Дела Лий прокара език по кривите си предни зъби, обмисляйки отговора си.

— Майка ми беше с разстроена психика — промълви най-накрая. — И беше прекалено красива за жена в нейното душевно състояние. Изглеждаше самоуверена, а всъщност не знаеше какво прави. Знаех, че е избягала от къщи на шестнайсет, защото вторият й баща я насилвал. Зарязала училище и започнала работа като касиерка в „Уин Дикси“. След като се запознала с баща ми, си казала, че той ще е нейният спасител. Често ми разказваше как един съботен следобед седяла на скамейка в парка и пиела пепси-кола, а баща ми се приближил до нея и й казал: „Вие сте най-красивото създание, което съм виждал. Ще вечеряте ли е мен?“ Беше като сцена от филм. След девет месеца съм дошла на бял свят. Мама била на осемнайсет.

Джоузи се замисли; смътно си спомняше майката на Дела Лий — дребничка, красива и недодялана, но с големи зелени очи като на кукла.

— Ти си дъщеря на Грийни Бейкър, нали?

— Да.

— Виждала съм я.

— Нищо чудно. Сред най-любимите й занимания беше да ви следи с баща ти по време на неделните ви разходки с колата.

— Следяла го е, когато бях с него, така ли?

Дела Лий кимна.

Линиите на времето се преплитаха като нишки, свързваха се в едно цяло.

— И ти ли я придружаваше?

— От време на време. Но престанах, щом поотраснах и можех да оставам сама вкъщи. Мразех да те следя. Ненавиждах идиотското преследване. Обаче върнеше ли се у дома, тя ми надуваше главата с подробностите — къде те е водил, как си се смеела, когато си с него. Понякога си запушвах ушите, за да не я чувам. Не исках да слушам как той се държи с теб като любящ баща.

— Какво се случи с твоя баща?

— Почина, когато бях на деветнайсет.

— Как така е разрешавал на майка ти да ни следи?

— Мисля, че не подозираше какво се случва. Всъщност научих кой е едва когато станах на девет. След раждането ми той подкупил мама. Купил й къщата. Купил й кола. Купил мълчанието й.

— Защо? — Джоузи бе запленена, сякаш неканената гостенка разказваше приказка.

— Може би, за да не разбере жена му. Само че мама, Бог да я прости, ме заведе при нея, когато навърших девет години. „Малката е дъщеря на мъжа ти — каза й. — Негова плът и кръв, а той не ще и да знае за нея.“

— Сигурно ти се е искало да пропаднеш вдън земя.

— Всъщност този ден прозрях истината — промълви гостенката. — Разбрах защо мама следи Марко Чирини.

— Защо?

Дела Лий се приведе и огледа стаята:

— И друг път съм била в тази къща. Преди много години, когато бях деветгодишна, а ти още не беше родена. Като влязох в дневната ви, направо се шашнах. Всичко беше толкова красиво. Миришеше на богатство.

Джоузи започна да идва на себе си, изтръгвайки се от „приказката“. Не, не! Не искаше да чуе края.

— Майка ти даде на мама още пари. Отново купи мълчанието й. Тая Маргарет е голяма умница. — Дела Лий поклати глава. — Колкото и деца да имаше Марко, само тя можеше да го дари със законно дете. Всички знаеха, че двамата съпрузи не искат наследници, но година, след като Маргарет научи за мен, на бял свят се появи Джоузи — бебето, което щеше да осигури на госпожата да наследи богатството на Чирини.

Джоузи стана и заотстъпва назад, препъвайки се в дългото си палто. Захвърли глупавата корона и ужасено се загледа в Дела Лий, която усмихнато подхвърли:

— Здравей, сестричке.

Осма глава

Твърди бонбони

Сякаш изминаха часове.

Двете безмълвно се взираха една в друга. Дела Лий седеше с кръстосани крака, положила длани на коленете си. Джоузи, която се задъхваше от гняв и възмущение, възкликна:

— Край! Писна ми!

— Най-сетне.

— Писна ми от теб! Няма да търпя да злословиш по адрес на баща ми. Всеизвестно е, че той беше велик човек. С мама много се обичаха. Той спаси Балд Слоуп. — С трепереща ръка посочи вратата на стаята: — Махай се!

Натрапницата й се скара:

— Я се дръж като голямо момиче!

За миг Джоузи онемя от нахалството й. Нима нищо не можеше да стресне тази жена?

— Сега разбрах защо се настани в моя дрешник! — процеди през зъби. — Не си избягала от Джулиан. Заедно ли измислихте този план?

— С него вече не сме заедно в нищо. И наистина не избягах от него. Не че не заслужава, защото е подъл мръсник. Само че аз бягах от себе си. — Дела Лий придърпа към себе си кашончето и го затвори. Изглеждаше натъжена или разочарована. Какво бе очаквала? Да обяви, че Марко Чирини е неин баща, а Джоузи да я прегърне като сестра ли?

