Сара Алън - Вкусът на мечтите

В събота следобед Маргарет пробва три чифта обувки, два пъти смени чантата си и без причина се сопна на дъщеря си, която търпеливо чакаше, за да я закара на уреченото място.

Маргарет мразеше да пие чай с Ливия Линли-Уайт. Преди всяка среща с нея грижливо подбираше дрехите и обувките си, дори репетираше отговори на въпроси, които старицата можеше да й зададе. Даваше си сметка, че е глупаво да се страхува от тази жена, прехвърлила вече деветдесетте. Смяташе, че е нелепо една старица да упражнява такава власт над нея.

Само че крушката си имаше опашка. Ливия беше единственият човек в градчето (освен Марко), който знаеше за любовната връзка на Маргарет. Оттогава бяха изминали повече от четирийсет години, но старицата не преставаше да й го натяква и се държеше с нея като кралица с прислужницата си. Всеки месец я привикваше под предлог, че ще пият чай, и всеки месец Маргарет, макар и неохотно, се подчиняваше на височайшата заповед. Срещаха се в специалното сепаре на чайната в бившия семеен дом на Ливия — най-старата постройка в Балд Слоуп. Преди трийсет години по настояване на Марко възрастната дама бе дарила къщата на Дружеството за запазване на историческите паметници, което я беше преустроило в музей с чайна. Ливия твърдо вярваше в непогрешимостта на Марко и му се подчиняваше безусловно. Помоли го дори за съвет относно местоположението на новата си къща в планината, която сега обитаваше с медицинската си сестра, прислужницата и внучката си — плаха девойка, живееща във вечен страх от тираничната старица. Въпреки че от трийсет години къщата музей не й принадлежеше, тя си въобразяваше, че има право да отива там, когато пожелае; оскърбяваше туристите с надменното си поведение, влизаше в кухнята на чайната и безмилостно критикуваше готвача, все едно още беше господарка на дома.

Най-сетне Маргарет седна в колата и позволи на дъщеря си да я закара до къщата музей на семейство Линли-Уайт, въпреки че така и не си беше избрала подходящи обувки. Само че още по-лошо бе да закъснее, затова от немай-къде се задоволи с онези, които беше нахлузила в последния момент.

Както обикновено Джоузи я съпроводи до сепарето за височайши гости. Маргарет много държеше на това, за да покаже на Ливия, че има грижовна дъщеря. Пък и след като й поставиха изкуствена тазобедрена става, не се чувстваше стабилна без бастуна и се облягаше на Джоузи, за да не падне. За нищо на света не би се появила с бастун пред проклетата старица. Нямаше да й достави това удоволствие. Самата Ливия, макар и на преклонна възраст, нямаше нужда от бастун. Беше висока, кльощава и се движеше изправена, сякаш беше глътнала ръжен.

Завариха я да седи в малкото сепаре. Като ги видя, нарочно си погледна часовника, макар Маргарет да знаеше, че не са закъснели. Щом стигнаха до масата, старицата нареди:

— Джоузи, чакай отвън с Амилия.

— Да, госпожо Линли-Уайт.

— Маргарет, защо стърчиш така, сядай! — продължи заядливата старица.

— Да, Ливия. — Тя придърпа стола и макар че й струваше невероятно усилие, успя да седне грациозно и без да издаде каква болка изпитва.

— Дъщеря ти изглежда променена — отбеляза Ливия, вдигна ръка и дългите й костеливи пръсти машинално заопипваха перлената огърлица около врата й. — Какво е по-различно?

Маргарет разстла на скута си голямата ленена салфетка:

— Не забелязвам никаква промяна.

— От малка си е грозничка, нали?

— Да, Ливия.

— Готови сме — извика старицата, а гостенката затвори очи за миг. Уредничката на музея дръпна плъзгащата се врата между сепарето и общото помещение и вкара количката с елегантния чаен сервиз. Винаги лично тя обслужваше госпожа Линли-Уайт и гостите й — другите служители отказваха да угаждат на капризите й. — Да се чуди човек защо е така, след като ти си красавица. Трудно ми е да повярвам, че ти е дъщеря. Всъщност като ти знам миналото, бих се усъмнила, че младата дама е дете на Марко, ако не беше взела очите му — продължи Ливия, докато уредничката наливаше чай в елегантните порцеланови чаши. — Но и моята Амилия не е красавица. И по-добре — така ще си останат неомъжени и ще се грижат за нас. От опит знам, че грозните момичета са много предани. Запомни го от мен — не хващай вяра на красавиците.

