— Знаеш какво се случи, нали? — подхвърли тя.

Адам поклати глава:

— Нищо. Джоузи е малко особена.

— Влюбена е в теб.

Той се облещи:

— Моля?

— Джоузи Чирини е влюбена в теб — извика Клоуи, все едно първия път музиката беше заглушила гласа й. Много добре знаеше, че я е чул. Само че не й вярваше.

— Глупости!

— Тя ми призна. Каза, че се е влюбила в теб от първия миг, в който те е видяла. Поне веднъж приеми истината, Адам. Планината не е убила либидото ти. Не пропускай тази възможност. Защо мъжете винаги оплескват нещата? — Клоуи му обърна гръб и се отдалечи.

Той я проследи с поглед, без да помръдне. Беше поразен.

Открай време му допадаше уханието, което се излъчваше от Джоузи. Спомни си как тази вечер беше разпуснала къдравата си черна коса и колко й отиваше прилепналият червен пуловер, с който я беше виждал безброй пъти, защото червеният цвят драматично контрастираше с бялото й лице. И не беше единственият мъж, който днес я беше забелязал.

Беше готов да се обзаложи, че се е гримирала.

Заради него ли?

Ненадейно се почувства несигурен — усещане, което го измъчваше винаги, когато трябваше да рискува.

Проклятие!

Кракът го болеше.

Време беше да си върви у дома.

* * *

На другата сутрин Адам стана от сън и отиде в кухнята на малката си къща досами сградата на гимназията. Няколко месеца беше търсил жилище с подходящия изглед. Искаше да вижда през прозорците планината Балд Слоуп, сякаш бе длъжен да я държи под око.

Брат му Брет, който бе доволен, че Адам поне е престанал да рискува живота си, му телефонираше всяка седмица и казваше едно и също:

— Защо Балд Слоуп? Вратата на семейния дом винаги е отворена за теб. Напусни това забутано градче и се прибери вкъщи.

Още беше замаян от съня, но побърза да си приготви силно горчиво кафе, подходящо за утрини като тази, когато в крака му сякаш бяха забили нажежен ръжен. Беше израснал сред суровата природа на Сиера Невада. Като гимназист беше участвал в състезания по спускане със ски. Обичаше студа и обожаваше снега, но сега си плащаше, задето предишната вечер се беше изкушил да остане по-дълго под падащите пухкави снежинки. Поредното удоволствие, което планината му беше отнела. Всеки ден се събуждаше с мисълта как му е отнела самоуважението, а болката в крака непрестанно му напомняше какво получаваш, когато предизвикваш съдбата към разплата. Така или иначе времето на рисковете беше отминало. Заживял беше в подножието на планината, която го беше сломила. Сега беше в безопасност. Докато живееше тук, щеше да е далеч от изкушенията, от скоковете от високи скали, от плуването в бурни океани.

Знаеше, че не може да поднови адвокатската си практика. Брат му, който беше с десет години по-голям от него, беше основал юридическата фирма и само чакаше Адам да се дипломира. Само че той ненавиждаше професията си. За него правото бе само начин за изкарване на средствата, необходими за приключенията му по време на отпуската.

След злополуката не знаеше какво да прави, затова остана на същото място. Нищо лошо нямаше да му се случи, ако мируваше, нали така?

Сепна се, като чу по стълбището тежките стъпки на Джейк. Трудно му беше да свикне да живее със съквартирант. Обаче Джейк му допадаше въпреки професията му. Трудно бе да не го харесваш, въпреки че отначало Адам упорито се противопоставяше на симпатията към него. След злополуката не искаше да има приятели, единственото му желание беше да остане сам. Само че скоро установи, че заради Джейк и Клоуи си струва да се погребеш в забутаното планинско градче.

Обърна се да го погледне и отбеляза:

— Изглеждаш кошмарно.

— Слава богу, мислех, че откачам и съм си въобразил случилото се снощи. Я кажи, много ли се изложих?

— Не помниш ли рокерите и как им направи стриптийз в бара? Ами игуаната? Стегни се, братле. Кажи, че помниш игуаната!

— Ха-ха, много смешно! Голям шегаджия си. Помня, че я видях. Вървях след нея. Тя бягаше ли?

— Отдалечаваше се.

— С кого беше?

Адам се обърна да вземе от аптечката шишенце с тиленол.

— С жена на име Джоузи Чирини.

— А, да. Никога не е споменавала, че се познават.

Адам, все още с гръб към приятеля си, зачака той да каже още нещо за Джоузи, ала онзи само попита:

— Нали не разговарях с Клоуи? Не изтърсих някоя глупост?

— Не. — Адам изгълта три таблетки и се обърна.

— Искам да й се извиня.

— Снощи се върнах и й обясних всичко.

— Благодаря, приятел.

Адам се облегна на кухненския плот:

— Ще ти задам един въпрос.

— Дано не е труден. — Джейк пристъпи до кафеварката и си наля една чаша. — Главата ми ще се пръсне.

— Защо й каза? Случи се преди три месеца. Тя дори не подозираше.

