— Майка ми настоява да поръсваме с ментолово масло рамките на прозорците и праговете. Предполага се, че то прогонва неканените гости. Почти съм сигурна, че старата билкарка в магазина за природни продукти разпространява това суеверие, за да печели от него. Тя твърди, че приготвя любовни еликсири, лекове против безсъние и напитки за приятни сънища, както и амулети, които удължават живота. Всички съдържали само естествени съставки, събирани в планината. Голяма скица е тази Нова Бери.

— За пръв път чувам за нея.

Джоузи остави на щанда парите за сандвича, въпреки че приятелката й се опита да ги откаже, и обясни:

— Малцина я познават. Тя работи само по препоръка и с постоянни клиенти.

Клоуи прибра парите в касата и замислено промърмори:

— Ще ме препоръчаш ли на тази Нова Бери?

— Разбира се. Какво ти трябва?

— Не знам. Може би тя ще ми каже.

* * *

Нова Бери приличаше на издънка от дъб — висока, слаба и възлеста. Предците й бяха живели още преди стотици години по склоновете на Апалачите. Сега хората я смятаха за екзотична билкарка, но в далечното минало жените от нейната фамилия бяха прочути със своите лекове от естествени продукти. Кора от бряст при проблеми с храносмилането. Червена детелина при кожни обриви. Невен при менструални болки. След като в дрогериите вече се предлагаха какви ли не модерни продукти на фармацевтичната индустрия, Нова Бери бе принудена да прибегне до един изпитан трик. Разгласи сред клиентите си, че нейният лек против киселини помага и при хора с разбити сърца и че цярът против болки при месечния цикъл спомага за повишаване на плодовитостта (ако това е желанието на дадена жена). При повечето случаи лековете й действаха, защото като знахарка десето поколение от семейство Бери тя бе научила най-важното — че вярата е най-съществената съставка на всеки еликсир.

Децата й обслужваха клиентите, а тя приготвяше цяровете в своята „лаборатория“ в задната стая на магазина. Джоузи повдигна завесата между това помещение и търговската зала. Нова седеше до работната си маса, стриваше в голям хаван лавандула и слушаше любимата си кънтри певица Патси Клайн по компактдисковото устройство, подарено й от внуците.

Вдигна поглед и възкликна:

— Джоузи! Поръчката на майка ти е готова. Предай й, че съжалявам, задето се забавих. Внезапно се разрази епидемия от запек и щях да се побъркам от работа. — Тя се изправи и й подаде малко стъклено шишенце, взе парите и ги напъха в сутиена си. — Мога ли да ти предложа един шал? — Посочи единия ъгъл на помещението, където в кошници и на полици бяха нахвърлени безброй разноцветни чилета прежда. Седмично плетеше по два-три шала и ги окачваше навсякъде, дори редом с китките сушени билки. — Червеният цвят е вълшебен за теб, миличка. Сложи си шала и сама ще се убедиш.

— Не, благодаря. — Джоузи посочи Клоуи, която стоеше до вратата със завесата и се колебаеше дали да влезе. Джоузи я хвана за ръката и я въведе в „лабораторията“. — Нова, това е Клоуи Финли.

Старицата я изгледа:

— Ти си от ония Финли, дето отглеждаха царевица.

Клоуи смутено се покашля и кимна:

— Да, прабаба ми и прадядо ми бяха земеделци.

— Като малка познавах прапрабаба ти. Даваше на майка ми бяла царевица в замяна на лек от диви кестени против разширени вени. Затуй ли си дошла?

— Разширени вени ли? Не.

— Тогава за какво? — Като видя, че младата жена се поколеба, Нова Бери се обърна към Джоузи:

— Иди изпробвай няколко шала пред онуй огледало. Червено, скъпа. Червеното ще ти помогне да получиш каквото искаш. — Старицата хвана под ръка Клоуи и я дръпна настрани, но Джоузи я чу да казва: — Думай сега. Какво искаш от Нова?

— Искам да простя на някого или да продължа напред без него. Имаш ли нещо, което да ми помогне?

Нова се позамисли и отсече:

— Запарка от коприва! — Приближи се до работната си маса и отвори една от дузините стъкленици. — Тия листа ги вари на чай. — Тя изсипа малко от изсушеното растение в хартиен плик.

— Коприва ли? — Клоуи се насили да се засмее, но беше прекалено изнервена. — Няма ли да ме заболи?

— Понякога любовта е болезнена. От това обаче няма да усетиш нищо. Тази билка ще напътства сърцето ти какво да направи. Сърцето ти, момиче, запомни! Трябва ли да вземеш решение, слушай сърцето си.

— Благодаря. — Клоуи взе плика. — Какво ти дължа?

— Джоузи ще плати — заяви Нова. — За наказание, че подслушва.

