— Тогава влез вкъщи, направи комплимент на майка си за хубавата й рокля и я увери, че всичко ще е наред.

— Предполагам, че ти не си се издънвал като мен — промърмори Джейк.

— Дори да бях, никога не бих казал на майка ти — отвърна Кайл, който вече вървеше по коридора.

* * *

Във вторник следобед, след като цял ден се беше мъчила да не гледа към вратата с надеждата да зърне Джейк, беше размишлявала върху загадката, наречена Джулиан, и най-малко за стотен път беше запратила на пода леко обгорялата „Научи се да прощаваш“, Клоуи реши да почисти скарата и да се прибере у дома. Ала в този миг видя, че Джоузи прекосява фоайето, и внезапно настроението й се подобри.

— Джоузи! — възкликна. — Радвам се, че се отби. Толкова бързо си тръгна онази вечер, че не ти записах телефона и нямаше как да се обадя и да се уверя, че си добре.

— Така е. Дойдох да ти се извиня. — Джоузи застана пред щанда. — Понякога се държа като десетгодишно момиченце. — Тя направи кисела физиономия, сякаш й беше неприятно, че го казва. — Почти не използвам мобилния си телефон, но ще го включа, ако обещаеш да ми се обаждаш. Имаш ли някакво листче да ти запиша номера?

Клоуи й подаде писалка и една от визитките на заведението. Джоузи написа номера от обратната страна на картичката.

— Какво да ти приготвя днес? Печен сандвич със сирене ли?

— Не, благодаря. — Джоузи сложи капачката на писалката и я остави до визитката.

— Направи ми удоволствието. Приготвям страхотни сандвичи с пържени яйца. Искаш ли да опиташ? — Клоуи окуражаващо се усмихна, докато новата й приятелка най-сетне кимна. — Умно решение. — Тя си сложи ръкавици, извади масло и яйца от малкия хладилник под щанда. — Вземи една визитка. Можеш да ми се обаждаш и тук. А номерът най-отдолу е на мобилния ми телефон. — Сложи върху скарата бучка масло. Изчака го да се разтопи и счупи отгоре две яйца, но съвсем близо едно до друго, за да се слеят белтъците им. Докато ги чакаше да се изпържат, намаза с масло две филии хляб и също ги сложи на скарата.

— Не знаех, че закусвалнята ти се нарича „При червенокосия“ — отбеляза Джоузи, след като прочете написаното на визитката.

Клоуи се усмихна, като си спомни прадядо си:

— Поредната семейна традиция. Прадядо ми беше червенокос. Също и майка ми. — Тя поръси яйцата със сол и черен пипер, добави малко копър на прах, после ги обърна с шпатула. Обърна и филиите, за да не се препекат само от едната страна. Като малка беше наблюдавала прадядо си да прави същото и винаги се чувстваше най-близо до него, докато беше на работа. — За тук или за вкъщи?

— За вкъщи.

Клоуи поръси яйцата с още малко сол и черен пипер, провери дали жълтъците са започнали да се втвърдяват и сложи отгоре сиренето. Изчака го да се разтопи, после загреба с шпатулата яйцата и ги сложи върху хляба, намазан с масло. Уви сандвича, сложи го в плик и се обърна:

— Заповядай. Заведението черпи. — Направи знак на Джоузи да си прибере парите и добави: — Можеш ли да изчакаш една-две минути, докато почистя? Ще си тръгнем заедно.

Джоузи се облегна на щанда и отбеляза:

— Виждам, че си извадила книгата от контейнера за смет.

Клоуи, която се беше захванала да почиства скарата, се поизвърна. „Научи се да прощаваш“ беше цъфнала на плота. Джоузи приглади корицата и съчувствено зацъка, като видя обгорените места — книгата беше пострадала тази сутрин, когато внезапно се появи върху скарата. На Клоуи й се струваше, че проклетницата мърка от удоволствие, задето й обръщат внимание.

— Ммм, да — измънка смутено.

— Откъде вземаш книги? От обществената библиотека ли? Или ти купуваш?

Клоуи се поколеба. Довърши почистването на скарата, избърса плотовете. Отдавна мечтаеше да сподели с някого как открай време книгите изневиделица идват при нея. Искаше й се някой да я успокои, че всичко е наред, че и с другите хора се случват странни явления. Само че така и не се престраши да се довери на когото и да било. Страхът й, че ще я помислят за луда, беше прекалено силен.

— Събирам ги — каза най-накрая и се доближи до умивалника. — В склада под наем пазя стотици кашони, пълни с книги.

— Боже!

— Обичаш ли да четеш? — Тя изми няколко прибора и спря чешмата.

— Имам любими книги, които непрекъснато препрочитам. От време на време си купувам по някоя от дрогерията.

— Вземи колкото искаш от моите. Всъщност още сега ще отидем до склада.

Джоузи се изненада:

— Сега ли?

— Само да заключа парите от касата и тръгваме. Имаш ли нещо против?