— Говориш като баща ми. — Джейк отпи от кафето и се намръщи. Остави чашата, прокара длани по наболата си брада. — Казах й именно защото не подозираше — промърмори най-накрая. — Имаше ми доверие, а пък аз я измамих. И се преструвах, че нищо не се е случило. Сякаш се бях измъкнал сух от водата. Но една сутрин тя вдигна към мен доверчивите си очи и ми прошепна, че не може да си представи живота с друг мъж. Не заслужавам момиче като Клоуи.

Адам скръсти ръце на гърдите си:

— Да видим дали съм те разбрал правилно. Признал си, за да се накажеш. Все едно не е имало друг начин, освен да й причиниш болка.

— Не твърдя, че постъпих правилно. Обичам Клоуи. Невероятно е, че й изневерих. Ще ми се да имаше начин да залича стореното. Ще ми се никога да не се беше случвало.

Адам поклати глава. Ако зависеше от него, нямаше да каже на брат си за злополуката. Обаче известно време животът му беше висял на косъм, затова от болницата се бяха свързали с Брет, най-близкия му родственик. Сега му беше съдено да не забрави кошмара. Понякога не бива да споделяш болката. Понякога е по-добре да я понасяш в самота.

— Голям глупак си, да знаеш.

— Знам.

* * *

В понеделник пощенските пратки винаги бяха повече. Ето защо Адам стигна със закъснение до квартала на семейство Чирини. Досега не беше обръщал внимание, че вижда Джоузи почти всеки ден, че тя сякаш винаги усеща приближаването му. Тръгна по алеята към красивата викторианска постройка и за пореден път си каза, че тя изпъква сред другите къщи като голям син палец. Завесите не помръдваха. Какво ли правеше по цял ден Джоузи между тези стени?

Докато се изкачваше по стъпалата, входната врата се отвори и Джоузи застана на прага като привидение с черна рокля. Днес не беше с червения пуловер, което донякъде го успокои. Ала когато я наближи, усети аромата на мента, излъчващ се от нея. Да му се не види, ухаеше вълшебно! Видеше ли я, неизменно се усмихваше и си спомняше неща, за които не беше мислил от години — отдавна отминали Коледи, за това как пиеше горещ шоколад със семейството си и холандски джин в бара на планинския хотел. Той стигна до най-горното стъпало и спря.

— Здравей, Адам.

— Здрасти — колебливо изрече той и й подаде пощата.

— Благодаря.

— За нищо. — Той се запита дали е направил нещо, с което да я подведе. Ами да, дори усмивката би могла да се изтълкува погрешно. Усмивката му помръкна. Почувства се неловко, затова безмълвно се извърна и се отдалечи.

Джоузи се изненада от реакцията му. Погледа го, докато той прекоси улицата, после влезе обратно в къщата.

Адам влезе в двора на семейство Фъргюсън и мислено се упрекна за поведението си. Нямаше намерение да я наскърби. От друга страна, не желаеше онова, което искаше тя… каквото и да беше. Всъщност какво искаше Джоузи?

Госпожа Фъргюсън, дебелана на около шейсет, подрязваше с ножичка за маникюр тревата от двете страни на алеята за коли. Носеше дебела вълнена жилетка, закопчана догоре, и розови ръкавици с отрязани пръсти. Беше заядлива жена. Съпругът й бягаше от нея и прекарваше дните си в така наречения си клуб, който всъщност беше магазин за цигарени изделия в центъра на града. Едва след година Адам се научи да угажда на дребнавите й изисквания — да прикрепва брошурите и каталозите с ластик, писмата да са отделно. И да не оставя в пощенската кутия двете купчинки една върху друга, а редом.

— Здравейте, госпожо Фъргюсън — провикна се той, отвори кутията и се захвана да подреди пощата.

— Радвам се да те видя, Адам — подхвърли тя. — Повтаря се всеки ден.

Той спря и посегна да извади от чантата си пощата за съседните къщи.

— Прощавайте, за какво говорите? — попита разсеяно.

— За Джоузи. Всеки ден те дебне от прозореца.

Адам вдигна очи.

— Свястно момиче е. — Госпожа Фъргюсън изпъшка и бавно се изправи. — Жалко, че никой не го забелязва.

— За какво намеквате?

— Ти не си тукашен. Не знаеш каква беше Джоузи като малка.

— И каква по-точно?

— Най-проклетото, най-невъзпитаното и най-нещастното дете, което съм виждала. Щом не й угодяха за нещо, изпадаше в истерия и така крещеше, че я чувах, без да изляза от къщи. Подозирам, че тогава изпочупи всички сервизи и статуетки на майка си. Да не говорим колко често я прихващаше на обществени места. Няма магазин в града, чийто собственик да не помни капризите и кражбите й. Тя крадеше сладкиши. Подчиняваше се само на баща си, обаче той почти не се свърташе у дома и всичко се струпваше на бедната Маргарет. Затова тя не пусна Джоузи на училище, а й взе частни учители да й преподават у дома.