Очевидно лъжеше. Тя нямаше приятелки.

Къде бе отишла тогава?

Десет минути след като дъщеря й излезе, на вратата се почука.

— Хелена — обърна се Маргарет към прислужницата, която прекосяваше дневната, — който и да е, кажи, че съм неразположена. Не споменавай, че Джоузи я няма.

Дъщеря й беше длъжна да се грижи за нея. Маргарет го очакваше. Всички го очакваха.

След няколко секунди Хелена застана на прага на дневната:

— Мъж търси вас.

— Нали ти обясних какво да казваш… — Маргарет млъкна и дълбоко си пое дъх. Прислужницата вероятно не знаеше какво означава думата „неразположена“. — Предай му, че не се чувствам добре.

— Той казва, че ще кара вас.

— Да ме кара ли?

— Да, Олдгрет.

Маргарет стана да последва Хелена, но не взе бастуна си — можеше да е някой непознат и не искаше да създава впечатление на немощна старица. Прислужницата отвори външната врата. Маргарет почувства, че й се завива свят, в съзнанието й нахлуха спомени за последния път, когато го беше видяла на верандата си. За миг дори изпита същите усещания — главата й беше замаяна от успокоителните, но те не можеха да притъпят жестокото чувство за празнота и неописуема скръб.

— Роули Пелам! — промърмори и нервно подръпна сакото на жълтия си костюм. — За бога, защо си дошъл?

Той се обърна към Хелена:

— Моля, съобщете на госпожа Чирини, че дъщеря й ми телефонира преди няколко минути и аз й обещах да закарам госпожата на официалния обяд.

— Джоузи ти е позвънила, така ли? — възкликна, после недоверчиво добави: — Накарала те е да й обещаеш?

Всеизвестно беше, че хората от фамилията Пелам рядко даваха обещания, защото знаеха, че нямат право да ги нарушат. Още по-невероятно бе, че Роули е обещал да помогне именно на нея.

Та нали я ненавиждаше!

— Моля, предайте на госпожа Чирини, че отговорът е „да“.

Хелена съвсем се обърка, дори изпадна в паника — не проумяваше защо този човек не говори направо на господарката й.

„Е, нямам избор — каза си Маргарет. — Роули е длъжен да изпълни обещанието си.“ Независимо дали й харесваше, щеше да я закара на официалния обяд, дори това да му струваше живота. Ливия Линли-Уайт щеше да получи инфаркт.

— Хелена, донеси ми палтото и бастуна. Кажи на Джоузи, че като се върна, искам да си поговоря с нея.

Щом излезе на улицата, усети силния вятър. Роули я съпроводи до таксито, а тя непрекъснато се питаше дали съседите я наблюдават. Опита се да се движи както обикновено, но усети, че се накланя към него, сякаш той притежаваше притегателна сила. Навремето бе взела решение и не се беше отклонила от избрания път. Оказа се обаче, че е много по-лесно да няма контакт с Роули, отколкото да е близо до него. Той й отвори вратата на таксито; лицето му беше безизразно. И слава богу, защото Маргарет знаеше, че я ненавижда с цялата си душа. Криво-ляво се настани на задната седалка и той затвори вратата.

Седна зад волана и потегли, а тя с учудване си помисли колко прекрасно и познато е усещането. Бе като да си сложиш удобни домашни чехли. Като да изпиеш чаша хубаво вино. Беше се върнала в най-прекрасния период от живота си.

Втренчи се в тила му. Още щом го зърна, изпита към него необяснимо привличане. Дамите от нейното общество никога не караха колите си. Имаха шофьори или се придвижваха с таксита. Маргарет го видя за пръв път, когато вече наближаваше трийсетте — Роули помагаше на една нейна приятелка да слезе от таксито му. Тя веднага попита:

— Кой е този?

Всички дами, родени в Балд Слоуп, познаваха Роули и с удоволствие я информираха надълго и нашироко за симпатягата със сини очи и червеникава коса. Не бил от тяхната черга, след гимназията отишъл в армията. Наскоро се върнал в градчето и започнал работа в таксиметровата фирма на баща си.

През този ден той срещна погледа й и това бе началото на погледите, изпълнени с копнеж. В продължение на три години почти всеки ден тя освобождаваше шофьора си, после изведнъж се сещаше, че трябва да отиде някъде, и естествено викаше такси. И всеки път идваше Роули. Никога не й се наложи изрично да спомене името му.

Отначало всичко бе съвсем невинно. Той разговаряше и се смееше с нея. Маргарет живееше за тези мигове. Беше самотна, а Роули — добродушен и върлинест младок, се държеше много мило с нея. Тя си даваше сметка, че вината е нейна, нали беше с осем години по-възрастна от него. От друга страна, нямаше намерение да се сближава с младежа. Камо ли да допусне интимност помежду им.

После всичко се промени.

На Бъдни вечер след църковната програма Роули я закара до вкъщи. Прислугата беше освободена за празника и в къщата беше тъмно като в рог. По това време имаха готвачка, камериерка, градинар, шофьор, но дори Марко не си беше у дома. Маргарет вече знаеше за многобройните му любовници. Първия път беше съкрушена. При втората му връзка не я заболя толкова много. След десетата вече й беше безразлично.

