Само дето понякога му се струваше, че не живее, а съществува.

Не, така би се изразил предишният Адам.

Пусна писмата в пощенската кутия и зачака да се появи Джоузи. Обаче от нея нямаше и следа. Той се навъси и потърка челото си. Какъв абсурд! Бе разбрал, че го обича, но пак искаше да я види. Не желаеше отношенията им да се променят. Без да разсъждава повече, той почука на вратата.

На прага застана дребничка симпатична жена. Лицето й беше с цвят на карамел. Тя озадачено го изгледа и попита:

— Поща?

— А, да. — Адам се обърна, извади от кутията писмата и й го показа. Чувстваше се като кръгъл глупак.

— Джоузи вкъщи ли е?

— Олдси?

— Не, Джоузи.

— Хелена, остави на мен. — Тя внезапно изникна зад прислужницата.

Хелена побягна като подплашена. Джоузи го изгледа накриво, след миг лицето й се проясни, тя се усмихна.

— Най-после заваля сняг! — възкликна. — Откога го чакам!

Приближи се до парапета на верандата и протегна ръка. Мокрите снежинки мигом се разтопиха в дланта й. „Обича снега“ — каза си той, после се сепна. Не беше открил Америка. Знаеше, че тя обича снега. Беше го забелязал, след като вече три години й носеше пощата.

— Колко е хубаво!

— Скоро ще натрупа. Идеален е за снежни човеци — промърмори Адам и застана до нея.

Тя се засмя, сякаш изобщо не се беше сетила за това.

— Никога не съм правила снежен човек.

— Така ли?

Джоузи поклати глава:

— В този квартал е забранено.

Адам се втренчи в нея. Мислеше си, че с тази черна къдрава коса и бяла, почти прозрачна кожа тя прилича на приказната Снежанка.

— Не ме избягвай — промълви. — Няма причина.

Джоузи се вцепени и се загледа в падащия сняг.

— Нищо не се е случило. Допада ми онова, което съществува помежду ни.

— Сигурна съм.

— За какво намекваш?

— За нищо.

— Не, настоявам да ми кажеш.

— Мисълта ми е, че ти си обичан от някого, не и аз. — Джоузи внезапно размаха ръце, сякаш да заличи думите си. — Боже, каква съм глупачка! — Обърна се към него и добави: — Моля те, забрави, че го казах. — Адам неволно се усмихна и тя побърза да смени темата: — Виж, така и така си дошъл, да поговорим за Клоуи.

Той кимна, насърчавайки я да говори. Беше готов на всичко, само и само да й попречи да избяга.

— Слушам те.

— Клоуи се среща с онзи Джулиан, защото й е обещал да й каже с коя е спал Джейк.

— Проклятие! — изненадано възкликна Адам. — Ще кажа на Джейк.

— Недей, моля те. Ако можеш, научи името на онази жена. Не желая да се намесвам в отношенията им, само се опитвам да й попреча отново да се види с Джулиан. Този тип е причинил много страдания на една моя позната. Не бива да го стори и с Клоуи.

За пръв път го молеше за нещо. Нима можеше да й откаже? Подаде й писмата и промълви:

— Ще се постарая.

— Благодаря.

Адам я проследи с поглед. „Ти си обичан от някого, не и аз.“

— Джоузи?

Тя се обърна.

Той се поколеба. Някакво гласче му прошепна да не променя статуквото.

— Приятно изкарване на Деня на благодарността.

— И на теб, Адам.

* * *

Отначало снегът беше примесен с дъжд — от небето се сипеха бели и сребристи конфети, сякаш в рая имаше сватбено тържество. Маргарет реши, че няма да натрупа достатъчно, за да й попречи да излезе — следобед имаше час при фризьора. Вдругиден беше Денят на благодарността и това беше последната й възможност да се погрижи за прическата си преди началото на досадните коледни тържества. В началото на седмицата куриер на „Уайзман енд Фароу“ й беше доставил експресно тоалетите за празничния сезон. Доскоро Джоузи я караше с колата два пъти годишно в Ашвил, за да си поръчва дрехи от прочутия магазин на богатите. Но след като си счупи крака, внучката на госпожа Фароу идваше да й вземе мерки (Маргарет се гордееше, че си е запазила младежката фигура) и от магазина й изпращаха готовите дрехи два пъти годишно — напролет и за Коледа. Тази година тоалетите бяха в яркочервено, елегантно златисто и в синьо, каквито бяха очите й. Винаги щеше да е най-елегантната жена в Балд Слоуп. Не можеше да предотврати неминуемите последици от напредването на възрастта — трошливите си кости и деликатната кожа, но нищо не й пречеше да притежава шикозни дрехи и винаги да е с прическа. Дори Ливия Линли-Уайт й бе казала, че е красива.

Не че искаше да й направи комплимент.

