Той наклони глава и я погледна в очите:

— Тогава си разбрала и нещо друго.

Изведнъж, настъпи потискаща тишина. Беше го изрекъл. Знаеше за чувствата й към него. Срамът можеше да се сравни с усещането, предизвикано от поглъщане на люти чушки. Прогаря гърлото, но е невъзможно да го прогониш. Остава само да страдаш и да търпиш, докато парещата болка попремине.

Адам отново заговори, но вече по-меко:

— Ще изляза, а ти я съблечи.

„Прекрасно, няма що! — отчаяно си помисли тя. — Отново ме съжалява!“

Изчака го да излезе, въздъхна и свали ботушите на Клоуи. Някак си съумя да съблече палтото й и пуловера, но остави тениската. После свали обиците и часовника й. Зави я с одеялото и се огледа, питайки се какво още може да направи. Загуби малко време, докато сгъне дрехите на приятелката си и ги остави в долния край на леглото, после прибра ботушите в дрешника.

Вече нямаше причини да остава в стаята, затова тръгна към вратата.

Обърна се и видя на нощното шкафче три книги, поставени една върху друга. Бяха близо до ръба и сякаш бдяха над Клоуи. Странно, не ги беше забелязала преди малко.

Дълбоко си пое дъх и отвори вратата. Адам седеше на канапето и я чакаше.

Тя пристъпи към него и протегна ръка:

— Дай ми ключовете. Ще те закарам обратно до бара да си вземеш колата.

— Забранявам ти да се връщаш там! С Джейк ще отидем утре сутринта.

— Тогава ми дай ключовете, за да те закарам до дома ти.

Адам изведнъж скочи на крака и тръгна към вратата:

— Аз ще карам.

— Казах ти, че не съм близнала алкохол.

— Аз ще карам! — повтори той, отвори вратата и я изчака да излезе.

„Тази проклета нощ няма край“ — отчаяно си помисли тя. Докато слизаше по стълбището, чу как Адам превъртя ключа в бравата, после стъпките му закънтяха по стъпалата. Бяха оставили колата отключена на малкия паркинг край жилищната сграда; Джоузи се настани на дясната седалка и се втренчи в предното стъкло, а той седна зад волана. Включи двигателя и промърмори:

— Колата е… хубава.

— Какво й е? — сопна се тя, защото тонът му беше като на човек, разглеждащ безвкусни мебели. Беше разбрала, че когато караш автомобил, с който Елвис би се гордял, трябва да проявяваш чувство за хумор, само че тази вечер не й беше до иронични забележки, и то тъкмо от Адам.

— Кадилак е.

— И?

— Майка ти ли я избра?

— Мама не шофира. Колата е моя. Аз я купих.

— Не отговори на въпроса ми.

— Да, тя я избра. Доставиха й я по поръчка. — Беше готова да се закълне, че той се подсмихва. — И престани да се надуваш!

— Надувам ли се?

— Да. Сякаш всичко, което си мислил за мен, си е дошло на предишното безопасно местенце.

Адам се замисли и мълча, докато спря зад друга паркирана кола.

Джоузи познаваше този квартал, уникален с архитектурата си — къщите се издигаха високо над улицата, към всяка водеха стръмни циментови стъпала. Дворовете бяха толкова полегати, че вероятно собствениците им виждаха доста зор, докато окосят тревата.

Къщата на Адам беше едноетажна, обшита с дъски и с голям прозорец на фасадата. Джоузи се изненада — постройката беше твърде безлична. Адам живееше тук, но това не беше неговият дом.

— Тук живееш, така ли?

Той изключи двигателя и подхвърли:

— Не знаеше ли?

— Откъде да знам? — Нима, след като бе разбрал за чувствата й към него, си бе въобразил, че тя го дебне и го преследва? Слезе от колата и тръгна да я заобиколи, за да седне зад волана. Адам я пресрещна на средата на пътя. Заради автомобила, паркиран отпред, Джоузи не можеше да се размине с него, без да го докосне. Бог знае как щеше да го изтълкува самонадеяният нахал. Не, щеше да го изчака да се махне.

Адам спря пред нея. Погледна към къщата и фаровете на кадилака осветиха лицето му. Беше толкова красив, че тя усети физическа болка.

— Май Джейк вече се е прибрал — промърмори той. — Откакто се разделиха с Клоуи, работи до късно и през почивните дни. Имахме късмет, че не беше вкъщи и аз пръв прослушах съобщението.

— Ще му кажеш ли?

— Не. — Внезапно впери поглед в нея. Джоузи едва се сдържа да не отскочи назад. Той посочи шията й:

— Шалчето ми се струва познато.

Тя сви рамене:

— Клоуи ми го даде и настоя да го нося.

— Защо? — попита Адам, сякаш за пръв път чуваше толкова абсурдно нещо.

