Тъкмо днес не беше в настроение да слуша критиките на майка си.

Да му се не види, вече беше на двайсет и седем. Бе нелепо на тази възраст да се измъква тайно от дома си.

Нелепо, но факт.

Най-сетне си проби път до Клоуи, която толкова се зарадва, като я видя, че й заговори на „ти“:

— Джоузи! Вече си мислех, че няма да дойдеш. — Отстъпи крачка назад и я изгледа. — Божичко! Изглеждаш страхотно!

Тя смутено докосна страната си и промърмори:

— По принцип не се гримирам.

— И грешиш. Прическата, гримът… толкова ти отиват.

Джоузи се поколеба, прибра зад ушите си буйните си къдрици и внезапно се поуспокои.

— Какво ще правим сега? — попита.

— Да пием ли по бира?

— Бира. — Тя леко се усмихна. — Добре.

— Защо се усмихваш?

— Един човек много ще се забавлява, като му разкажа какво съм правила.

След като си взеха бира, Клоуи подхвърли:

— Искаш ли да си вземем нещо за хапване?

Джоузи не отговори, защото никога не би признала, че изпитва глад, но другата жена вече вървеше към павилионите, където се предлагаха топли храни, затова я последва. Лъхна я топлата ароматна пара от казаните, в които се пържеха понички. Ухаеше на ванилено тесто за кейк, което човек облизва от лъжицата.

Като малка никога не се доближаваше до павилионите за храна. По време на конкурса за плешивци винаги седеше с баща си на масата на съдиите, после шофьорът я закарваше вкъщи. Маргарет неизменно я посрещаше на вратата и започваше да я разпитва дали баща й я е представил на всички, целият град ли ги е видял заедно. Беше обсебена от мисълта, че Марко трябва да докаже колко се гордее с единственото си дете, въпреки че самата тя не можеше да го стори.

С Клоуи си взеха карамелизирани ябълки и фъстъчени сладки, приготвени от дребнички старици, числящи се към църковните групи, между които имаше непрекъснато съревнование. Постепенно тя се успокои. Никой не я гледаше. Хранеше се на обществено място, но не се притесняваше. Всъщност й беше хубаво. Не, чувстваше се прекрасно. Може би заради храната. Може би защото постъпваше като нормален човек.

Едва сега се осмели да се огледа и видя мнозина познати, но май никой не позна нея. С Клоуи беше тъкмо обратното. Хората непрекъснато я спираха да си поговорят. Сред тях бяха съученичката й Британи и Джун, с която в гимназията работели като почасови детегледачки, а някоя си Филипа я покани на гости заедно с приятелката й. Джоузи беше въодушевена — струваше й се, че й е даден ключ към тайна самоличност, към неограничена власт. Никой не подозираше, че е дъщерята на всесилния Марко Чирини. Сега беше само Джоузи, приятелката на Клоуи. Можеше да се тъпче и никой да не я погледне накриво, като че ли е извършила нещо срамно.

Купи си захарен памук и двете с Клоуи тръгнаха между будките, в които жителите на Балд Слоуп продаваха дървени купи за салата и бурканчета с туршия от динени кори, които бяха приготвяли цяло лято. От небето се заспускаха снежинки и като котенца се заумилкваха около краката на хората. Беше вълшебен свят, все едно излязъл от онези стъклени кълба, в които при разклащането им се разразява снежна буря.

Тъкмо щяха да тръгнат обратно към сцената, за да слушат оркестъра, но някой извика Клоуи и двете едновременно се обърнаха.

Джейк Ярдли стоеше под разноцветните лампички над пътеката, оформена от павилиончетата на занаятчиите. Минувачите го заобикаляха и любопитно го зяпаха. Имаше защо. Беше магнетичен, с умни и пронизващи зелени очи, типични за мъжете от тази фамилия. Мълвеше се, че погледне ли те един Ярдли, веднага разбира какво се върти в главата ти. Членовете на тази фамилия общуваха със семейство Чирини — и двете семейства бяха богати и притежаваха големи имоти в града. Джейк обаче беше с няколко години по-голям от Джоузи и бе посещавал училища с пансион, докато тя имаше частни учители, посещаващи дома й, ето защо като деца се познаваха много бегло. Ако случайно се засечаха на някое обществено място или по време на лятната почивка, Джоузи се удивляваше от очите му, от учтивите му маниери и от това как той винаги се подчиняваше на родителите си. Не беше общувала с деца на нейната възраст, затова смяташе, че е съвсем нормално да го удари, за да привлече вниманието му и да го накара да я погледне. Като по-малък Джейк се разплакваше. След като поотрасна, започна да я гледа с такова съжаление, че тя бързаше да избяга.

— Кло, моля те! — отчаяно извика той.

— Да му се не види! Мислех, че няма да дойде. И подозирам, че е прекалил с алкохола — прошепна Клоуи и задърпа след себе си Джоузи, като от време на време се обръщаше. — Слава богу, че поне Адам е с него.