Онази нощ погледна тъмната къща и се почувства някак изпразнена. Откакто преди десетина години беше напуснала родния си град, не поддържаше връзка с роднините си. Баща й беше суров човек, вкопчил се в ролята на южняк — аристократ. Семейството му беше загубило всичките си пари по време на голямата финансова криза, но не и гордостта си. Маргарет беше най-голямата от седемте му дъщери и пое грижите за по-малките си сестри, след като майка й почина при раждането на последната. От сутрин до вечер чистеше, кърпеше и переше, защото баща й искаше всичките им познати да си мислят, че може да си позволи прислуга. Не стига, че Маргарет се претрепваше от работа, ами той очакваше от нея да полага грижи за външността си — твърдеше, че красотата й е най-ценното нещо в живота му. Тя се радваше, че толкова я цени, само това й помагаше да издържи непосилния труд. Едва след време, когато той покани на вечеря Марко и накара Маргарет да седне до госта, а после по-малките момичета им поднесоха напитки на верандата и ги оставиха насаме, тя прозря истината — баща й гледаше на нея само като на инвестиция. Щом сестрите й поотраснаха и станаха самостоятелни, той на практика я продаде на мъжа, предложил най-високата цена.

След като осъзна жестоката истина, тя нямаше търпение да напусне този дом.

През онази далечна нощ преди Коледа Роули учтиво й отвори вратата и тя слезе от колата. Спомняше си, че времето беше меко и тревата още беше зелена.

— Лека нощ, госпожо Чирини — каза й той. — Пожелавам ви прекрасна Коледа.

— Лека нощ — едва успя да изрече Маргарет, после гласът й затрепери. Опита се да побегне, но Роули я хвана за ръката. Тя носеше елегантно червено палто с висока яка, червена шапчица и бели ръкавици. Изглеждаше красива, млада и елегантна. Още пазеше този тоалет в една ракла на тавана. Години след края на любовната й връзка и когато Марко отсъстваше, тя отиваше в таванското помещение и слагаше палтото, шапката и ръкавиците.

— Какво се е случило?

— Нищо. Моля те, пусни ми ръката. Съседите ще видят и ще клюкарстват.

— Наблизо няма никого. Кажи ми какво е станало. — Във вълнението си той неволно забрави учтивата форма на обръщение и й заговори на „ти“.

— Нищо. Сигурно съм преуморена. — После, преди да осъзнае какво прави, тя се разрида. Вече не можеше да се владее. Не помнеше кога за последен път е плакала и се ужаси от себе си, задето се беше поддала на емоциите.

Роули я прегърна. О, колко хубаво й беше в обятията му. Той беше нежен с нея — очевидно се страхуваше да не я нарани или да я изплаши, защото Маргарет беше толкова крехка, а той — толкова едър и неопитен.

Тя плака, докато сълзите й пресъхнаха. Притихна и се вцепени, осъзнавайки, че е в обятията на Роули, а после се страхуваше да помръдне, защото не искаше той да я пусне.

— Поразмина ли ти? — попита я и Маргарет чу думите в гърдите му, защото ухото й бе притиснато до сърцето му.

Вдигна глава, погледна го и кимна. Двамата дълго се взираха един в друг.

Роули се приведе бавно, за да й даде възможност да се отдръпне, ако пожелае. И трябваше. Тя беше ледената кралица, красивата съпруга на Марко Чирини. А той — наивен младеж от народа, син на собственика на местната таксиметрова компания. Но поради всички тези причини и още стотици Маргарет не се помръдна.

Най-сетне устните му докоснаха нейните и внезапно тя се почувства изпълнена с живот. Ако не беше Роули, никога нямаше да познае усещането, че бавно се разтапя като восък. Той бе показал, че сърцето й още бие в гърдите.

За благодарност тя беше разбила неговото…

Лъхна я студен въздух; тя се изтръгна от спомените и видя, че се намират пред наскоро обновения хотел в центъра на града, където щеше да се състои празненството на дамския клуб. Роули беше отворил вратата на таксито и я чакаше да слезе. Вятърът развяваше косата му, повдигаше яката на якето му. Тя изпита странно удовлетворение — също като сутрините, когато го беше сънувала. Предстоеше й поредният неприятен сблъсък с Ливия Линли-Уайт, но срещата вече не я плашеше. Дори реши този път да прости на Джоузи.

Той колебливо протегна ръка да й помогне да слезе.

Маргарет въздъхна и за пръв път от четирийсет години насам докосна дланта му.

* * *

На другия ден следобед Адам се изкачи по стъпалата към верандата на семейство Чирини. Най-после от небето се сипеха снежинки. От няколко дни усещаше, че ще завали. Неизменно го предчувстваше. Обичаше зимата и снега. Не, обичаше ги навремето. Напоследък те бяха по-скоро спомен за отминали щастливи мигове. Някога вярваше, че през този сезон се случват само хубави неща, но това беше преди за малко да загине през един зимен ден. Беше положил усилия да забрави някогашния Адам, който бе глупав и лекомислен. Сега беше разумен и улегнал. Съдбата му беше дала втори шанс, не биваше да го пропилява.