— Не, обаче… Не си прави толкова труд заради мен.

— Не е само заради теб. Отдавна не съм ходила в склада. Там съхранявам и някои неща от къщата на прародителите ми. Може би е време да обзаведа жилището със свои вещи. — Клоуи извади парите от чекмеджето на касата и ги прибра в сейфа в задната стаичка. Заключи металната врата и двете излязоха от сградата. Дните все повече се скъсяваха и слънцето вече клонеше към залез. — Дойдох пеш на работа. Жилището ми е на две преки от тук. Ако искаш, да вземем колата ми.

— Няма нужда. Моята е по-близо. — Джоузи посочи паркинга, където имаше само две коли — син ленд роувър и лъскав кадилак, който приличаше на танцьорка от Лас Вегас.

Прекосиха асфалтираната площадка и Клоуи спря пред джипа, но приятелката й тръгна към грамадния златист кадилак.

— О, помислих си, че… — Клоуи поклати глава и пристъпи до лъскавия автомобил. — Хубава кола.

Джоузи включи устройството за автоматично отключване на вратите и се засмя:

— Взели сме я назаем от Елвис.

Оказа се, че знае адреса, на който се намираше складът, и веднага потегли към магистралата. Няколко минути Клоуи не проговори, само се оглеждаше. Имаше си теория, че колите са нещо много лично и са отражение на характера на собствениците си. Тази беше модел отпреди няколко години, но изглеждаше като нова. В купето беше толкова чисто, че тя се страхуваше да докосне дори седалката. Помисли си, че автомобилът изобщо не подхожда на Джоузи.

Изтръгна се от размислите си и като видя къде се намират, възкликна:

— Спри! Спри веднага!

Джоузи удари спирачки:

— Какво? Какво става?

Беше минала напряко през квартал, намиращ се южно от центъра на града. Бяха спрели на улица „Лято“, наречена така, защото навремето по нея минаваха курортистите, пристигащи в града за летния си отдих. Стоплеше ли се, жителите на Балд Слоуп започваха да държат под око този път в очакване на пришълците. Хлапетата се катереха по дърветата, за да зърнат отдалеч наближаващите файтони, а по-късно — автомобилите. От двете страни на улицата се издигаха малки квадратни къщи, напомнящи забравени детски кубчета, оцветени в светлорозово, жълто и зелено.

— Виж онази къща — посочи Клоуи. — Какво ще кажеш?

Джоузи любопитно я изгледа, после се приведе и се втренчи в светложълтата къщичка с бели корнизи. В чистия двор отпред имаше табела с надпис, че имотът се продава.

— Трийсет години е принадлежала на едни и същи хора. Условията в квартала се подобриха, нанасят се много млади семейства… — Джоузи се облегна на седалката и поклати глава. — Обаче собствениците искат прекалено много пари. От година имотът е обявен за продан, а те не отстъпват от цената. Прекалено са привързани към къщата.

Клоуи се засмя:

— Откъде знаеш тези подробности?

— Финансистът, който се занимава с делата на семейството ни, каза, че покупката на имота е добра инвестиция. Проявяваме интерес, но не и на тази цена.

— О! — Клоуи отново се обърна към къщата. Парите не я интересуваха кой знае колко, но сега завидя на Джоузи заради богатството й. Чирини не желаеха да купят имота, обаче биха могли. — Тази година няколко пъти допускаха посетители. Вдясно от входната врата има просторно помещение, превърнато в библиотека. Човек не очаква нещо подобно в толкова малка къща. Спомням си, че когато за пръв път я видях, си казах: „Това е сбъднатата ми мечта.“ — Тя въздъхна. — Влюбена съм в тази къща. Много често минавам край нея. Дори ако имам работа в обратната посока. Понякога Джейк ми се подиграва.

— Не харесва ли къщата?

— Харесва я, защото аз я обожавам. Само че не можем да си позволим да я купим на тази цена, без да искаме пари от родителите му. А Джейк е против. И без това се чувства неловко, че са му подарили апартамента, в който живеем.

— Значи жилището не принадлежи на двама ви, така ли?

— Негово е.

Джоузи се навъси:

— Смяташ ли, че ще ти го отстъпи? Ако отново не се съберете, разбира се.

— Не знам. — Клоуи млъкна. Не можеше да си представи живота без Джейк. Усети, че я обзема паника, затова престорено се усмихна. Не искаше да издаде страха си пред новата си приятелка. — Е, да тръгваме. Много исках да видиш къщата.

— Прекрасна е — промълви Джоузи, включи двигателя и потегли.

Докато се отдалечаваха, Клоуи не издържа и се обърна, за да погледне още веднъж къщата:

— Да, наистина.

Слънцето вече залязваше, когато стигнаха до складовите помещения — лабиринт от ниски сгради, разположени върху асфалтиран терен, осветяван от силни лампи. Наемът, който Клоуи плащаше, щеше да й стигне да наеме малък апартамент. Всяко помещение беше с климатик и с флуоресцентно осветление.