Джоузи спря и се обърна, сякаш се подчиняваше на команда на хипнотизатор. Адам се опитваше да усмири приятеля си, беше застанал пред него и го побутваше назад. Джейк посочи към Клоуи и той извърна глава. Вкамени се и зяпна от изумление. Беше видял Джоузи. Тя се запита дали я е познал. И какво означаваше погледът му? Мъжете не я зяпаха така. Нито пък Адам. Представителите на силния пол измерваха с поглед жени като Дела Лий и Клоуи, а не като нея. Тя наведе глава, опитвайки се да се види през очите на Адам. Зърна само червения си пуловер, но иначе почти беше скрита от грамадното кълбо захарен памук, което държеше. Побърза да го скрие зад гърба си, само че беше прекалено късно. Той вече се беше обърнал и дърпаше Джейк след себе си.

— Откога е така? — подхвърли Клоуи.

Джоузи се извърна и видя, че новата й приятелка замислено я наблюдава.

— Моля?

— Откога си влюбена в Адам?

Тя измъкна иззад гърба си ръката, с която стискаше захарния памук, и промърмори:

— На челото ли ми е написано?

Клоуи се усмихна, но не отговори.

— От първия миг, в който го видях — прошепна Джоузи.

— Струва ми се, че той не знае.

— Разбира се, че не знае.

Клоуи я хвана под ръка:

— Да вървим.

Докато крачеха към сцената, Джоузи хвърли глупавия захарен памук. Това беше залъгалка за деца, възрастните не си купуваха захарен памук.

Двете си запробиваха път през множеството. За пръв път в живота си тя изпитваше нещо подобно — сякаш бе обвита от топла човешка вълна. Отначало се изплаши, че ще я разделят с Клоуи или че ще се задуши. Ала след малко почувства, че се движи като вода по течението.

Беше прекрасно!

Оркестърът гърмеше толкова силно, че земята под краката й вибрираше. Години наред вечер в леглото бе слушала музиката, изпълнявана на фестивала, но и през ум не й беше минавало, че някога ще се озове до сцената.

След около час внезапно престана да се движи с тълпата. Усети, че Адам е наблизо още преди той да проговори.

— Клоуи?

Тя леко извърна глава, промърмори „Адам!“ и отново се загледа към сцената.

— Заведох го вкъщи. — Той говореше високо, за да го чуят. — В моята къща. Беше се понапил. Не иска да те притиска, повярвай ми. Чувства се ужасно заради онази случка.

— Радвам се.

Адам любопитно изгледа Джоузи:

— Здравей.

— Здрасти, Адам. — Тя се обърна към сцената, но усещаше всяко негово движение. Сега той стоеше точно зад нея.

Цялата настръхна, сякаш я прониза електрически ток. Ако леко се наведеше назад, щеше да го докосне. Затвори очи и се запита какво ли ще е, ако Адам я прегърне през кръста. Изпита страстно желание, което обикновено свързваше с храната. Внезапно съжали, че е хвърлила захарния памук.

Почувства как той пристъпи по-близо до нея. Въобразяваше ли си, или Адам се беше привел да помирише косата й?

Отвори очи.

Той наистина вдъхваше аромата й.

„Боже мили!“ — помисли си. Животът й бе станал толкова необикновен, откакто Дела Лий се появи в дрешника й. Наистина ли всичко това се случваше с нея, или беше плод на фантазията й? Ами ако полудяваше?

Страхът бе така реален, че тя рязко се извърна да провери дали той е зад нея.

И се блъсна в гърдите му.

Адам я хвана за раменете, за да й помогне да запази равновесие, и тя вдигна поглед към лицето му. Сините му очи сякаш бяха изсветлели от прекомерното взиране в слънцето. Пухкави снежинки бяха накацали върху чупливата му руса коса. Джоузи знаеше, че ако косата му се намокри, веднага се накъдря — години наред го беше наблюдавала как под дъжда се приближава до верандата й. Струваше й се, че му харесва, когато вали, а тук, под падащия сняг, той беше в стихията си.

Джоузи веднага му обърна гръб и ръцете му се плъзнаха от раменете й. Тя се наведе и прошепна на Клоуи:

— Тръгвам си.

Новата й приятелка озадачено я изгледа, извърна очи към Адам, после отново към нея:

— Зле ли ти е?

— Нищо ми няма. Време е да тръгвам.

— Добре. Адам, ще я изпратиш ли до колата й?

— Не! — отчаяно възкликна Джоузи, после се насили да се усмихна. Двамата я гледаха, сякаш беше обезумяла. — Не е необходимо. Честна дума. И сама ще стигна. До колата. Благодаря. До скоро.

„Тъпачка, тъпачка, тъпачка!“ — повтаряше си, докато се отдалечаваше.

* * *

Адам и Клоуи се взираха след нея до мига, в който тя се изгуби сред човешкия мравуняк.