— Джоузи ще остане при мен — промърмори Маргарет, докато уредничката постави на масата купички със захар на бучки и парченца лимон, после триетажен поднос за сервиране, отрупан с мънички сандвичи с краставички, еклери със сладко от малини и тънки резенчета маслен кейк с ром. После набързо излезе, без да пророни и дума.

„Блазе й“ — помисли си Маргарет.

— Хмм, дано. — Ливия пусна в чашата си две бучки захар и разбърка чая. — Разкажи какво прави през този месец. Чух, че си била на сбирката на дамския клуб.

— Да. Беше много приятно.

— И че предишния ден си била в козметичния салон да ти направят маникюр и педикюр — неумолимо продължи старицата.

Маргарет се усмихна и кимна, макар да беше вбесена, че Ливия задава въпроси, на които вече знаеше отговорите. Правеше го нарочно, за да я дразни. Разполагаше с цяла мрежа информатори, които я осведомяваха за всичко, случващо се в градчето. Даваше си сметка, че където и да отиде, винаги ще присъства някой от шпионите на старицата.

— Имам този навик — подхвърли, за да прикрие гнева си.

— Роули Пелам кара с таксито си Анабел Дрейк на сбирките на дамския клуб, нали?

— Мисля, че да.

— Подозирам, че е влюбен в нея. Носят се такива слухове.

Маргарет посегна за щипците за захар:

— Така ли?

— Яд ли те е, драга? — Старицата се усмихна лукаво.

Маргарет се запита защо, след като години наред правеше онова, което се очакваше от нея, след като пожертва щастието си за място сред висшето общество на Балд Слоуп, сърцето й още страдаше за него. Едва след като пусна в чашата си трета бучка захар, успя да промърмори:

— Не, Ливия.

— Е, оттогава мина много време. Едва ли още имаш чувства към него. Много ме разочарова, драга. Толкова усилия положих да те напътствам в живота.

— Знаеш, че съм ти благодарна.

— В Балд Слоуп не е като в твоя роден Ашвил. Тук имаме други правила. Правила, които не бива да се забравят. Все се надявах, че като умра, ще ме наследиш и ще следиш за съблюдаването им.

Маргарет отпи от чая си и едва се въздържа да не подхвърли, че няма опасност Ливия някога да се пресели в отвъдното.

— Всички твърдяха, че знаеш правилата. Хубавичката малка Маргарет от Ашвил. „Тя е самата невинност“ — така говореха за теб. Боже, колко ти завиждаха! Само аз знаех, че не си достойна за Марко. Жалко, че не е жив да види колко ти помогнах.

— Да, жалко — процеди гостенката.

Още щом зърна Ливия, разбра, че е лудо влюбена в Марко; знаеше, че тя ще дебне всяка нейна стъпка, всяко нейно действие, да докаже, че „малката Маргарет“ е недостойна за великия Марко Чирини. И усърдието й беше възнаградено. Разбира се, тя знаеше за любовните авантюри на идола си, но си затваряше очите за тях. Може би дори се надяваше един ден да му стане любовница.

Но Маргарет да се радва на малко щастие?

Това беше недопустимо.

Джоузи и Амилия, внучката на Ливия, седяха на маса до големия прозорец. Поднесоха им чай, но Амилия не посегна към чашата си, а се загледа навън в сухите листа, завихряни от студения вятър.

Беше ниска и невзрачна, гризеше си ноктите, русата й коса беше подстригана като с паница. Малко след като се роди, Ливия погледна намръщеното й грозновато лице, покрито с червени петна, и отсече:

— Това момиче ще се грижи за мен.

Ето защо майката на Амилия, която не искаше да се раздели с попечителския си фонд, едва ли не от люлката започна да втълпява на дъщеря си каква е мисията в живота й. След като завърши гимназия, девойката заживя с Ливия и оттогава беше личната й прислужница.

Джоузи извади от чантата си пликче шоколадови бонбони с карамел. След като години наред бяха „пили чай“ заедно, знаеше, че Амилия винаги избира парче шоколадово-карамелена торта.

— Заповядай. За теб са. — Тя й ги подаде. Винаги й носеше бонбони, макар че все едно се опитваше да се сприятели с парцалена кукла.

Амилия погледна изпод око плъзгащата се врата към сепарето и промърмори:

— Забранени са ми.

— Зная.

Амилия неохотно взе пликчето:

— Оказваш ми лошо влияние. Госпожа-мама все ми казва: „Не се тъпчи така! Ще заприличаш на Джоузи Чирини!“

Джоузи печално се усмихна:

— Да, аз съм лош пример за всички деца.