— Върви да напазаруваш, докато съм при фризьора — обърна се към Джоузи, когато спряха пред салона. Дъщеря й се беше съгласила да я закара, но преди това доста мърмори, което беше нетипично за нея. Бе заявила: „Ще натрупа много сняг, може да затънем. Защо не отидеш на фризьор друг ден?“ Друг ден! Сякаш тя, Маргарет, беше капризно дете, настояващо да се изпълни поредната му прищявка.

— Май ще остана да те чакам — промърмори Джоузи, взирайки се през предното стъкло. — Ако вали все така силно, няма да мога да те взема.

— Глупости! Отиваш в магазина. Ето, съставила съм списък. — Тя извади от чантата си сгънат лист хартия и го остави на таблото. — Утре Хелена има почивен ден. За закуска искам сладкиши, за обяд — сандвич и ябълка, а за вечеря — салата. Предполагам, че няма да се затрудниш при приготвянето.

Дъщеря й въздъхна:

— Наближава Денят на благодарността, отгоре на всичко вали сняг. В магазина ще е истинска лудница.

Маргарет се вгледа в профила й. Джоузи сякаш не беше същата и промяната изобщо не й се нравеше. Изпращаше я да свърши нещо, а тя се бавеше повече от необходимото. Отказваше да сподели коя е приятелката й. Дръзваше да изразява мнението си, сякаш бе репетирала, сякаш някой я учеше какво да прави.

— Джоузи! — промълви.

— Да, мамо.

— Ще отидеш в магазина и ще купиш всичко, което съм написала!

— Разбира се, мамо. — Младата жена като че ли се изненада. — Съмняваш ли се?

В това беше проблемът. Изведнъж беше добил невероятни размери.

* * *

Маргарет влезе в салона и с облекчение видя Анабел Дрейк. Означаваше, че Роули я е оставил и си е тръгнал. Анабел беше симпатична, но бе от онези жени, които нищо не правят сами. Никога не отиваше на фризьор, без да провери дали там ще бъдат поне четири нейни познати. Закусваше с най-голямата си дъщеря, обядваше с най-малката, вечеряше със сина си. Всеки ден без изключение. Не смееше да предприеме каквото и да е без чужда помощ. Според Маргарет липсата на самочувствие й беше насадена от покойния й съпруг Дон, преуспял лекар и много противен тип. Толкова пъти беше наричал жена си некадърница, че усещането за безполезност се бе загнездило чак в мозъка на костите й. Маргарет се питаше дали Роули е привлечен от уязвимостта на Анабел.

— Боже, имаш разкошна коса! — възкликна Анабел, когато тя седна на стола до нея.

— Благодаря. — На тази възраст бе трудно да поддържа прошарената си коса, която бе дълга до раменете и с няколко изсветлени кичура. Обаче за нищо на света нямаше да прибегне до студено къдрене като Анабел.

— И обувките ти са много шик.

— Правят ми ги по поръчка. — Маргарет протегна крак, та всички да се полюбуват. Беше красива. Много по-красива от Анабел. И много по-богата.

Салонът жужеше като кошер, дамите обсъждаха плановете си за празниците, разменяха клюки и рецепти за специалитети по случай Деня на благодарността. Стилистката се забави повече от обичайното, докато направи прическа на Маргарет. После маникюристката беше заета. Маргарет не беше свикнала да чака, пък и бедрото много я болеше, но все пак раздаде големи бакшиши. Държеше всички да я харесват. Освен това й беше много по-лесно да е щедра с хора, които не познаваше добре. Най-сетне излезе в просторното помещение, където прислугата и шофьорите чакаха разкрасяващите се дами, очаквайки да види Джоузи.

Обаче я нямаше.

Маргарет тръгна към бюрото на служителката, която записваше часове и упътваше клиентките, за да попита дали дъщеря й е телефонирала, че ще закъснее, но в този момент звънчето над вратата издрънча. Реши, че това е Джоузи, и тревогата й се замени с раздразнение. Хубавичко щеше да я подреди, задето я беше накарала да чака.

Обърна се, но не видя дъщеря си.

Беше Роули Пелам.

Якето и шофьорската му фуражка бяха покрити със сняг и той старателно ги почисти, преди да влезе в приемната. Изглеждаше като че изтупва прах, сякаш току-що е излязъл от някакъв склад.

— Госпожа Дрейк ще бъде готова след няколко минути — предупреди го служителката на рецепцията.

— Все така казваш — намигна й той. — Започнах нарочно да закъснявам, но пак се налага да чакам.

— Искаш ли чаша кафе?

Роули седна на едно канапе:

— С удоволствие, благодаря.

Жената отиде да донесе кафето. Роули и Маргарет останаха сами и безмълвно се втренчиха един в друг. Той беше прехвърлил шейсетте и вече бе побелял. През лятото обаче беше забелязала, че когато той стои на слънце, в косата му проблясват червеникави кичури. Младежът, в когото навремето беше лудо влюбена, още не си беше отишъл завинаги.