— Защо не каза, че ти трябват пари? Щях да ти дам, без да разиграваш тази комедия и да твърдиш, че искаш да ми помогнеш. — Джоузи грабна чантата си и извади чековата си книжка и писалка. — Колко искаш?

— Николко. — Дела Лий прибра кутията обратно в дрешника.

— Тогава какво търсиш тук? Защо ми разказа тази басня?

— Не е басня, а самата истина. Повярвай, искам да ти помогна. Затова съм тук.

Джоузи изсумтя, защото гневът прикриваше абсурдната болка, която пробождаше сърцето й. Трябваше да се досети. Трябваше да се досети, че Дела Лий е намислила някакъв номер.

— Всичко, което казваш, е една лъжа!

— Влюбена си в пощальона. Лъжа ли е? Задушаваш се в тази къща. Лъжа ли е? Опитваш се да се реваншираш на майка си за ужасното си поведение като малка, но тя ще ти го натяква, докато е жива. Лъжа ли е? Мечтаеш да се махнеш от тук. Искаш да носиш червено. Да извадиш сладкишите от проклетия дрешник, а не да се тъпчеш тайно!

— Татко не е имал дете от друга жена — отсече Джоузи. Думите шумно изпадаха от устата й.

— Не ми ли вярваш? Питай майка си.

— За нищо на света! — Маргарет щеше да получи инфаркт, ако чуеше обвиненията на Дела Лий. — Да не си посмяла да го споменеш пред нея! Пред когото й да било! Само кажи какво искаш! — Джоузи пъхна портфейла си обратно в чантата.

— Искам да питаш Самюъл Ламар.

— Бившият адвокат на баща ми ли?

— Да.

— Какво да го питам? — подигравателно подхвърли Джоузи.

— Кой според теб е уредил прехвърлянето на парите, покупката на къщата и колата и договора, задължаващ майка ми да си трае?

Джоузи безмълвно се втренчи в нахалницата. Струваше й се, че сънува кошмар. Как бе позволила да се стигне дотук? Още първия ден трябваше да изгони натрапницата.

— Добре — промърмори най-накрая. — Веднага ще му пиша. — Отиде до бюрото си и взе лист хартия. Не помнеше адреса на стария адвокат, но го беше записала в телефонния указател. Всяка година му пращаше картичка за Коледа, откакто той бе заживял при дъщеря си в Масачузетс. — Обаче искам да обещаеш, че щом получа отговора му, незабавно ще напуснеш този дом. След като той писмено потвърди, че баща ми няма други деца, ще се пръждосаш от тук и повече няма да ме безпокоиш. Ясно ли е?

— Да. По-бързо ще научиш истината, ако му се обадиш.

— Не съм записала номера. Имам само адреса на дъщеря му в Масачузетс.

— Да си чувала за телефонни справки?

— Не знам новото фамилно име на дъщеря му.

— Всеки в града ще ти го каже.

— Ще му пиша.

— Ако наистина искаш да научиш истината, ще му се обадиш.

— Вече я знам и не са ми необходими доказателства. — Джоузи затвори очи и потърка челото си. — Не се ли досети, че постъпвам така, за да ти дам време да измислиш къде ще отидеш, след като се махнеш от тук?

— Не. И през ум не ми мина.

— След седмица-две ще имам отговор. — Тя взе писалката. — Ще имаш достатъчно време да се организираш.

— Дадено. Само че го питай за всички изневери на Марко. Питай за другата жена, освен майка ми, на която е платил, за да потули скандала.

Джоузи, която беше написала само „Скъпи господин Ламар“, рязко се обърна към Дела Лий. Чувстваше се някак изпразнена и жадуваше за нещо сладко. Щом приключеше с писмото, щеше да напълни джобовете си със сладкиши от тайния си склад, да затвори вратата на дрешника и да се тъпче, докато празнотата изчезне.

— Вече прекали! — извика гневно.

— Марко не си поплюваше. Никоя не можеше да му устои.

— Започваш да ми лазиш по нервите. Остана ли нещо, свързано с мен, което не си обругала и окаляла? — Отново се наведе над листа. „Извинете, че се обръщам към вас така внезапно. Надявам се, че сте добре.“

— Не знам. Дай да ти видя зъбите.

— Почти съм сигурна, че те мразя. — „Наскоро чух неприятни слухове и само вие, който бяхте адвокат на баща ми и негов верен приятел, можете да ги опровергаете. Навярно разбирате, че не мога да попитам мама. Не искам да я разстройвам.“

— Съперничество между сестри — усмихна се Дела Лий. — Случва се и в най-добрите семейства.

„Баща ми има ли други деца? И най-вече има ли дъщеря от Грийни Бейкър?“

* * *

Клоуи изгаряше от нетърпение да опита чая от коприва. Възможно ли беше еликсирът наистина да е вълшебен и животът й отново да влезе в релси? Усети радостна тръпка, като си представи как ще се почувства по-добре. След като изпиеше чая, щеше да разбере какво да прави. Щеше да реши как да живее от тук нататък и разбитото й сърце щеше да престане да кърви. Издържа до четири следобед и затвори кафенето.