Сара Алън - Вкусът на мечтите

На другия ден, вторник, Джоузи трябваше да закара майка си на ежегодния благотворителен обяд на Женското баптистко дружество. Преди да тръгнат, реши да позвъни на Клоуи и да провери дали се е посъвзела. Първо набра номера на кафенето в Съдебната палата, но никой не вдигна слушалката.

— Явно не е на работа — каза и прекъсна връзката.

— Според мен още не знаеш да си служиш с това чудо — обади се Дела Лий през отворената врата на дрешника. Днес си беше превързала косата с червения шал на Джоузи и се беше захванала да изпробва всичките й обувки.

— Набрах номера, чух сигнала за свободна линия, никой не вдигна. Според теб къде греша?

— Просто изказах мнение. Много си докачлива.

— Умея да боравя с телефон — гневно измърмори Джоузи и набра номера на мобилния апарат на Клоуи. След няколко позвънявания приятелката й се обади. Ако се съдеше по гласа й, беше в ужасно състояние. Джоузи седна на леглото: — Здрасти. Как си?

— Извинявай за снощи — прошепна Клоуи и гласът й затрепери. — Не предполагах, че ще рухна така, но… аз… безпомощна съм. Не знам как да продължа да живея без него. Толкова страдам, че чак ме боли. Сутринта трябваше да огледам едно жилище, но не можах да отида. Полудявам ли? Струва ми се, че губя разума си.

Джоузи се поколеба и забеляза, че Дела Лий любопитно я наблюдава.

— Чакай ме, идвам веднага — промълви.

Щом затвори, Дела попита:

— При нея ли отиваш?

Джоузи взе сивото си палто, което беше оставила на кушетката, и отвърна:

— Да.

— Вместо да закараш майка си на обяда, така ли?

— Точно така.

— О, малката ми започва да пораства.

— Ти си побъркана! — тросна се Джоузи и излезе, набирайки друг номер.

Адам видя шалчето върху пощенската кутия едва когато изкачи половината стъпала към къщата.

Предишната вечер се стресна, като видя Джоузи с шала на Джейк, дори се запита дали Клоуи, обезумяла от скръб, не се опитва да сближи бившето си гадже и новата си приятелка. Не, не му се вярваше. Джейк и Клоуи бяха… ами… те бяха почти като семейство. Но ето, че не Клоуи, а Джоузи носеше неговото шалче.

Затова й го отне, после забеляза, че й е студено, и й даде своя шал. Постъпи съвсем логично, нали така?

Голямо чудо, че тя не желаеше да го задържи. Все пак не я разбираше — след като беше влюбена в него, би трябвало да се радва на всяка негова вещ. И защо му го връщаше? Не й беше подарил годежен пръстен, да му се не види! Дали това означаваше, че няма да я види днес? Сърдита ли му беше? Може би, и то с право. Снощи й се беше развикал и, общо взето, се държа доста гадно с нея. Но кипна, като я видя заедно с Клоуи в онзи бардак „Найт Лайт“… после онзи простак я нарече „тлъста крава“ и съвсем го вбеси.

Взе си шала и пусна в кутията писмата за семейство Чирини. Повъртя се и погледна към вратата.

Обикновено Джоузи вече беше излязла да си поговорят.

Той се обърна към алеята. Колата й беше там.

Бавно слезе по стъпалата, изваждайки от чантата си кореспонденцията на Фъргюсънови. Спря и отново се обърна към вратата.

Къде беше тя?

Добре, нищо не му пречеше да си отиде. Тя щеше да продължи да го избягва и може би това беше за предпочитане. После обаче той поклати глава и се върна. Нямаше да й позволи да го пренебрегва. Застана пред вратата и понечи да почука, макар че още не знаеше какво ще каже. Най-добре беше да й се извини, да й каже, че е бил ядосан от друго и затова се е държал така зле с нея.

Можеше и да я попита защо си е внушила, че той крие някаква тайна.