— За да не приличам на оклюмала врана! — тросна се тя. Господин Босуел явно разбираше и от мода. Сякаш като беше открил, че тя е влюбена в него, вече имаше право да я критикува и да изтъква слабостите й. Как бе възможно да обича човек, който знаеше за чувствата й, но се плашеше от тях и ги отблъскваше? Той беше…

— Шалчето е на Джейк. — Адам протегна ръка да го докосне, но се поколеба, като видя как тя се изпъна като струна. Едва след като се увери, че Джоузи няма да побегне, хвана шалчето и леко го дръпна. Леденият въздух се втурна в палтото й, тя потрепери и машинално вдигна яката си.

Адам забеляза реакцията й. Свали шалчето си и го омота около шията й. За миг ръцете им се докоснаха. Джоузи се взираше в него като хипнотизирана. Не можеше да отрони нито дума, дори това да й струваше живота. Той се вгледа в лицето й. Изминаха няколко непоносимо дълги секунди. Пръстите му стискаха шалчето, сякаш я държеше в прегръдката си. Накрая отпусна ръце и бързо мина край нея. Изтича нагоре по циментовите стъпала и влезе в къщата.

* * *

Джоузи остави кадилака в гаража, спря насред мрака на верандата и притисна до сърцето си шалчето на Адам. После неохотно го окачи на пощенската кутия. Беше й го дал от съжаление, затова не го искаше.

Не, това беше опашата лъжа.

Не за съжалението, разбира се, а за това, че не искаше шалчето. Желаеше го с цялото си сърце. Искаше да спи с него, да танцува с него, да го гушка като любимо котенце. Само че проклетникът очакваше тъкмо такова поведение, затова тя му връщаше тъпото шалче.

Открай време знаеше, че Адам не я обича, но по-лесно понасяше това, когато той не подозираше за чувствата й. Струваше й се, че са квит. Ала след като бе разбрал слабото й място, предимството вече беше на негова страна. Беше несправедливо. Тя се зарече, че вече няма да тича да му отвори вратата, за да го види. И още нещо — нямаше да копнее за него като глупаво момиче, чието сърце е ранимо като нежно цвете.

Безшумно отключи входната врата; вече съжаляваше, че не се е отбила да си купи мечтания плодов пай. Влезе на пръсти в тъмната къща и тихо затвори вратата.

Обърна се и се сблъска с Хелена. Изпищя, прислужницата също изкрещя. Джоузи затисна с длан устата й, после се ослуша да провери дали са събудили майка й.

В къщата цареше тишина, Маргарет не се провикна от стаята си. Хелена отмести дланта на Джоузи и прошепна:

— Олдси! Аз чака тебе!

— Много благодаря, Хелена.

— Не, аз чака тебе даде нещо. Чакай тука. Може? — Прислужницата се шмугна в спалнята си — голяма стая под стълбището. След секунди се появи и подаде на Джоузи нещо, увито в тензух: — Вземи. Спи с него.

В тензуха беше увита малка кост, дълга около шест сантиметра.

— Хелена, не ми трябва… от животно ли е?

Прислужницата отново зашепна:

— Лошо нещо още тука.

— Според теб какво е това лошо нещо?

— Не знае. Лошо.

— Виждала ли си го?

— Не.

Джоузи въздъхна с облекчение. Още няколко седмици и неканената й гостенка щеше да си замине. Междувременно трябваше да я убеди да стои в дрешника и да прекрати опитите на Хелена да прогони злите духове.

— Всичко е наред, успокой се. Лошото нещо скоро ще си отиде, повярвай ми. Не ми трябват талисмани.

Обаче Хелена се заинати:

— Ти вземе.

— Не го…

— Ти вземе, вземе, вземе.

— Хубаво. Благодаря ти.

— Олдси добро момиче. — Прислужницата се върна в стаята си. Очевидно се беше успокоила.

Засега.

* * *

— Наложително е да си тръгнеш възможно по-скоро. Хелена започва да превърта — заяви Джоузи, щом отвори дрешника. Смяташе изобщо да не го доближава, да си легне и да се опита да забрави натрапницата. Само че трябваше да мисли за Клоуи и как да постъпи с Джулиан. Всъщност Дела Лий й беше необходима. Проклятие!

Нахалницата се засмя. Държеше се както преди, сякаш доверявайки на Джоузи, че може би са сестри, само бе търсила интересна тема за разговор, нищо повече.

— Голям майтап пада с тая жена. Снощи сума време ме гони в тъмното.

Джоузи седна на пода:

— Преследвала те е, така ли? Мили боже, можеше да повика полиция! Престани да я дразниш.

— Какво има в джоба ти? — внезапно попита Дела Лий и се отдръпна като опарена.

— В джоба ми ли? О, Хелена ми го даде. Как разбра, че е там?

— Стърчеше навън. Какво е, кокал ли?

Джоузи сви рамене: