Сара Алън - Вкусът на мечтите

Джоузи се събуди и се усмихна, като видя приказните цветя от скреж върху стъклото на прозореца. Най-сетне беше достатъчно студено за дебели шалове и блузи, навлечени една върху друга. Достатъчно студено за късметлийския й червен пуловер, който според нея притежаваше магическа сила. Джоузи обичаше този сезон. И не понасяше лятото заради ефирните рокли, които уж харесваше, а всъщност бе убедена, че с тях прилича на самун бял хляб, препасан с колан. Студът беше истинско облекчение.

Пристъпи до прозореца, фин зърнест скреж покриваше всичко навън, белезникав дим се виеше от комините в долината под ски курорта. Обзета от радостно вълнение, тя понечи да вдигне прозореца, но по средата рамката заяде и се наложи да я избута догоре с длан. В стаята нахлу студен въздух, обичаен за началото на ноември; вероятно хората в градчето вече трескаво се подготвяха за туристите, които зиме започваха да прииждат в планинските курорти в Северна Каролина.

Джоузи се надвеси навън и дълбоко си пое дъх. Стига да можеше, щеше да се храни със студен въздух. Струваше й се, че ледените хапки са като сладкиши, като курабийки с джинджифил, замесени с парченца шоколад, а отгоре с твърда ванилена глазура. Топяха се в устата й като сняг и ставаха пухкави и топли.

Тъкмо се канеше да се отдръпне, погледна надолу и забеляза нещо странно.

На къщата беше облегната стълба, която стигаше почти до прозореца й.

Тя бързо отстъпи назад и го затвори. Замисли се за миг, после спусна резето.

Обърна се и тръгна към дрешника си. Гризеше я безпокойство. През нощта не беше чула необичайни звуци. Сигурно градинарите, които подкастриха дърветата вчера, бяха забравили стълбата. Да. Сигурно. Навярно са я подпрели на къщата и после са забравили да я вземат.

Тя отвори врата на дрешника и дръпна шнурчето за включване на осветлението.

След миг изпищя и заотстъпва заднишком, докато се блъсна в бюрото и събори лампата, която с трясък се счупи на пода.

— О, я стига! — промърмори жената, седнала в дрешника. — Не ми изпадай в истерия.

— Скъпа? — извика от коридора майката на Джоузи; по тропането на бастуна й си личеше, че се приближава до вратата на стаята.

— Моля те, не й казвай за мен — отчаяно прошепна жената в дрешника. Въпреки студа навън тя беше само по деколтирана бяла блуза и тесни тъмносини джинси с ниска талия, на хълбока й беше татуирано разбито сърце. Силно изрусената й коса беше почти бяла, отдолу обаче се показваха тъмни корени. Гримът й се беше разтекъл и по страните й бяха засъхнали черни вадички. Изглеждаше така, сякаш в даден момент се е намокрила до кости и дрехите са изсъхнали върху нея, само че не беше валял дъжд повече от месец. Миришеше на цигарен дим и на речна вода.

Джоузи се извърна, когато вратата започна да се открехва. После направи нещо, което щеше да промени съдбата й — затвори вратата на дрешника тъкмо когато майка й влезе в стаята.

— Джоузи? Какъв беше този шум? Добре ли си? — попита Маргарет. Бе жена, която на младини е била красавица — деликатна и стройна, синеока и русокоса. Според един неписан закон до края на живота си красивите майки държат в подчинение не толкова красивите си дъщери. Маргарет вече беше на седемдесет и четири и накуцваше заради изкуствената тазобедрена става, но още изпълваше като аромат на парфюм всяка стая, в която влезеше. За разлика от нея Джоузи бе почти незабележима. Обръщаха й внимание само в детството, когато на публични места изпадаше в прословутите си истерии. Само че тогава хората не се възхищаваха от нея, а тъкмо обратното.

— Проклетата лампа — измънка Джоузи. — Сякаш се хвърли върху мен.

— Няма значение — разсеяно промърмори майка й. — Остави прислужницата да почисти, а ти се облечи по-бързичко. В девет имам час при лекаря.

— Добре.

Маргарет затвори вратата. Джоузи изчака да заглъхне тропотът от бастуна й, после се втурна към дрешника и отново го отвори.

Повечето местни хора познаваха Дела Лий. Беше сервитьорка в долнопробната закусвалня „Хапни и беж“, която бе изтикана извън чертите на града, за да е далеч от погледите на богатите скиори и туристи. Нощем Дела Лий обикаляше баровете. Вероятно наближаваше четирийсетте, може би беше с десет години по-голяма от Джоузи; бе недодялана, вулгарна и правеше каквото й скимне, без да дава обяснения.

— Дела Лий Бейкър, какво търсиш в моя дрешник?

— А ти защо си оставяш прозореца отворен? Като нищо може да влезе и някой престъпник — заяви неканената гостенка, оборвайки старото поверие, че ако поръсиш с ментолово масло первазите на прозорците и праговете в къщата си, ще се спасиш от нежелани посетители. Години наред госпожа Маргарет нареждаше на всяка своя прислужница да „миросва“ первазите и праговете, та враговете на семейството да бъдат завинаги прогонени. Ето защо в къщата вече целогодишно се усещаше типичният аромат на зимните празници.

Джоузи отстъпи крачка назад и изкомандва:

— Излез!

— Не мога.

— Можеш и още как.

— Налага се да се крия, а няма къде.

— Ясно. И естествено първата ти мисъл беше да се приютиш тук.

— Че на кой ще му скимне да ме търси у вас?

Джоузи не беше свикнала да общува с хора с толкова просташки речник. Дали Дела Лий намекваше, че е в опасност?

— Добре, хванах се на въдицата. Кой те търси, Дела Лий?

— Може би никой. Може още да не са открили, че ме няма. — За изненада на Джоузи неканената посетителка допря длан до замаскираната врата в дъното на дрешника и я плъзна встрани. — Като казах „открили“, виж какво намерих.

Натъкнала се беше на тайното скривалище. Накъдето и да погледнеше човек, се виждаха купчини любовни романчета, натрупани на пода заедно със списания и модни каталози, но пространството беше запълнено най-вече с полици, отрупани с храни и газирани напитки — купища пакетирани солени бисквити и сладкиши, планини от кутийки с кока-кола.

Джоузи изпадна в паника и цялата пламна. Предполагаше се, че е щастлива. И май наистина беше, но по своеобразен начин — свикнала беше с неугледната си външност, дните й минаваха като насън. Не притежаваше нито красотата на майка си, нито забележителната индивидуалност на баща си. Примирила се беше, че е съвсем обикновена, дори безлична, и доста закръглена. Но намираше утеха в храната. Храната запълваше празнотите в живота й. Най-хубавото на тайния склад бе, че можеше да се тъпче сама, без да се тревожи за хорското мнение или че ще разочарова майка си.

— Първо искам да поразмисля за туй-онуй — продължи Дела Лий и дръпна обратно плъзгащата се врата. Беше показала на Джоузи, че е узнала тайната й. Все едно й казваше: „Не разкривай моята тайна и аз няма да издам твоята.“ — После си вдигам чукалата и потеглям на север…

— Не можеш да останеш тук. Ще ти дам пари. Вземи си стая в мотел. — Джоузи се извърна да си вземе портмонето и да прогони натрапницата по-далеч от тайното си скривалище, но изведнъж се сети нещо: — Момент! Напускаш Балд Слоуп, така ли?

— Сякаш на теб не ти се ще да се чупиш от това задръстено село!

— Глупости! Аз съм Чирини.

— Абе, за кьорава ли ме мислиш? В скривалището ти видях сума списания за пътешествия.

Джоузи се наежи и отново посочи с пръст:

— Вън!

— Така като гледам, май цъфнах тъкмо навреме. Туй не е дрешник на щастлива жена, миличка.

— Е, поне не се крия в него.

— Бас държа, че понякога се спотайваш вътре.

— Излез!

— Няма.

— Край! Писна ми! Ще повикам полиция!

Дела Лий се засмя. Имаше наглостта да се присмива на Джоузи, след като се беше промъкнала в стаята й! Предните й зъби бяха малко криви, но не я загрозяваха, дори напротив — изглеждаше ексцентрична и дръзка. Беше жена, която можеше да си разиграва коня, защото нямаше задръжки.

— И какво ще кажеш на ченгетата? „В дрешника ми има жена, елате да я арестувате.“ Ами ако ти намерят склада?

Джоузи се поколеба дали все пак да не повика полицията. Щеше да натрие носа на нахалницата. Струваше си, пък дори и всички да узнаеха за тайното й скривалище. След миг обаче сърцето й се сви. Кого залъгваше? Достатъчно гадно беше, че външността й бе далеч от идеала за южняшка красавица. Наднорменото й тегло, ужасната й коса, мечтите й да зареже възрастната си майка, да замине и никога повече да не стъпи в градчето… Образцовите дъщери се грижеха за майките си. Образцовите дъщери не криеха в дрешниците си неизчерпаеми запаси сладкиши.

— Тоест, ако останеш, няма да ме издадеш пред никого, така ли?

— Ами да — преспокойно заяви Дела Лий.

— Това е изнудване.

— Добави го към списъка с греховете ми.

— Не вярвам да е останало място. — Джоузи взе от закачалката една рокля и затвори вратата на дрешника, за да не вижда натрапницата.

Отиде в банята в края на коридора, облече се и върза на опашка къдравата си коса, черна като лакрица. Върна се в стаята си и огледа дрешника. Отвън изглеждаше напълно безобиден. Вратата, боядисана в кремаво, контрастираше с бледосините стени. Валчестата дръжка, оформена като гугла на гъба, беше от бял порцелан.

Джоузи дълбоко си пое въздух и тръгна към дрешника. Надяваше се, че случилото се преди малко е било плод на въображението й.