тъкмо тогава фолксвагенът й предаде богу дух. Хората в колите зад нея й помогнаха да го избута на банкета, мнозина й предложиха да я закарат, където пожелае, но тя отказа.

Чаят не й беше помогнал да вземе окончателно решение, но снегът й бе отнел — правото на избор.

Изпита необяснимо облекчение.

Сега единственото й желание беше да се прибере у дома.

Отне й близо час и половина да се върне на Съмъртайм Роуд. Трепереше от студ, мускулите на краката я боляха от газенето в дълбоките преспи. Страните й бяха пламнали, розовото й пухено яке бе побеляло от снега, любимите й ботуши бяха подгизнали. Позволи си да спре и да си почине едва когато стигна до жълтата къща, в която се беше влюбила от пръв поглед.

Толкова дълго се взира в нея, че снегът запълни следите от стъпките й и тя заприлича на стройно дръвче, вкоренило се в тротоара.

Изтръгна се от унеса едва когато вратата внезапно се отвори и някакъв плешив човек излезе на мъничката веранда. Беше с подплатени домакински ръкавици и носеше тава, в която се мъдреше почти овъглена пуйка. Непознатият запрати тавата в снега, където се образува димяща дупка.

Нисичка жена на шейсетина години с гащеризон и високи червени ботуши застана на вратата и поклати глава:

— Казах ти, че нещо гори, ама ти не ми повярва.

— Следвах указанията! — извика мъжът.

— Да, бе. Включил си фурната на най-високата степен!

Почти едновременно двамата се обърнаха, забелязвайки, че някой стои на тротоара и ги наблюдава.

— Здравейте! — провикна се непознатият и размаха кухненската ръкавица. — Да не ви е зле?

— Не, нищо ми няма. Извинете, че ви зяпах така.

— Изглежда, отдавна стърчите там — усмихна се той. — Отначало ви помислих за снежен човек.

— Колата ми се повреди на магистралата и си тръгнах пеш към къщи. Жалко за пуйката — добави тя и понечи да продължи пътя си. Краката й се бяха схванали от продължителното стоене на едно място, чувстваше ги тежки като олово.

— Вървели сте дотук чак от магистралата ли? — възкликна жената. — Джордж, помогни й да изкачи стъпалата.

Мъжът веднага се подчини, въпреки че не носеше ботуши, а дървено сабо.

— Не, няма нужда. — Клоуи му махна да се върне. — Живея на няколко преки оттук.

— Ще ти замръзнат краката, миличка — извика жената, преминавайки на „ти“. — Пък и снегът се усили. Джордж изглежда така, сякаш му е поникнала коса.

Клоуи беше прекалено уморена и премръзнала, за да спори, затова позволи на симпатягата да я въведе в къщата.

— Аз съм Зелда Крамдън, а това е съпругът ми Джордж — добави жената и затвори външната врата. Тримата едва се побираха в малкото антре.

— Зная. — Клоуи се насили да се усмихне, но устните й бяха вкочанени. — Запознах се с вас на един оглед на къщата.

— Ами да! Като те видях отблизо, си помислих, че ми изглеждаш позната — забърбори Зелда, взе подгизналата плетена шапка на Клоуи, после й помогна да си свали якето. — Такава червена коса не може да се забрави.

Джордж захвърли сабото и смъкна мокрите си чорапи:

— Как се казваш, скъпа?

— Клоуи Финли — отвърна тя, опита се да си свали ботушите, но се наложи Зелда да й помогне.

— Ела да ти дам някакви сухи дрехи — нареди възрастната дама и я поведе по коридора. — За бога, Джордж, отвори някой прозорец! Димът е толкова гъст, че като нищо ще се задушим!

— Неблагодарница. Ругаеш ме, вместо да ме поздравиш за кулинарните ми изненади. — Както си беше бос, той забърза към кухнята.

— Ще те поздравя, когато сготвиш нещо, което става за ядене.

— Да не прекъснах приготовленията ви за Деня на благодарността? — попита Клоуи.

— Не, не. Щяхме да празнуваме заедно с дъщеря ни, зетя и внучетата, обаче се обадиха, че са стигнали само до Ашвил и не могат да продължат. — Зелда я покани в стая, която явно беше приготвена за очакваните гости. На нощното шкафче бяха поставени кана с вода, чаши и купичка с ментови бонбони, на леглото имаше купчина сгънати хавлиени кърпи. Зелда грабна една и й я подаде. — Казах си, че е безсмислено да готвя, след като ще бъдем само двамата с Джордж, и седнах до прозореца да почета и да се полюбувам на снега. Какво по-приятно от това, а? Тъкмо тогава скъпият ми съпруг решил за пръв път в живота си да приготви празничната вечеря. Ти видя резултата — овъглената птица на двора. Тази година май няма да празнуваме с дъщеря си. Вероятно службите ще разчистят пътищата едва вдругиден, а тогава скъпите ми хора ще трябва да потеглят обратно към къщи. — Тя прерови чекмеджетата и извади къси чорапи, розов анцуг и тениска с емблемата на Йейлския университет.