Бе казала, че му личи, сякаш му е написано на челото. През нощта почти не мигна, блъскаше си главата над думите й. Подозираше, че Джоузи знае още много факти, които не споделя с него.

Чу гласове отвътре и ръката му застина във въздуха.

— Уредих всичко. Налага се да изляза, мамо. Необходима съм на някого — каза Джоузи.

— На кого? Кой е заслужил повече грижи от мен? — Гласът явно беше на майка й.

— Една приятелка.

Внезапно вратата се отвори и Джоузи застана на прага.

Изглеждаше уморена, но с тази къдрава коса дори умората не я загрозяваше. И бледността й само подчертаваше невероятните й черни очи. Изглеждаше…

„Добре, де, ще си го призная — помисли си той. — Изглежда красива.“

Щом го зърна, за миг се обърка. Отстъпи крачка назад и Адам се изплаши, че гневно ще затръшне вратата, но в този момент майка й я извика.

Джоузи се поизвърна, после неохотно излезе на стълбите и затвори вратата.

— Здравей, Адам — измънка и сведе поглед, за да закопчае дългото си сиво палто.

Той й подаде шала:

— Можеше да го задържиш.

Тя за миг го стрелна с очи и се изчерви:

— Зная.

Адам извади писмата от кутията и й ги подаде:

— Донесох ти пощата.

Но тя не взе и писмата, само каза:

— Остави ги в кутията, ако обичаш. Ще ги взема, като се върна.

Той се подчини и попита:

— Днес чу ли се с Клоуи?

— Сега отивам при нея. — Тя слезе по стъпалата и забърза по алеята.

Адам се затича, за да я настигне:

— Виж, извини ме за снощи. Бях…

— Сърдит.

— Не. — Той сложи ръка на рамото й. — На теб не мога да се разсърдя.

Джоузи се замисли, сякаш се опитваше да разбере дали е откровен. Взира се в него толкова дълго, че той отдръпна ръката си и промърмори:

— Много мислих за онова, което ми каза снощи. Че крия нещо.

— Казах и че не ми влиза в работата. Извини ме. — Понечи да се обърне.

— Чакай. Защо мислиш, че крия някаква тайна?

— Не знам. Може би съдя по себе си.

— Ти имаш тайна, така ли?

Джоузи се позасмя и поклати глава:

— Вече нямам. — Обърна му гръб и тръгна към грамадния златист кадилак.

Защо не бе прозрял тайната й по-рано? Изминали бяха цели три години. Как не беше разбрал, че е влюбена в него?

— Сигурна ли си, че не искаш шалчето? — провикна се след нея.

— Не.

— Не, не го искаш? Или не, не си сигурна?

Тя се поизвърна и се усмихна. Дъхът му секна.

Почувства странно вълнение, каквото не бе изпитвал много отдавна. Напомняше онова почти неприятно гъделичкане, когато изтръпналият крак се връщаше към нормалното.

Джоузи се отби да купи готова супа, безалкохолно „Севън Ъп“ и сладолед „Милки Уей“ после потропа на вратата на Клоуи.

Веднага забеляза, че приятелката й изглежда ужасно. Носеше дебел халат, косата й беше разрошена, всяка къдрица изглеждаше така, сякаш от нея излиза тънка струйка дим. Гримът й се беше размазал, под очите й имаше тъмни кръгове.

Джоузи й показа пликовете с покупки и заяви:

— В този живот едно е сигурно — храната оправя положението… докато свърши.

Клоуи се усмихна.

После зарида.

Джоузи влезе и затвори външната врата. Свари чай от коприва, двете отпиха по глътка и единодушно решиха първо да изядат сладоледа.

Маргарет стърчеше посред дневната и се питаше какво да прави. Беше готова за излизане, но Джоузи се появи и заяви, че си има друга работа. Беше толкова неочаквано, че тя още не можеше да преодолее шока и да се разгневи.

Приятелка, бе казала Джоузи. Налагало се да помогне на приятелка.