Тя вдигна подвижната врата и включи лампите. Джоузи пристъпи в склада и възкликна:

— Мили боже!

Клоуи я последва. Беше забравила, че въздухът е наситен с миризмите на фермерската къща, която отдавна бе разрушена — миришеше на препарат за полиране на мебели и евтин прах за пране. Изведнъж я обзе спокойствие. Запита се защо не е дошла тук по-рано. Навремето, когато продаде имота на прародителите си на една строителна компания, получи разрешение няколко месеца да остави вещите в къщата. Междувременно продаде някои мебели, а след като се запозна с Джейк, прибра на склад всичко останало. Той не й предложи да пренесе вещите си в апартамента му, но тя знаеше, че отчасти вината е нейна. Толкова й се искаше да заживее с него, че не й хрумна да вземе и частица от себе си.

Приближи се до кашоните, натрупани един върху друг и пълни с книгите, които през целия й живот я бяха следвали.

— Е, какво ти се чете? — Посочи надписите на кашоните. — Имам криминални романи. Имам любовни. Исторически. Наръчници за самопомощ. Класически произведения.

— Любовни — заяви Джоузи.

— Парадоксалното е, че от тях имам най-много. — Клоуи тръгна към кашоните в дъното на помещението и приятелката й я последва. — Бяха ми любими, преди да се запозная с Джейк. Сигурно съм изчела стотици. Щом свършех някоя, веднага вземах друга.

— Истинска магия — замечтано въздъхна Джоузи.

Клоуи се сепна — дали не беше издала тайнствения произход на книгите си?

— Невинаги ми харесваха — побърза да каже. — Но може би не са били предназначени за мен, а за теб. За двама ви с Адам. — Отвори един кашон и добави: — Вземи колкото искаш.

Джоузи стреснато я изгледа и няколко секунди мълча, като че ли я беше подплашила с думите си.

— Виж… относно Адам… Не му казвай нищо за мен. И без това напоследък сякаш не е на себе си.

— Олеле!

— Олеле ли?

— Вече му казах нещичко.

— Какво по-точно?

— Че отдавна го харесваш. — Клоуи се засмя, като видя ужасеното й изражение и я хвана за ръцете. — Не се тревожи, не съм те злепоставила. Адам си няма приятелка. Знам, че иска да живее в Балд Слоуп, обаче му е трудно да се приспособи. Трябва да излиза по-често. Може да го поканиш, няма нищо лошо в това… Ей, добре ли си?

Джоузи се насили да се усмихне и кимна:

— Разбира се.

— Сигурна ли си?

— Естествено. Защо да не съм? Пред мен са купища любовни романи. Все едно съм в рая.

Тя заразглежда книгите, а Клоуи се разходи из помещението. Докосваше някои вещи и се усмихваше. Ето го леглото от детството й, същото, на което майка й беше спала като малка. Хладилният шкаф, в който съхраняваха готовите пайове. Шкафът за буркани със сладко. Тези мебели не бяха предназначени само да събуждат спомените й. Те бяха чакали толкова време, за да бъдат използвани. Мебелите бяха по-търпеливи от книгите. Чакаха да заемат мястото си в живота й, вместо да се появяват ненадейно и да искат да им се обърне внимание.

За около половин час Джоузи натрупа на пода цяла купчина романчета.

— Ще ти ги върна веднага щом ги прочета — провикна се.

Клоуи заобиколи няколко стола с облегалки и домашнотъкани килими, навити на руло и изправени, за да не заемат място.

— Не бързай. След време сами ще се върнат при мен. — Намери празен кашон и двете го натъпкаха с книги. — Какво ще правиш тази събота и неделя?

Джоузи сви рамене:

— В събота ще закарам мама да пие чай с приятелките си. Нямам други ангажименти.

— Искаш ли да излезем заедно? Мисля, че ще полудея, ако и този уикенд се затворя в апартамента.

— Не знам… Може би — промърмори Джоузи. Затвори кашона и го вдигна. — Какво реши да вземеш?

Клоуи се обърна и се огледа:

— Нищо.

— Наистина ли?

— Наистина. — Тя дълбоко си пое дъх и взе решение още преди да го осъзнае. Тези вещи и мебели й бяха необходими. Може би чрез тях щеше да възвърне идентичността си. Само че й липсваше жилище, в което да ги подреди. Това не беше щастливият край, който бе очаквала, четейки стотиците книги. Бяха я подвели. Но какво можеше да очаква от хартия, конци и лепило? Грешката й бе, че им се беше доверила. — Искам да се изнеса от жилището на Джейк.

* * *

Късно вечерта Джоузи най-сетне успя да вземе кашона с книги от багажника на кадилака и тайно да го внесе в стаята си. Пътьом се отби в кухнята да вземе сандвича, който беше скрила в едно чекмедже на хладилника. Този път щеше да го даде на Дела Лий. Вече знаеше, че тя се храни нощем, когато всички спят. И вероятно се къпеше тогава. Може би дори си переше дрехите. От известно време Хелена се оплакваше, че през нощта нещо се движи из къщата и че някой не затяга докрай крановете в банята и не затваря добре вратата на хладилника.