* * *

Джоузи остави приятелката си пред сградата на съда и потегли към къщи. Маргарет я посрещна на вратата, смъмри я, задето се е забавила, после грабна шишенцето с ментоловото масло. Преди да тръгне да търси Хелена, заяви, че первазите и праговете незабавно трябва да се поръсят, за да се прогонят нежеланите гости през наближаващите коледни празници.

Джоузи побърза да отиде в стаята си, за да избяга от бойната пътека на майка си. Маргарет мразеше празниците. Посещаваше всички обществени прояви и празненства, понеже това се очакваше от нея, но на всяка Коледа изпадаше в ужасно настроение. Джоузи от малка се беше научила през тези дни да не й се изпречва на пътя.

Разкопча си палтото и по навик веднага тръгна към дрешника. Доскоро бързаше заради сладкишите, а сега й се искаше да види Дела Лий, да си поговорят, да поспорят. Всъщност вече с нетърпение очакваше срещите с нея.

Което означаваше, че натрапницата най-сетне е успяла да я побърка.

Отвори вратата на дрешника — както обикновено Дела Лий седеше на спалния чувал, но не прелистваше опърпаните тетрадки. Още беше навлечена с всичките си дрехи, само че беше махнала грима си; държеше на скута си малката корона и печално се взираше в нея.

— Дела Лий?

Тя вдигна глава и се усмихна. Без грим изглеждаше по-млада, кожата й беше полупрозрачна като на дете.

— Спечелих короната на конкурса за мини мис Балд Слоуп, когато бях шестгодишна.

Джоузи коленичи, дългото й палто се разстла около нея:

— Сигурно си била красиво дете.

— Да, бях. — Дела Лий остави короната на пода и я побутна към нея. — Подарявам ти я. Сложи я.

— О, не. Короната ще изчезне сред буйната ми грива.

— Моля те.

Джоузи въздъхна, сложи си короната и разпери ръце, очаквайки ироничен коментар.

Обаче Дела Лий каза:

— Стои ти добре. Между другото, шалът ти е много хубав.

Джоузи се сепна и веднага свали шала. Слава богу, че майка й не го беше видяла, защото беше под палтото.

— Благодаря, че ме подсети. Нова Бери ме изнуди да го купя, но мама не ме харесва с червено. Взех ти от магазина разни дълготрайни храни, но останаха в багажника. Ще ги взема, след като мама заспи. Престани да ходиш в кухнята и да ровиш в хладилника, иначе Хелена ще се побърка. Не може да разбере какво става и все ме разпитва. А, пак ти взех сандвич от Клоуи, обаче го изядох по пътя…

— Виж, искам да ти кажа нещо важно — прекъсна я Дела Лий. — Доста си блъсках главата, дали е свързано с присъствието ми тук, накрая реших, че трябва да го узнаеш.

— Чакай да позная. Ти си серийна натрапница в дрешници и аз не съм първата ти жертва.

— Не се шегувай. — Дела Лий се пресегна и избута напред кашончето, което Джоузи беше донесла от къщата й. — Отвори го. Виждаш ли тези тетрадки? Бяха на майка ми. Прегледай ги.

Джоузи извади първата — най-обикновена тетрадка със спирала, като онези, които учениците тъпчат в раничките си. Хартията беше изтъняла и пожълтяла, но буквите, написани с нещо като флумастер, бяха четливи.

— Дневници ли са?

— По-скоро напомня записките, които си водят детективи, наблюдаващи някакъв обект. Майка ми непрекъснато следеше Марко Чирини и си записваше какво прави той. Спомням си как като малка ме слагаше на задната седалка на колата и караше след него. С часове висяхме пред частни къщи, обществени сгради и пред хотела в планината, докато го чакахме да излезе. Мама непрекъснато мърмореше, ругаеше го и пишеше в поредната тетрадка. Понякога изтичваше навън, счупваше чистачките му или издраскваше с гвоздей колата му, после сядаше обратно зад волана и избухваше в истеричен смях. Беше вманиачена, искаше да знае какво прави той и с кого е.

Джоузи изпита някакво лошо предчувствие, но все пак прелисти няколко страници.

Повечето бяха изписани с бележки като тази от 30 март преди двайсет и три години:

Марко мина с колата по Хайланд Стрийт.

Марко паркира на седмото място откъм ъгъла.

Марко пусна двайсет цента в монетния апарат.

Марко носеше сив костюм с червена вратовръзка.

Стояха на тротоара и разговаряха.

Марко се засмя три пъти.

Тя докосна ръкава му.

Номерата на колите на улицата: ZLX-33, GGP-40, DIV-07, FNE-82, HUN-6, CMC-75, DFB-93.

Джоузи затвори тетрадката и прекъсна налудничавата енергия, излъчваща се от страниците:

— Не разбирам… Защо майка ти е постъпвала така?

Баща й бе известна личност, но доколкото й беше известно, той нямаше истински врагове. Срамуваше се да признае колко малко го познава — помнеше само как хората го величаеха и разговорите с него по време на неделните им разходки е кола. Той имаше апартамент в хотела и много рядко спеше вкъщи.