Джоузи се заизкачва по стълбището, предчувствайки, че ще види как прислужницата наднича от стаята си. И не се излъга.

— Всичко е наред, Хелена. Лягай си — каза й и чу как вратата тихо се затвори.

Влезе в стаята си, приближи се до дрешника, отвори вратата и заяви:

— Разбрах защо Адам се държи странно.

Дела Лий не отмести поглед от тетрадката, която прелистваше.

— Защо? — подхвърли.

— Клоуи му е казала, че съм влюбена в него — отчаяно промърмори Джоузи и седна на пода до кашончето с книгите.

Думите й най-сетне предизвикаха интереса на неканената й гостенка, която вдигна глава:

— А тя откъде знае?

— Аз й казах. — Още се питаше защо го е направила. Адам беше голямата й тайна, по-голяма дори от склада със сладкиши, въпреки това я беше споделила с Клоуи. Проклятие, какво й ставаше?

Дела Лий забели очи:

— А обвиняваше мен!

— С основание. Ако не беше ти, това нямаше да се случи.

— Благодаря за комплимента. — Дела посочи кашончето. — Какво има вътре? Мили боже, нали не си ходила пак в къщата ми?

— Не съм. Клоуи ми зае няколко книги. — Тя извади сандвича от кашона и го сложи пред дрешника. — Вземи. С пържени яйца е.

— Благодаря, но не съм гладна. Ти го изяж. Какви са тези книги?

— Любовни романчета. — Джоузи разопакова сандвича.

Дела Лий разпери ръце, сякаш искаше да заеме цялото място в дрешника:

— Да не си посмяла да ги сложиш тук!

Джоузи отхапа от сандвича и любопитно изгледа натрапницата:

— Забраняваш ми, така ли? Тук са всичките ми книги.

— Още ли не загряваш какво става? Разбираш, че пощальонът знае за любовта ти към него, и какво правиш? Влачиш сладникави романчета, за да ги четеш в дрешника си.

— Очевидно не мога да ги чета там, защото си се самонастанила.

Дела Лий вбесено изпъшка:

— Адам знае за чувствата ти. Защо не действаш? Покани го на среща. Направи нещо.

— Говориш като Клоуи. Адам не иска да го канят на срещи. Щом е разбрал, че го харесвам, веднага се отдръпна. Много надалеч. Сигурно се пита какво е направил, за да ме насърчи, и как би могъл да предотврати случилото се. Нямам намерение да причинявам и на двама ни по-голямо неудобство от онова, което вече изпитваме. Не след дълго тази история ще отшуми и нещата ще тръгнат постарому.

— Кога най-сетне ще ти писне дотолкова, че да промениш живота си?

Джоузи щракна с пръсти, все едно й беше хрумнала гениална идея:

— Сетих се! Първата ми работа ще е да те изхвърля. — На вратата се почука и тя подскочи. Уви сандвича, избърса устните си с опакото на дланта си и прошепна „Скрий се!“, докато се мъчеше да напъха кашончето в дрешника.

— Да ги нямаме такива! Не го искам тук!

— Дела Лий…

На вратата отново се почука.

— Един момент! — Тя се извърна и блъсна под леглото кашона с книгите, пъхна в плика остатъка от сандвича, хвърли и него под леглото. Бързо затвори дрешника, изправи се и каза: — Влез.

Хелена надникна в стаята. Носеше дълъг халат, косата й беше навита на хартийки, покрити с копринения шал, който Джоузи й беше подарила през лятото по случай рождения й ден. Застана на прага и боязливо се огледа.

— Олдси — прошепна и извади от джоба си някакво бурканче. — Донесла за тебе.

Джоузи отиде до вратата:

— Фъстъчено масло ли ми носиш?

Прислужницата разви капачето:

— Пръст!

— О! — Джоузи кимна, макар че нямаше представа за какво говори тя. — Ясно. Пръст.

— Виж. Виж аз какво прави. — Хелена поръси с пръст прага на стаята, после подаде бурканчето на младата жена. — Ти прави също пред онова врата. — Посочи дрешника.

— Искаш да поръся с пръст там ли?

— Да. Този земя от мой дом. Сестра изпратила. — Хелена посочи бурканчето. — Пъди лоши неща. Вече няма слизат в кухня.

— Аха, ясно.

Прислужницата явно разбираше, че се случва нещо нередно и че по някакъв начин е свързано с дрешника. Прекрасно!

Джоузи изпълни желанието й, за да я успокои. От време на време установяваше, че Хелена е зашила кръстчета в подгъвите на дрехите й, за да й носят късмет, освен това, за да прогони духовете, прислужницата винаги чукаше три пъти на рамката на вратата. Не говореше за родната си страна, но се придържаше към вярвания, насадени й от детинство.